Дан Браун
Ад (88)

85.

Робърт Лангдън се взираше разсеяно през прозореца на микробуса, който се носеше по крайбрежната магистрала, свързваща летище „Ататюрк“ с централната част на Истанбул. Служителите от швейцарското посолство бяха успели да уредят митническите формалности и Лангдън, Сински и цялата група потеглиха минути след като стъпиха на земята.

Сински бе наредила на Ректора и Ферис да останат на борда на самолета с неколцина от персонала на СЗО и да продължат с опитите да открият Сиена Брукс.

Макар че никой не вярваше, че Сиена може да стигне навреме в Истанбул, имаше опасения, че може да се свърже с някой съмишленик в Турция и да го помоли за съдействие при реализирането на лудия план на Зобрист преди екипът на Сински да успее да се намеси.

„Би ли могла Сиена да извърши масово убийство?“ Лангдън още имаше трудности да приеме всичко, което се бе случило днес. Болеше го, но беше принуден да погледне истината в очите. „Изобщо не я познаваш, Робърт. Тя си е играла с теб.“

Започна да ръми и Лангдън внезапно почувства умора, докато се вслушваше в монотонния шепот на чистачките. Мраморно море беше отдясно и той виждаше светлините на луксозни яхти и огромни танкери. Навсякъде покрай брега стройни минарета се издигаха над куполите на джамиите и мълчаливо напомняха, че макар Истанбул да е модерен светски град, корените му са дълбоко в религията.

Лангдън винаги бе смятал тази петнайсеткилометрова магистрала за един от най-красивите пътища в Европа. Идеален пример за сблъсъка между старото и новото в Истанбул, магистралата минаваше покрай част от стената на Константинопол, построена преди повече от шестнайсет столетия преди раждането на човека, чието име носеше — Джон Ф. Кенеди. Американският президент се бе възхищавал на мечтата на Кемал Ататюрк за турска република, родена от пепелта на една рухнала империя.

Булевард „Кенеди“ минаваше през живописни горички и паркове и покрай пристанището в Уеникапъ, след което продължаваше между града и Босфора на север към Златния рог. Там, високо над града, се издигаше османската твърдина — дворецът Топкапъ. Разположен стратегически над Босфора, дворецът беше любимо място за туристите, които идваха да се насладят както на изгледите, така и на зашеметяващата колекция османски съкровища, включващи наметалото и меча, принадлежали според преданието на самия пророк Мохамед.

„Няма да ходим чак дотам“ — помисли си Лангдън и си представи „Света София“, която се издигаше в центъра на града.

Когато завиха от булеварда и продължиха през гъсто застроения град, Лангдън загледа тълпите по улиците и тротоарите и отново си спомни за темите, за които бе ставало дума днес.

Свръхнаселение.

Чума.

Извратените идеи на Зобрист.

Макар че много добре си даваше сметка накъде са тръгнали, едва сега напълно осъзна целта на мисията. „Отиваме в епицентъра.“ Представи си бавно разграждащата се торба с жълто-кафява течност и се запита как изобщо е стигнал дотук.

Странното стихотворение, което бяха открили със Сиена на гърба на посмъртната маска на Данте, го беше довело тук, в Истанбул.

„Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.

В дворец потънал надълбоко влезте…

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени

на лагуна, в която не блестят звездите.“

Отново с тревога си помисли, че последната песен от „Ад“ завършва с почти същата сцена — след дълго спускане през подземния свят Данте и Вергилий стигат най-ниската точка на ада. Там, без никакъв изход навън, чуват ромона на поток, течащ между камъните под тях, тръгват през пукнатината по течението му… и накрая намират спасение.

Данте пишеше: „… туй празно място… и ручей звънък чак дотам… в скалите през една пукнатина… Поехме, за да стигнем на земята, по пътя скрит…“.

Сцената на Данте несъмнено бе вдъхновила стихотворението на Зобрист, макар че в този случай лудият учен беше преобърнал всичко наопаки. Лангдън и останалите наистина трябваше да следват ромона на течащата вода, но за разлика от Данте, нямаше да излизат от ада… а да влязат в него.

Докато микробусът се провираше през все по-тесните улички и все по-гъсто застроените квартали, Лангдън започна да схваща перверзната логика, накарала Зобрист да избере центъра на Истанбул за мястото, от което ще тръгне пандемията.

„Тук Изтокът среща Запада.

