Дан Браун
Ад (25)

22.

Среброкосата жена във вана наведе глава към бронирания прозорец и затвори очи. Струваше й се, че всичко около нея се върти. Чувстваше се зле от лекарствата, които й бяха дали.

„Трябва ми лекар.“

Но въоръженият й пазач бе получил строги нареждания: нуждите й да се пренебрегват, докато не изпълнят успешно задачата си. Хаотичните звуци наоколо й подсказваха, че това няма да стане скоро.

Световъртежът й ставаше все по-силен, беше й трудно да диша. Докато се бореше с поредния напън за повръщане, се зачуди как животът я бе довел до такъв сюрреалистичен кръстопът. Отговорът беше сложен и не можеше да го разгадае в сегашното си трескаво състояние, но нямаше съмнение откъде бе започнало всичко.

Ню Йорк.

Преди две години.

Бе долетяла в Манхатън от Женева, където работеше като директор на Световната здравна организация — силно желан от мнозина престижен пост, който тя заемаше близо десетилетие. Като специалист по заразни болести и епидемиология бе поканена от ООН да изнесе лекция за опасността от пандемии в Третия свят. Изказването й беше оптимистично и вдъхващо надежда, очертаваше няколко нови системи за ранно откриване и планове за лечение, създадени от Световната здравна организация в сътрудничество с други експерти. Аплодираха я на крака.

След лекцията, докато разговаряше с колеги в залата, се приближи служител на ООН с бадж, който показваше, че е на висока дипломатическа служба.

— Доктор Сински, току-що се обадиха от Съвета по международни отношения. Някой там много би искал да разговаря с вас. Отвън ви чака кола.

Озадачена и малко разтревожена, доктор Елизабет Сински се извини, отиде да вземе пътната си чанта — с багаж за едно денонощие — и тръгна. Докато лимузината летеше по Първо авеню, започна да изпитва странно безпокойство.

Съветът по международни отношения?

Като повечето хора, и Елизабет Сински бе чувала само слухове.

СМО бе основан през 20-те години на двайсети век като частен мозъчен тръст. В него бяха членували почти всички държавни секретари, петима-шестима президенти, повечето от шефовете на ЦРУ, сенатори, съдии, както и династични легенди с фамилии като Морган, Ротшилд и Рокфелер. Безпрецедентното събиране на едно място на интелектуална мощ, политическо влияние и богатство бе спечелило на Съвета по международни отношения репутацията на „най-влиятелния частен клуб в света“.

Като директор на Световната здравна организация Елизабет често се бе отърквала в големите акули. Дългият й стаж в СЗО и откритата й натура наскоро бяха привлекли вниманието на едно голямо политическо списание, което я нареди сред двайсетте най-влиятелни личности на планетата. Лицето на Световната здравна организация, така бяха написали под снимката й, което на Елизабет й се стори иронично, защото бе доста болнава като дете.

На шест се бе разболяла тежко от астма. Лекуваха я с високи дози от обещаващо ново лекарство — първите в света глюкокортикоиди или стероидни хормони. Като по чудо симптомите на астмата й отшумяха. За жалост лекарството имаше неочаквани странични ефекти, които се проявиха години по-късно, когато тя влезе в пубертета… и така й не получи менструален цикъл. Никога нямаше да забрави мрачния миг в лекарския кабинет, когато бе на деветнайсет, в който научи, че репродуктивната й система е непоправимо увредена.

Елизабет Сински никога нямаше да има деца.

Времето ще излекува празнотата, увери я докторът, но тъгата и гневът само растяха в нея. Беше жестоко, защото лекарствата, които я бяха ограбили от възможността да зачене дете, не бяха убили животинския й инстинкт за размножаване. Десетилетия наред тя се бореше с копнежа да сбъдне това невъзможно желание. Дори сега, на шейсет и една, все още чувстваше празнота всеки път, когато виждаше майка с дете.

— Стигнахме, доктор Сински — каза шофьорът на лимузината.

