Дан Браун
Ад (87)

84.

Нощта се беше спуснала над древната византийска столица.

Навсякъде по бреговете на Мраморно море заблестяха прожектори, осветяващи силуетите на бляскави джамии и стройни минарета. Беше часът на акшам и от високоговорителите се носеха призрачните напевни тонове на адхан, призива за молитва.

Ла иллах ил Аллах.

Няма друг бог освен Бог.

Вярващите се стичаха към джамиите, но градът продължаваше живота си, без да им обръща внимание: шумни студенти пиеха бира, бизнесмени приключваха сделки, търговци предлагаха подправки и килими, туристи гледаха като омагьосани.

Това беше разделен свят, град на противоположни сили — на религията и светския живот, на древното и модерното, на Изтока и Запада. Разположен на географската граница между Европа и Азия, този неподвластен на времето град беше в буквалния смисъл мост от Стария свят… към един още по-стар.

Истанбул.

Макар вече да не е столица на Турция, градът в продължение на векове е бил център на три различни империи — Византийската, Латинската и Османската. Поради това Истанбул е едно от исторически най-разнообразните места на планетата. От двореца Топкапъ през Синята джамия до Двореца със седемте кули градът е изпълнен с предания за битки, слава и поражения.

Тежък самолет С-130 се спускаше в нощното небе през надигащия се облачен фронт към летище „Ататюрк“. Седнал в седалката зад пилотите, Робърт Лангдън се взираше през предното стъкло, доволен, че са му предложили място с изглед навън.

Чувстваше се донякъде освежен, след като бе хапнал и дремнал за около час в задната част на самолета. Ужасно се нуждаеше от тази почивка.

Отдясно се виждаха светлините на Истанбул — сияещ полуостров във формата на рог, издаден в чернотата на Мраморно море. Това беше европейската част на града, отделена от азиатската си половинка от извита ивица мрак.

Босфорът.

На пръв поглед Босфорът приличаше на широк разрез, разделящ Истанбул на две. Лангдън обаче знаеше, че проливът е жизненоважен за търговията на града. Освен че даваше на града две брегови линии вместо една, Босфорът свързваше Средиземно море с Черно и така превръщаше Истанбул в кръстопът между два свята.

Докато самолетът се спускаше, Лангдън се взираше напрегнато в града и се опитваше да намери огромната сграда, която бяха дошли да претърсят.

„Мястото, на което е погребан Енрико Дандоло.“

Оказа се, че коварният дож Енрико Дандоло не бил погребан във Венеция: останките му били положени в сърцето на твърдината, която завладял през 1204 г. — огромния град, ширнал се под тях. Както подобава, Дандоло бил погребан в най-пищния храм на падналия град — сграда, която и до ден-днешен си оставаше перлата на района.

Света София.

Построената през 360 г. „Света София“ била източноправославна църква до 1204 г., когато Енрико Дандоло и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превзели града и я превърнали в католическа катедрала. През петнайсети век, след завладяването на Константинопол от султан Мехмед Завоевателя, станала джамия и си останала такава до 1935 г., когато била превърната в музей.

„Позлатен музейон на светата мъдрост“ — помисли Лангдън.

„Света София“ била украсена с повече златни плочки и мозайки, отколкото „Сан Марко“. И това не беше всичко — самото й име буквално се превеждаше като „Света Мъдрост“.

Лангдън си представи колосалната сграда и се опита да асимилира факта, че някъде под нея се крие тъмна лагуна със завързана издута торба, която се рее под водата, бавно се разтваря и всеки момент ще освободи съдържанието си.

Молеше се да не са закъснели.

— Долните нива на сградата са наводнени — бе му казала Сински. — Няма да повярвате какво открихме току-що. Чували ли сте за режисьора на документални филми Юксел Юленсой?

Лангдън поклати глава.

— Докато четях за „Света София“ — обясни Сински, — открих, че преди няколко години той е направил филм за нея.

— За „Света София“ са правени десетки филми.

— Да — каза тя, докато заобикаляше бюрото, — но не и такъв.

И обърна лаптопа си към него.

— Прочетете това.

Лангдън седна и погледна статията — сбор от различни новинарски източници, сред които и „Хюриет Дейли Нюз“, в които се говореше за най-новия филм на Юленсой: „В дълбините на Св. София“.

Щом се зачете, Лангдън веднага разбра защо Сински е така развълнувана. Още първите думи го накараха да я погледне изненадано. „Гмуркане ли?“

— Да — каза тя. — Просто четете.

Лангдън отново насочи погледа си към монитора.

„С акваланг под «Св. София»

Документалистът Юксел Юленсой и неговият екип изследователи водолази откриха наводнени помещения на десетки метри под най-посещаваната от туристи религиозна постройка в Истанбул.

При проучването екипът откри множество архитектурни чудеса, сред които гробове на деца-мъченици отпреди 800 години, както и тунели, свързващи «Св. София» с дворците Топкапъ и Текфур, както и с предполагаеми подземни части на затвора Анемас.