Кръстопът на световете.“

През цялата си история Истанбул е бил сполетяван безброй пъти от чуми, избиващи огромни части от населението му. По време на последната фаза на Черната смърт точно този град бил наричан „развъдник на чумата“ в империята; източниците твърдяха, че болестта взимала живота на десет хиляди души всеки ден. Няколко прочути османски картини изобразяваха как градските жители отчаяно копаят масови гробове, за да погребат планините от трупове на намиращите се недалеч полета на Таксим.

Лангдън се надяваше Карл Маркс да е сгрешил, когато е казал, че историята се повтаря.

Навсякъде по мокрите от дъжда улици хората се занимаваха с вечерните си дела, без да подозират какво ги грози. Красива туркиня викаше децата си да вечерят; двама старци седяха на питие в едно кафене; добре облечена двойка се разхождаше, хваната за ръце, под разтворен чадър; мъж в смокинг скочи от един автобус и се затича по улицата, като криеше калъфа на цигулката си под дрехата си — явно закъсняваше за концерт.

Лангдън се хвана, че се вглежда в лицата около себе си и се опитва да си представи сложните пътища на живота на всеки човек.

„Масите са съвкупност от индивиди.“

Затвори очи, извърна се от прозореца и се опита да отклони мислите си от мрачната посока, в която бяха поели. Но поражението вече беше налице. От тъмните ъгълчета на съзнанието му изникна неканен образ — отчаяната пустош на „Триумф на смъртта“ на Брьогел с нейната ужасна панорама на чума, нещастия и мъчения, опустошаващи крайморски град.

Микробусът зави надясно по булевард „Торун“ и за момент Лангдън си помисли, че са стигнали. Отляво над мъглата се издигаше огромна джамия.

Но това не беше „Света София“.

„Синята джамия“ — бързо се сети той, когато забеляза шестте покрити с канелюри подобни на моливи минарета с многобройните им балкони шерефе и острите върхове, които сякаш се забиваха в небето. Навремето беше чел, че именно тези екзотични, сякаш излезли от приказка минарета са вдъхновили дизайна на замъка на Пепеляшка в Дисниленд. Синята джамия дължеше името си на заслепяващото море от сини плочки, украсяващи стените й отвътре.

„Наближаваме“ — помисли Лангдън, когато микробусът зави по булевард „Кабасакал“ и продължи по просторния площад на парка „Султанахмет“, който се намираше между Синята джамия и „Света София“ и беше прочут с изгледа си към двете сгради.

Лангдън присви очи и погледна през мокрото предно стъкло, като се мъчеше да различи очертанията на „Света София“, но дъждът и светлините на насрещните автомобили му пречеха да вижда ясно. Още по-лошото бе, че трафикът по булеварда като че ли беше спрял.

Отпред не се виждаше нищо, освен червените светлини на стоповете.

— Има някакво събитие — каза шофьорът. — Концерт или нещо такова. Може би ще стигнете по-бързо пеша.

— Далеч ли е? — попита Сински.

— Не повече от три минути път, ако вървите направо през парка. Напълно безопасно е.

Сински кимна на Брюдер и се обърна към екипа от НБР.

— Оставате в колата. Опитайте се да стигнете колкото се може по-близо до сградата. Агент Брюдер скоро ще се свърже с вас.

След това Сински, Брюдер и Лангдън скочиха от микробуса на улицата и забързаха през парка.

Широколистните дървета на Султанахмет предлагаха известна защита от засилващия се дъжд. По алеите имаше табели, насочващи посетителите към множеството атракции на парка — египетски обелиск от Луксор, Змийската колона от храма на Аполон в Делфи и Колоната на милите, служила навремето като „нулева точка“, от която се измервали всички разстояния във Византийската империя.

Накрая излязоха при кръглото езеро, бележещо центъра на парка. Лангдън пристъпи напред и погледна на изток.

„Света София“.

Не сграда… а по-скоро планина.

Лъщящият под дъжда колосален силует на „Света София“ приличаше на град сам по себе си. Централният купол, невъзможно широк и сребристосив, сякаш лягаше върху море от други куполни постройки, натрупани около него. Четири високи минарета, всяко с по един балкон и сребристосив връх, се издигаха от ъглите на сградата, толкова далеч от централния купол, че трудно можеше да се определи, че са част от един комплекс.

Сински и Брюдер, които до този момент вървяха съсредоточено и бързо, спряха и се загледаха нагоре — умовете им се мъчеха да възприемат огромните размери на извисяващата се пред тях сграда.

— Леле! — възкликна Брюдер. — Нима ще трябва да претърсваме… това?