Дан Браун
Ад (108)

Епилог

Самолетът на „Алиталия“ за Бостън се носеше на десет хиляди метра над Бискайския залив.

Робърт Лангдън беше погълнат от евтиното томче на „Божествена комедия“. Ритъмът на мелодичната стъпка terza rima, в съчетание с мъркането на двигателите, почти го беше хипнотизирал. Думите на Данте се лееха от страницата и резонираха в сърцето му, сякаш бяха написани специално за него и точно за този момент.

Напомни си, че поемата на Данте не е посветена толкова на мъките в ада, колкото на силата на човешкия дух да издържа всякакви изпитания, независимо колко тежки са те.

Пълната луна беше изгряла и светеше ослепително ярко, скривайки всички други небесни тела. Лангдън се взираше в огромната шир, изгубен в мисли за случилото се през последните няколко дни.

„Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза“. Лангдън никога не бе разбирал по-ясно значението на тези думи. „В опасни времена няма по-голям грях от бездействието.“

Знаеше, че самият той е виновен за това, наред с милиони други. Когато ставаше въпрос за положението на света, отрицанието се превръщаше в глобална пандемия. Лангдън си обеща никога да не забравя това.

Докато самолетът се носеше на запад, той си помисли за двете храбри жени, които в момента бяха в Женева, посрещаха открито бъдещето и търсеха път през предизвикателствата на един променен свят.

На хоризонта се появиха облаци, запълзяха бавно в небето и закриха луната и ярката й светлина.

Робърт Лангдън се облегна. Време беше да поспи.

Докато изключваше лампата над седалката си, обърна за последен път очи към небето. Навън, в мрака, светът бе преобразен. Небето се бе превърнало в сияен гоблен от звезди.