«Смятам, че намиращото се под „Св. София“ е много по-вълнуващо от онова, което виждаме на повърхността» — заяви Юленсой, докато описваше как е решил да направи филм, след като видял стара снимка на учени, изследващи основите на сградата с лодка, плаваща в голяма частично наводнена зала.“

— Явно сте намерили правилната сграда! — възкликна Сински.

— И изглежда, че под нея има огромни съоръжения, някои от които са достъпни и без водолазен костюм… което може да обясни онова, което виждаме на видеото на Зобрист.

Агент Брюдер стоеше зад тях и гледаше екрана на лаптопа.

— Освен това излиза, че каналите под църквата продължават към други места. Ако онази торба се разпадне, преди да я открием, няма да има начин да ограничим разпространяването на съдържанието й.

— Съдържанието… — рече Лангдън. — Имате ли представа какво е то? В смисъл, точна представа? Зная, че става дума за патоген, но…

— Анализирахме записа — каза Брюдер. — Данните показват, че той е наистина биологичен, а не химически… иначе казано, нещо живо. Като се имат предвид малките размери на торбата, вероятно е силно заразен и може да се размножава. Не сме сигурни дали живее във вода като бактерия, или има потенциала да се разпространява във въздуха като вирус, но и двата варианта са възможни.

— Сега събираме данни за температурите на водата в района — каза Сински. — Опитваме се да преценим какви видове зарази могат да се разпространяват в тези подземия, но Зобрист беше изключително талантлив и лесно би могъл да създаде нещо с уникални характеристики. Освен това подозирам, че той неслучайно е избрал точно това място.

Брюдер кимна примирено и бързо сподели мнението си за необичайния механизъм на разпространение. Оказваше се съвсем прост и в същото време гениален. Като бе разположил контейнера под земята и във вода, Зобрист беше създал изключително стабилна среда за инкубация — постоянна температура на водата, липса на слънчева светлина, кинетичен буфер и пълно отсъствие на външни влияния. А като бе избрал материал с подходяща трайност, бе оставил заразата да съзрее, преди да бъде освободена.

„Дори самият той никога да не се върне на това място.“

Внезапното раздрусване при кацането върна Лангдън в настоящето. Пилотите задействаха спирачките, насочиха се към един отдалечен хангар и големият самолет най-сетне спря.

Лангдън очакваше да бъдат посрещнати от цяла армия служители на СЗО в защитни костюми и се учуди, когато видя, че ги чака само голям бял микробус с яркочервен кръст.

„Червеният кръст? — помисли Лангдън, а после се сети, че този кръст е емблема не само на тази организация. — Швейцарското посолство.“

Разкопча колана си и отиде при Сински.

— Къде са другите? Къде е екипът от СЗО? Къде са турските власти? Или всички вече са при „Света София“?

— Всъщност решихме да не съобщаваме на местните власти — отвърна Сински. — Най-добрият екип на ЕЦПКБ вече е с нас и е за предпочитане операцията засега да остане в тайна, за да не всяваме паника.

До тях Брюдер и хората му затваряха големи брезентови чували с всевъзможна защитна екипировка — костюми, дихателни маски и електронно оборудване за засичане на опасни вещества.

Брюдер нарами чувала си и дойде при тях.

— Готови сме. Влизаме в сградата, намираме гроба на Дандоло, ослушваме се за вода според стихотворението и след това аз и хората ми ще преценим ситуацията и ще решим дали да се обърнем към властите за помощ.

Лангдън вече виждаше проблеми в плана.

— „Света София“ затваря вечер, така че без съдействието на местните власти няма как да се влезе в нея.

— Ще се оправим — каза Сински. — Имаме човек в швейцарското посолство, който се е свързал с куратора на музея и е помолил за частна ВИП обиколка веднага щом пристигнем. Кураторът се е съгласил.

Лангдън едва не се изсмя.

— ВИП обиколка за директора на Световната здравна организация ли? С цяла армия войници, носещи защитни костюми? Нали се сещате, че това ще накара доста хора да повдигнат учудено вежди.

— Отрядът и екипировката ще останат в колата, докато Брюдер, вие и аз не преценим положението — каза Сински. — И за протокола, ВИП персоната не съм аз, а вие.

— Моля?!

— Казахме на музейните работници, че е пристигнал прочут американски професор с изследователски екип, който ще пише за символите в „Света София“, но самолетът му закъснял с пет часа и той изпуснал работното време. Тъй като се налага да замине утре сутринта, се надяваме…

— Ясно — прекъсна я Лангдън. — Схванах.

— От музея ще изпратят служител, който да ни посрещне. Оказва се, че той е голям почитател на трудовете ви върху ислямското изкуство. — Сински му се усмихна уморено. — Увериха ни, че ще имате достъп до всяко кътче на сградата.

— А най-важното е, че никой няма да ни се пречка — добави Брюдер.