Дан Браун
Ад (35)

32.

Il Corridoio Vasariano — коридорът Вазари — е проектиран от Джорджо Вазари през 1564 година по нареждане на управника от династията Медичи — великия херцог Козимо I. Целта му е да осигури безопасна връзка през река Арно от неговата резиденция в двореца Пити до административните му сгради в Палацо Векио.

Подобно на прочутия Ватикански Passetto, коридорът Вазари е квинтесенциалният таен проход. Дълъг е почти цял километър и се простира от източния ъгъл на парка Боболи до сърцето на стария град, преминава през Понте Векио и се извива през галерията Уфици.

В днешно време коридорът Вазари все още служеше за убежище, макар и не на аристократите от династията Медичи, а на произведения на изкуството; по безкрайните му добре обезопасени стени имаше множество редки картини, които не можеха да се поберат в световноизвестната галерия „Уфици“, през която минаваше проходът.

Лангдън бе минавал по този коридор преди няколко години в частна туристическа обиколка. В онзи следобед се бе спирал, за да се наслади на всяка от умопомрачителните картини, сред които и най-голямата колекция от автопортрети на света. Бе забавял крачка и за да наднича през прозорците, през които минаващите през коридора можеха да се ориентират в коя точка на издигнатия проход се намират.

Тази сутрин обаче Лангдън и Сиена тичаха, защото искаха да се отдалечат максимално от своите преследвачи. Лангдън се зачуди след колко време ще открият завързания охранител. Гледаше простиращия се пред тях тунел и усещаше как с всяка стъпка се приближава към това, което наистина търсеха.

„Cerca trova… очите на смъртта… и отговор на въпроса кой всъщност ме преследва.“

Колкото повече напредваха в тунела, толкова повече си припомняше какъв амбициозен архитектурен подвиг е този проход. Коридорът Вазари бе повдигнат над града почти по цялата си дължина и приличаше на голяма змия, която се вие през сградите по целия път от двореца Пити, през река Арно до самото сърце на Флоренция. Тесният варосан проход сякаш нямаше край; от време на време завиваше вляво или вдясно, за да избегне някое препятствие, но неотменно водеше на изток… през река Арно.

Пред тях внезапно се чуха гласове и Сиена рязко спря. Лангдън също спря, сложи успокоително ръка на рамото й и я придърпа към близкия прозорец.

Туристи под тях.

Погледнаха навън и видяха, че се намират над Понте Векио — средновековния каменен мост, който служеше като пешеходен подстъп към стария град. Под тях първите туристи за деня се радваха на пазара, който стоеше на моста още от петнайсети век. В днешно време повечето продавачи бяха златари и бижутери, но невинаги е било така. Първоначално мостът е приютявал големия открит флорентински пазар на месо, но касапите били изгонени през 1593 година, понеже вонята на развалено месо се просмуквала в коридора Вазари и дразнела деликатните ноздри на великия херцог.

Лангдън си спомни, че някъде там, на същия този мост, е извършено едно от най-прословутите престъпления във Флоренция. През 1216 младият благородник Буонделмонте отказал да встъпи в уредения от семейството му брак, за да бъде с истинската си любов, и заради това бил брутално убит точно тук.

Смъртта му се смята за „най-кървавото убийство във Флоренция“, защото става причина за разрива между две силни политически фракции — гвелфите и гибелините — които водят безмилостна война векове наред. И тъй като последвалата вражда става причина за изгнанието на Данте извън Флоренция, поетът горчиво обезсмъртява случката в „Божествена комедия“: „О, Буонделмонте, колко зло светът от теб позна щом ти избягна брака“.

И до ден-днешен край мястото на убийството могат да се видят три отделни табели, всяка цитираща различен стих от Песен 16 на „Рай“ от Данте. Една е поставена на входа на Понте Векио и зловещо заявява:

„Ала бе длъжен камъка забравен

край моста твоят град да освети

със жертва в края на мира си славен.“

Лангдън отмести поглед от моста към мътните води. На изток се мержелееше самотната кула на Палацо Векио.

Макар със Сиена да бяха по средата на река Арно, той не се съмняваше, че отдавна са преминали точката, от която няма връщане.

На десет метра отдолу, на калдъръма на Понте Векио, Вайента тревожно оглеждаше прииждащата тълпа, без изобщо да подозира, че единственият й шанс за спасение само преди секунди е минал над главата й.