Елизабет прокара набързо четка през дългите си сребристи къдрици и погледна лицето си в огледалото. Преди да се усети, колата спря в богаташки манхатънски квартал и шофьорът й отвори вратата.

— Ще ви изчакам — каза шофьорът. — Когато свършите, ще ви откарам до летището.

Нюйоркското седалище на Съвета по международни отношения се намираше в дискретна сграда в неокласически стил на ъгъла на Парк Авеню и Шейсет и осма улица, някога дом на магнат от „Стандарт Ойл“. Външността й се сливаше идеално с елегантния пейзаж и с нищо не намекваше за специалното й предназначение.

— Доктор Сински — посрещна я възпълничка рецепционистка. — Оттук, моля. Той ви очаква.

Кой той? Доктор Сински последва рецепционистката по широкия коридор до една затворена врата. Жената почука, отвори и подкани с жест Елизабет да влезе.

Тя прекрачи прага и вратата се затвори зад нея.

Малката зала се осветяваше само от блясъка на екран. Пред него, обърнат към нея, стоеше висок върлинест мъж. Макар да не можеше да види лицето му, тя усети излъчване на сила.

— Доктор Сински — каза мъжът. — Благодаря ви, че дойдохте. — Прецизното му, направо педантично произношение й подсказа, че вероятно е от Швейцария или може би Германия. — Заповядайте, седнете — каза той и й посочи един стол близо до вратата.

Без представяне? Елизабет седна. Странното изображение на екрана изобщо не й помогна да се успокои. Какво беше всичко това, по дяволите?

— Бях на лекцията ви тази сутрин — каза мъжът. — Изминах дълъг път, за да ви чуя лично. Впечатляващо представяне.

— Благодаря.

— Може ли също така да кажа, че сте много по-красива, отколкото си представях… въпреки възрастта ви и късогледото ви отношение към световното здраве.

Челюстта на Елизабет увисна. Коментарът бе обиден откъдето и да го погледнеш.

— Моля!? — попита тя и се взря в полумрака. — Кой сте вие? И защо ме поканихте тук?

— Простете непохватния ми опит за шега — отвърна върлинестата сянка. — Изображението на екрана ще ви обясни защо сте тук.

Сински погледна страховитата картина — рисунка на огромно човешко море, уродливи хора, които се катереха един върху друг. Плътно сплетени едно в друго голи тела.

— Великият художник Доре — каза мъжът. — Това е неговата поразително мрачна интерпретация на Дантевия „Ад“. Надявам се, че не ви кара да се чувствате неудобно… защото натам сме тръгнали. — Млъкна и бавно пристъпи към нея. — И нека ви кажа защо.

Направи още една крачка към нея. На Елизабет й се струваше, че става по-висок.

— Ако взема този лист и го скъсам на две… — Спря до масата, взе лист и го скъса. — И ако поставя двете половини една върху друга… — Сложи двете парчета, както бе казал. — И ако повторя това действие… — Отново скъса хартията и постави парчетата едно върху друго. — Той ще стане четири пъти по-дебел, нали така? — Очите му сякаш прогаряха мрака в стаята.

На Елизабет не й хареса високомерният му тон и агресивната му поза. Не каза нищо обаче.

— Хипотетично — продължи мъжът и се приближи още, — ако листът е дебел една десета от милиметъра и ако повторя действието… да речем, петдесет пъти, знаете ли колко дебела ще е купчината?

Елизабет настръхна.

— Знам — отвърна по-враждебно, отколкото възнамеряваше. — Една десета от милиметъра по две на петдесета степен. Нарича се геометрична прогресия. Може ли да попитам защо ме поканихте тук?

Мъжът се усмихна доволно и кимна впечатлен.

— Да. А можете ли да си представите как изглежда това число? Една десета от милиметъра по две на петдесета степен? Знаете ли колко висока ще стане нашата купчина? — Млъкна само за миг. — Нашата купчина след само петдесет повторения ще стигне почти… до слънцето.

Елизабет не бе изненадана. В работата си непрекъснато се занимаваше с геометричната прогресия. Периметър на зараза… репликация на инфектирани клетки… смъртност.

