Дан Браун
Ад (37)

34.

Палацо Векио приличаше на огромна шахматна фигура. Със своята грубовата четириъгълна фасада и рустикалните парапети с ръбове, нарязани на квадрати, масивната приличаща на топ сграда съвсем подходящо бе поставена на това място — сякаш да пази югоизточния ъгъл на Пиаца дела Синьория.

Единствената му кула — необичаен избор за такъв вид здания — която се издигаше от центъра на четириъгълната крепост, се очертаваше ясно на фона на небето и се бе превърнала в неподражаем символ на Флоренция.

Сградата била построена, за да приюти властта, и респектираше посетителите си с множество мъжки статуи. Мускулестият Нептун на Аманати, стъпил гол върху четири коня, символ на морската доминация на Флоренция. Копие на Давид на Микеланджело — голият мъж, събрал може би най-много възхищение в историята на света — се издигаше в цялото си величие на входа на палата. Компания му правеха Херкулес и Какус — още двама огромни голи мъже. Така заедно с множеството сатири около Нептун общият брой на пенисите, които посрещаха посетителите, ставаше повече от дузина.

Обикновено Лангдън започваше обиколките си из Палацо Векио оттук, от Пиаца дела Синьория. Въпреки прекаленото изобилие от фалоси този площад беше един от любимите му в цяла Европа. Посещението в палата оставаше незавършено, ако не пиеш едно еспресо в кафе „Ривоар“ и не отидеш до лъвовете на Медичите на Лоджа деи Ланци — откритата скулптурна галерия на площада.

Днес обаче Лангдън и придружителката му бяха решили да влязат в Палацо Векио през коридора Вазари, точно както може би са правели херцозите от династията на Медичите по свое време — като подминат прочутата галерия Уфици и продължат по виещия се над мостове и пътища и минаващия през сгради коридор, който ги отвеждаше право в сърцето на стария палат. Досега не бяха чули стъпки зад себе си, но Лангдън въпреки това нямаше търпение да излезе от прохода.

„Стигнахме“, осъзна Лангдън, когато видя тежката дървена врата пред тях. Входът към стария замък.

Въпреки масивния си заключващ механизъм вратата бе оборудвана и с хоризонтална дръжка, която осигуряваше изход при спешни случаи, като в същото време не позволяваше на никой, който няма електронна карта, да влезе в коридора Вазари от другата страна.

Лангдън долепи ухо до вратата и се заслуша. Не чу нищо, сложи ръце върху хоризонталната дръжка и внимателно натисна.

Чу се тракване.

Дървената врата се открехна и Лангдън надникна съм света от другата й страна. Малка ниша. Празна. Тиха.

Въздъхна облекчено, пристъпи през прага и даде знак на Сиена да го последва.

„Вътре сме.“

Докато стояха в тихата ниша някъде в Палацо Векио, Лангдън се опита да се ориентира. Пред тях имаше дълъг коридор, перпендикулярен на нишата. Вляво по друг коридор отекваха гласове — спокойни и радостни. Също като сградата на Конгреса в Съединените щати Палацо Векио беше едновременно туристическа атракция и седалище на властта. Гласовете, които чуваха в този час на деня, най-вероятно бяха на държавни служители, които влизаха и излизаха от кабинети и се приготвяха за деня.

Лангдън и Сиена пристъпиха напред и надникнаха иззад ъгъла. Както и предполагаха, в края коридора имаше атриум, в който десетина служители бяха застанали в кръг, пиеха еспресо и бъбреха с колеги преди работа.

— Стенописът на Вазари — прошепна Сиена. — Ти каза, че се намира в Залата на Петстотинте.

Лангдън кимна и посочи през пълния с хора атриум към верандата, на която се излизаше през каменен коридор.

— За нещастие трябва да минем през атриума.

— Сигурен ли си?

Лангдън кимна.

— Няма как да стигнем, без да ни видят.

— Това са държавни служители. Не се интересуват от нас. Просто си върви все едно си у дома си.

Сиена вдигна ръка и нежно приглади сакото на Лангдън, след това оправи яката му.

— Изглеждаш много представително, Робърт. — Усмихна му се сдържано, оправи собствения си пуловер и тръгна.

Лангдън забърза след нея. И двамата крачеха целенасочено към атриума. Когато влязоха в него, Сиена започна да му говори бързо на италиански — нещо за фермерски субсидии — и да жестикулира отривисто. Придържаха се към външната стена и стояха на дистанция от останалите. За учудване на Лангдън, нито един от държавните служители не се обърна към тях.

Щом подминаха атриума, продължиха бързо към коридора. Лангдън си спомни програмата от представлението на Шекспир. Пакостливият дух Пък.

— Страхотна актриса си.

— Налага ми се — отвърна тя замислено. Гласът й прозвуча странно отчужден.

Лангдън отново почувства, че в миналото на тази жена има повече болка, отколкото му е известно, и изпита силно угризение, че я е забъркал в опасното си приключение. Напомни си обаче, че вече не може да се направи нищо, освен да доведат нещата докрай.

„Продължавай да плуваш през тунела… и се моли да видиш светлина.“

Когато наближиха верандата, Лангдън с облекчение видя, че паметта му не му е изневерила. Малка табела със стрелка сочеше, че трябва да завият зад ъгъла, и обявяваше, че там се намира IL SALONE DEI CINQUECENTO. „Залата на Петстотинте“, помисли си Лангдън и се зачуди какви ли отговори ги чакат вътре. Истината може да се зърне само през очите на смъртта. Какво ли означаваше това?

— Залата може още да е заключена — предупреди Лангдън, когато наближиха ъгъла. Въпреки че бе популярна туристическа дестинация, палатът все още не изглеждаше отворен за посетители тази сутрин.

— Чуваш ли? — попита Сиена и спря.

Лангдън го чу. Иззад ъгъла се чуваше силно бръмчене. „Господи, нека да не е безпилотен хеликоптер, който се движи в сгради.“ Лангдън внимателно надникна. На трийсет метра напред видя изненадващо семплата дървена врата, която водеше към Залата на Петстотинте. За съжаление между нея и тях пълничък служител буташе електрическа машина за почистване на пода и я движеше уморено в кръг.

Пазителят на портата.

Лангдън насочи вниманието си към трите символа на пластмасовата табела до вратата. Тях можеше да ги разгадае дори и най-неопитният криптолог, защото бяха универсални: зачертан с „Х“ фотоапарат; зачертана по същия начин чаша; и очертания на две фигури — една мъжка и една женска.

Лангдън тръгна отривисто към чистача и когато го наближи, забърза. Сиена се втурна след него, за да го настигне.

Чистачът вдигна стреснато поглед.

— Signori?!

Протегна ръце, за да ги спре. Лангдън му се усмихна измъчено — или по-скоро направи гримаса — и махна извинително към символите до вратата.

— Тоалетна…

Чистачът се поколеба за миг. Изглеждаше готов да откаже на молбата им, но като гледаше как Лангдън се присвива и почти прикляка, кимна съчувствено и им махна да вървят.

Когато стигнаха до вратата, Лангдън намигна на Сиена.

— Състраданието е универсален език.