Дан Браун
Ад (57)

54.

„Библия в бронз“ — помисли си Лангдън, докато се възхищаваше на прекрасните врати. Блестящите „Врати на Рая“ на Гиберти бяха разделени на десет квадратни пана, като във всяко бе изобразена важна сцена от Стария завет. Скулптурният разказ на Гиберти започваше от Райската градина, минаваше през Мойсей и стигаше до храма на цар Соломон; развиваше се на две колони, всяка с по пет пана.

През вековете отделните зашеметяващи сцени бяха дали началото на своеобразно състезание по популярност. Художници и историци на изкуството, като се започне от Ботичели и се стигне до съвременните критици, яростно защитаваха своите предпочитания за „най-доброто пано“. Според общия консенсус победителят беше паното с Яков и Исав — централното пано на лявата колона, за което се твърдеше, че е избрано заради впечатляващия брой художествени методи, използвани при създаването му. Лангдън обаче подозираше, че реалната причина за първенството на паното се дължи на факта, че именно върху него Гиберти е избрал да сложи името си.

Преди няколко години Игнацио Бузони беше показал с гордост вратите на Лангдън и стеснително бе признал, че след половин хилядолетие наводнения, вандализъм и замърсен въздух позлатените врати тихомълком били сменени с точни копия и оригиналите били прибрани в Музео дел Опера дел Дуомо за реставрация. Лангдън тактично не спомена на Бузони, че този факт му е добре известен и че всъщност това са вторите „фалшиви“ врати на Гиберти, които вижда — бе попаднал на първите случайно, когато проучваше лабиринтите на катедрала „Грейс“ в Сан Франциско и откри, че копията на „Вратите на Рая“ на Гиберти служат като главна порта на катедралата от средата на двайсети век.

Докато Лангдън стоеше пред шедьовъра на Гиберти, погледът му се спря върху краткото информационно табло наблизо. Една проста фраза на италиански привлече вниманието му и го стресна.

La peste nera. Черната смърт. „Боже мой — помисли си Лангдън. — Тя е навсякъде!“ Според таблото вратите били поръчани като „оброк“ на Бог, израз на благодарност, че Флоренция е успяла да преживее чумата.

Насили се да погледне отново Вратите на Рая. Думите на Игнацио отекваха в главата му. „Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш.“

Въпреки обещанието на Игнацио Вратите на Рая определено бяха затворени както винаги, с рядкото изключение на някой голям религиозен празник. Обикновено туристите влизаха в баптистерия от входа на северната страна.

Сиена беше застанала на пръсти до него и се опитваше да види през тълпата.

— Няма дръжки — каза тя. — Нито ключалка. Нищо.

„Така е“, помисли си Лангдън. Гиберти не би съсипал шедьовъра си с нещо така прозаично като дръжка.

— Вратите се отварят навътре. И се заключват от другата страна.

Сиена сви устни и се замисли.

— Значи отвън… никой няма да знае дали са заключени, или не.

Лангдън кимна.

— Надявам се Игнацио да е мислил точно това.

Мина няколко крачки надясно и погледна към северната страна на сградата, където имаше много по-скромно украсени врати, през които влизаха туристите. Някакъв отегчен екскурзовод пушеше на входа и отблъскваше питащите туристи, като сочеше табелата: „Apertura 13:00-17:00“.

Лангдън остана доволен. „Ще отвори след няколко часа — помисли си. — И досега никой не е влизал вътре.“

Инстинктивно понечи да си погледне часовника и за пореден път си напомни, че Мики Маус вече го няма.

Когато се върна при Сиена, тя се беше присъединила към група туристи, които снимаха през простата желязна решетка, издигната малко пред Вратите на Рая, за да попречи на посетителите да се приближават прекалено до шедьовъра на Гиберти.

Решетката беше изработена от черно ковано желязо с позлатени шипове отгоре и приличаше на проста дворна ограда, каквато често можеше да се види около къщите в предградията. Информационното табло, описващо Вратите на Рая, беше поставено доста двусмислено — не върху самите бронзови врати, а върху оградата.

Лангдън беше чувал, че се е случвало разположението на таблото да обърква туристите — и ето че точно сега някаква ниска пълна жена в спортен екип на „Джуси Котюр“ разбута тълпата, погледна таблото, изгледа намръщено Желязната порта и възкликна презрително:

— Вратите на Рая ли? По дяволите, прилича на кучешката ми ограда у дома! — След което си тръгна, преди някой да успее да й обясни заблуждението й.

