Дан Браун
Ад (22)

19.

Агент Брюдер се опитваше да се ориентира в онова, което виждаше в скромното апартаментче. „Кой живее тука, по дяволите?“ Мебелировката беше оскъдна и разнородна като в студентско общежитие.

— Агент Брюдер? — повика го от съседната стая един от хората му. — Елате да видите нещо.

Докато вървеше натам, той се зачуди дали местната полиция вече е задържала Лангдън. Предпочиташе да се справят с кризисната ситуация със собствени средства, ала бягството на професора не им оставяше друг избор, освен да се обърнат към италианските власти и да поставят блокади из града. Маневреният мотопед лесно щеше да им избяга из лабиринта на флорентинските улички — тежките поликарбонатни прозорци и здравите непробиваеми гуми на неговите ванове ги правеха надеждни, но тромави. Италианските полицаи нямаха репутация на особено отзивчиви, ала организацията на Брюдер се ползваше с огромно влияние — полиция, консулства, посолства. „Когато поискаме нещо, никой не смее да ни откаже.“

Влезе в малкия кабинет. Неговият човек стоеше над отворен лаптоп и пишеше на клавиатурата. Беше с латексови ръкавици.

— Лангдън е използвал този компютър — каза агентът. — Оттук е влязъл в имейла си и е търсил нещо в интернет. Файловете още са тук.

Брюдер се приближи до бюрото.

— Лаптопът най-вероятно не е негов — продължи мъжът. — Регистриран е с инициалите СК — скоро сигурно ще получа цялото име.

Брюдер погледна купчината документи на бюрото. Вдигна ги и прегледа необичайното им съдържание — стара програма от лондонския „Глобус“ и няколко вестникарски изрезки. Колкото повече четеше, толкова повече се ококорваше.

Взе документите, излезе в коридора и се обади на шефа си.

— Тук Брюдер. Мисля, че разпознахме човека, който помага на Лангдън.

— Кой е той?

Агентът въздъхна.

— Няма да повярвате.

На три километра оттам Вайента бягаше от района, ниско приведена над БМВ-то. Полицейски коли с надути сирени профучаваха покрай нея в обратната посока.

„Изключена съм“ — мислеше си тя.

Мекото вибриране на четиритактовия двигател на мотоциклета обикновено успокояваше нервите й. Не и днес.

Работеше в Консорциума от дванайсет години, беше се издигнала в йерархията от материална поддръжка до стратегическо координиране и накрая до пълноправен агент. „Нямам нищо друго, освен кариерата си.“ Работата на агентите изискваше секретност, много пътуване и дълги операции. Всичко това изключваше какъвто и да е друг живот и нормални връзки.

„Изпълнявам тази задача вече цяла година“ — помисли си тя, все още неспособна да повярва, че Ректора е дръпнал спусъка и я е лишил от всичко.

От цяла година Вайента ръководеше осигуряването на услуги за един и същи клиент на Консорциума — ексцентричен зеленоок гений, който искаше само да „изчезне“ за известно време, за да работи, необезпокояван от своите конкуренти и врагове. Пътуваше изключително рядко и винаги невидимо, но най-често работеше. Тя нямаше представа какъв е характерът на работата му — просто трябваше да се грижи да не го открият влиятелните хора, които го издирваха.

Вайента изпълняваше задачата си с вещ професионализъм и всичко вървеше идеално.

Идеално… до предишната вечер.

Оттогава емоционалното й състояние и кариерата й падаха стремглаво надолу.

„Сега съм на улицата.“

Ако се стартираше протокол за изключване, агентът незабавно трябваше да прекрати възложената му операция и да напусне „арената“. Ако го заловяха, Консорциумът щеше да отрече всякаква връзка с него. Агентите знаеха, че не бива да поставят на изпитание късмета си, защото отлично познаваха смущаващата способност на организацията да моделира действителността както й е изгодно.

Вайента познаваше само двама изключени агенти. Странно, оттогава не ги беше виждала. Предполагаше, че са уволнени и им е заповядано никога повече да не влизат във връзка със служители на Консорциума.

Сега обаче това не й се струваше единствената възможност.

„Прекаляваш — опита се да се успокои тя. — Методите на Консорциума са много по-елегантни от хладнокръвното убийство.“

Въпреки това пак я побиха тръпки.

В момента, в който видя да пристигат хората на Брюдер, инстинктът я накара незабелязано да избяга от покрива на хотела. Питаше се дали този инстинкт я е спасил.

„Никой не знае къде съм сега.“

Докато се носеше на север по Виале дел Погио Империале, осъзна каква промяна е настъпила с нея само за няколко часа. Предишната нощ се беше опасявала за работата си. Сега се страхуваше за живота си.