— Извинявам се, ако ви се сторя наивна — каза тя, като правеше усилие да скрие раздразнението си. — Но нещо не мога да разбера тезата ви.

— Тезата ми? — Той тихо се засмя. — Тезата ми е, че нарастването на населението на Земята е дори още по-драматично. То, като тези парченца хартия, има много мижаво начало… но обезпокоителен потенциал.

Отново закрачи из стаята.

— Замислете се за това. На човечеството са му трябвали хиляди години — от появата на човека чак до деветнайсети век — за да достигне един милиард души. След това за огромно учудване му стигат само около сто години, за да удвои броя си до два милиарда през двайсетте години на двайсети век. А после — само петдесет, за да се удвои отново до четири милиарда през седемдесетте. Както можете да си представите, много скоро ще станем осем милиарда. А само днес човешката раса е нараснала с четвърт милион. Четвърт милион. И това става всеки ден — независимо дали вали, или грее слънце. В момента всяка година добавяме към планетата по една Германия.

Високият мъж рязко спря и се наведе към Елизабет.

— На колко години сте?

Още един недопустим въпрос, макар че като шеф на СЗО тя бе свикнала да подхожда към антагонизма дипломатично.

— Шейсет и една.

— Знаете ли, че ако живеете още деветнайсет години, докато станете на осемдесет, в рамките на живота ви населението на Земята ще се е утроило? Един живот — цяло утрояване. Помислете си за последствията. Както знаете, вашата Световна здравна организация отново е увеличила прогнозите си и предвижда, че ще станем девет милиарда преди средата на този век. Животинските видове изчезват с рязко увеличена скорост. Търсенето на топящите се природни ресурси е нечовешко. Все по-трудно се намира чиста вода. Според всички биологични критерии нашата порода е надхвърлила границите на устойчивото си развитие. И пред лицето на това бедствие Световната здравна организация — пазителят на здравето на планетата — инвестира в неща като лечение на диабет, попълване на кръвните банки, борбата с рака. — Млъкна и се взря в нея. — Повиках ви тук, за да ви попитам директно защо, по дяволите, Световната здравна организация няма куража да подхване решително този проблем?

Елизабет вече кипеше от гняв.

— Който и да сте, много добре знаете, че СЗО гледа на пренаселеността много сериозно. Наскоро похарчихме милиони долари, за да пратим в Африка лекари, които да раздават безплатни презервативи и да образоват хората какво е семейно планиране.

— А, да! — каза подигравателно върлинестият мъж. — И дори още по-голяма армия от католически мисионери отидоха там след вас и казаха на африканците, че ако използват презервативи, ще отидат в ада. Африка има нов екологичен проблем — сметищата им преливат от неизползвани презервативи.

Елизабет си премълча. За това беше прав. Но модерните католици вече възразяваха на вмешателството на Ватикана в репродуктивните проблеми. Един от най-забележителните жестове бе на Мелинда Гейтс, която бе вярваща католичка, но смело рискува да си навлече гнева на собствената си църква, като отдели 560 милиона долара за по-широк достъп до семейното планиране по целия свят. Елизабет Сински много пъти бе заявявала официално пред пресата, че Бил и Мелинда Гейтс трябва да бъдат канонизирани заради всичко, което са направили за подобряването на здравето на планетата чрез фондацията си. За съжаление единствената институция, която произвеждаше светци, не успяваше да види християнската природа на техните усилия.

— Доктор Сински — продължи мъжът. — Световната здравна организация не може да проумее, че има само един глобален здравен проблем. — И отново посочи мрачната картина на екрана, морето от преплетени, задушаващи се от близостта си човешки тела. — Ето този. — Млъкна. — Разбирам, че сте учен и затова може би не познавате класическите науки и изящните изкуства, затова нека ви предложа друго изображение, което може би говори на език, който разбирате по-добре.

За миг в стаята притъмня и картината на екрана се смени.

Елизабет бе виждала много пъти изображението, което се появи… и то винаги оставяше у нея зловещо усещане за обреченост.

