Дан Браун
Ад (100)

97.

Робърт Лангдън гледаше безмълвно Сиена Брукс.

— Сигурна съм, че ме презираш — изхлипа тя и го погледна с насълзени очи.

— Да те презирам ли?! — възкликна Лангдън. — Та аз нямам никаква представа коя си ти! Досега само си ме лъгала!

— Знам — тихо каза тя. — Съжалявам. Опитвах се да направя онова, което е правилно.

— Като пуснеш чумата ли?

— Не, Робърт. Не разбираш.

— Напротив, разбирам! — отвърна Лангдън. — Разбирам, че си влязла във водата и си скъсала разтворимата торба! Искала си да освободиш вируса на Зобрист преди някой да успее да го неутрализира!

— Разтворима торба ли? — Сиена го погледна объркано. — Не зная за какво говориш. Робърт, отидох в цистерната да спра вируса на Бертран… да го открадна и да направя така, че да изчезне завинаги… за да не може никой да го изучи, в това число доктор Сински и СЗО.

— Да го откраднеш ли? Защо да го криеш от СЗО?

Сиена пое дълбоко дъх.

— Има много неща, които не знаеш, но вече всичко е без значение. Пристигнахме твърде късно, Робърт. Така и нямахме шанс.

— Разбира се, че имахме шанс! Вирусът щеше да се освободи чак утре! Утре е избраната от Зобрист дата и ако не беше влязла във водата…

— Робърт, не съм пускала вируса! — извика Сиена. — Влязох във водата и се опитах да го намеря, но беше късно. Там нямаше нищо.

— Не ти вярвам — каза Лангдън.

— Знам. И не те обвинявам. — Тя бръкна в джоба си и извади подгизнала брошура. — Но може би това ще помогне. — Подхвърли брошурата на Лангдън. — Намерих я точно преди да вляза в лагуната.

Лангдън улови брошурата и я отвори. Беше концертната програма за седемте изпълнения на симфонията „Данте“ в цистерната.

— Погледни датите — каза тя.

Лангдън прочете датите и после ги прочете отново, озадачен от това, което виждаше. Беше останал с впечатлението, че тази вечер е първият концерт — първият от общо седем в рамките на една седмица, замислени да примамят хората в заразената с чума цистерна. В програмата обаче се казваше нещо съвсем различно.

— Значи днес е последната вечер? — попита той. — Оркестърът е свирил цяла седмица?

Сиена кимна.

— И аз се изненадах не по-малко от теб. — Гледаше го сериозно. — Вирусът е вече навън, Робърт. От цяла седмица.

— Не е възможно — възрази Лангдън. — Срокът е утре. Зобрист дори е оставил табела с датата.

— Да, видях табелата във водата.

— В такъв случай знаеш, че тя сочи утрешния ден.

Сиена въздъхна.

— Робърт, познавах добре Бертран. По-добре, отколкото съм признавала пред теб. Той беше учен, човек, търсещ резултати. Сега разбирам, че датата върху табелата не е датата на пускане на вируса. А нещо друго, нещо по-важно за целта му.

— И какво е то?

Сиена го гледаше сериозно от лодката.

— Това е датата на глобалното насищане — математическа проекция на датата, след която вирусът ще се е разпространил по целия свят… и ще е заразил всеки човек.

Думите й накараха Лангдън да потръпне, но въпреки това той продължаваше да подозира, че тя го лъже. Версията й имаше фатален недостатък, а Сиена Брукс вече беше доказала, че би излъгала за всичко.

— Има един проблем, Сиена — каза той. — Щом чумата вече се е разпространила по целия свят, тогава защо хората не боледуват от нея?

Сиена се извърна, неспособна да го погледне в очите.

— Щом чумата върлува от седмица — повтори Лангдън, — защо хората не умират?

Тя бавно се обърна към него.

— Защото… — Думите заседнаха в гърлото й. — Бертран не създаде чума. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — А нещо много по-опасно.