Сиена протегна ръце, хвана се за оградата и небрежно погледна през решетките към катинара от другата страна.

— Виж — прошепна и се обърна ококорена към Лангдън. — Катинарът е отключен.

Лангдън погледна през решетките и видя, че Сиена е права. Катинарът беше нагласен така, че да създава впечатление за заключен, но при по-внимателен оглед се виждаше, че не е.

„Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш.“

Вдигна очи към Вратите на Рая зад оградата. Ако Игнацио наистина беше махнал резето, огромните врати на баптистерия можеха просто да се отворят. Предизвикателството обаче беше как да влязат, без да привлекат вниманието на целия площад, в това число на полицията и на охраната на Дуомо.

— Гледайте! — изведнъж изпищя някаква жена наблизо. — Той ще скочи! — Гласът й бе изпълнен с ужас. — Горе на камбанарията!

Лангдън се обърна и видя, че крещящата жена е… Сиена. Беше на пет метра от него, сочеше към камбанарията на Джото и крещеше:

— Там горе! Ще скочи!

Погледите на всички се насочиха към покрива на камбанарията. Хората започнаха да сочат, да присвиват очи и да говорят високо.

— Някой ще скача ли?!

— Къде?!

— Не го виждам!

— Ей там, отляво?!

Нужни бяха само няколко секунди хората на площада да доловят паниката и също да се загледат нагоре към камбанарията. Със скоростта на пожар, унищожаващ сеното на окосена поляна, страхът обхвана цялата пиаца. Всички проточваха вратове, гледаха нагоре и сочеха.

„Вирусен маркетинг“ — помисли Лангдън. Даваше си сметка, че има на разположение само секунди. Незабавно хвана железните решетки и отвори портата. В същия миг Сиена се озова до него и двамата се промъкнаха в тясното пространство от другата страна. Затвориха портата и се забързаха към високите четири и половина метра врати. С надеждата, че е разбрал Игнацио правилно, Лангдън натисна с рамо.

Отначало не се случи нищо, но после тежката врата се раздвижи мъчително бавно. „Вратите са отворени!“ Вратите на Рая се открехнаха трийсетина сантиметра. Без да губи време, Сиена се шмугна вътре. Лангдън я последва, като се провря странично през тесния отвор. Озоваха се в сумрака на баптистерия.

Обърнаха се и забутаха вратата в обратната посока. Тя се затвори с категорично бум. Шумът и хаосът отвън моментално изчезнаха и остана единствено тишина.

Сиена посочи една дълга дървена греда на пода, греда, която несъмнено би трябвало да е на мястото си в страничните скоби от двете страни на вратата и да служи като резе.

— Явно Игнацио я е свалил.

Вдигнаха гредата и я нагласиха в скобите, като по този начин заключиха Вратите на Рая… и се изолираха вътре.

За един дълъг момент останаха мълчаливи и облегнати на вратата; опитваха се да си поемат дъх. В сравнение с шумния площад отвън баптистерият беше тих и спокоен като самия рай.

Мъжът с очилата на „Плюм Пари“ и вратовръзката с индийски десен се движеше през тълпата около баптистерия „Сан Джовани“, без да обръща внимание на неспокойните погледи на онези, които забелязваха кървавия му обрив.

Тъкмо бе стигнал бронзовите врати, през които така хитро бяха изчезнали Робърт Лангдън и спътницата му. Дори отвън бе чул глухия звук от залостването от другата страна.

„Няма начин да се влезе оттук.“

Атмосферата на площада бавно се върна към нормалното. Туристите, които допреди малко зяпаха в очакване нагоре, вече започваха да губят интерес. Никой не бе скочил. Всички продължиха предишните си занимания.

Сърбежът го мъчеше. Обривът се влошаваше. И върховете на пръстите му вече бяха подути и кожата им се цепеше. Мъжът пъхна ръце в джобовете си, за да не ги чеше. Гърдите му продължаваха да пулсират, докато обикаляше осмоъгълната сграда в търсене на друг вход.

Когато стигна до ъгъла, усети остра болка по адамовата си ябълка и осъзна, че отново се чеше.