Населението на света през вековете

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Да — каза накрая високият мъж. — Тих ужас е точната реакция на тази графика. Все едно се взираш в светлините на връхлитащ локомотив. — Мъжът бавно се извърна към Елизабет и й се усмихна кисело и надменно. — Някакви въпроси, доктор Сински?

— Само един — отвърна му тя троснато. — Защо ме повикахте тук — за да ми четете лекция или за да ме обиждате?

— Нито едното от двете. — Гласът му стана плашещо шеговит. — Повиках ви, за да ви предложа да работим заедно. Не се и съмнявам, че разбирате защо пренаселеността е здравен проблем. Но се боя, че не проумявате как той ще засегне душата на човека. Под натиска на пренаселеността хора, които не са и помисляли да крадат, ще започнат да го правят, за да си хранят семействата. Тези, които не са и помисляли да убиват, ще убиват, за да подсигурят децата си. Всички смъртни грехове, описани от Данте — алчност, лакомия, предателство, убийство и останалите — ще кипнат и ще се надигнат, усилени от изчезването на удобствата ни. Изправени сме пред битка за душата на човека.

— Аз съм биолог. Спасявам тела, не души.

— Е, мога да ви уверя, че спасяването на тела ще става все по-трудно в предстоящите години. Пренаселването не води само до духовно недоволство. Макиавели има един пасаж…

— Да — прекъсна го тя и изрецитира каквото си спомняше от прочутия цитат. — „Когато всяка провинция така загъмжи от хора, че те нито да могат да преживяват където са, нито да се преместят някъде другаде… светът ще се пречисти от само себе си“. — Взря се в него. — Всички в СЗО сме запознати с този цитат.

— Тогава знаете, че по-нататък Макиавели говори за чумата като за естествен начин светът да се самопречисти.

— Да, а и както споменах в лекцията си, наясно сме и с пряката взаимовръзка между гъстотата на населението и вероятността от световни епидемии, но непрекъснато създаваме нови методи за откриването и лечението им. СЗО не губи увереност, че може да предотврати бъдещи пандемии.

— Колко жалко.

Елизабет го зяпна невярващо.

— Моля!?

— Доктор Сински — каза мъжът със странен смях. — Говорите за контрола над пандемиите сякаш той е нещо добро.

Тя се ококори още повече; не можеше да повярва какво чува.

— Ето ви го — заяви високият мъж. Говореше като юрист, който завършва пледоарията си в съда. — Ето ме тук с директора на Световната здравна организация, най-добрия професионалист, който тя би могла да предложи. Ужасяващо е, като се замислите. Показах ви как изглежда приближаващото нещастие. — Обнови екрана и на него отново се появиха телата. — Припомних ви невероятната мощ на неконтролирания растеж на световното население. — Посочи накъсаните листчета. — Разясних, че се намираме на прага на духовен срив. — Млъкна и я погледна. — А какъв бе вашият отговор? Безплатни презервативи за Африка. — Усмихна се подигравателно.

— Това е като да замахваш с мухобойка към приближаващ се астероид. Часовниковият механизъм на бомбата не просто тиктака, тя вече е детонирана и без драстични мерки експоненциалната математика ще стане новият ви бог… и то отмъстителен бог. Той ще ви устрои Дантевия ад на Парк Авеню… огромна човешка гмеж, валяща се в собствените си екскременти. Глобално бракуване на човешки материал, организирано от самата природа.

— Нима!? — сопна се Елизабет. — Тогава кажете ми според вашата визия за устойчиво бъдеще каква е идеалната бройка на населението на Земята? Кое е магическото число, което ще даде надежда на човечеството, че ще се издържа неопределено дълго… и в относителен комфорт?

Високият мъж се усмихна: очевидно оцени въпроса по достойнство.

— Всеки биолог, занимаващ се с околната среда, или пък статистик ще ви каже, че човечеството има най-голям шанс за дългосрочно оцеляване, ако не надвишава четири милиарда.

— Четири милиарда? — извика Елизабет. — Ние сме седем милиарда в момента, значи е малко късно за това.

В зелените очи на мъжа проблесна огън.

— Дали?