Дан Браун
Ад (38)

35.

Някога Залата на Петстотинте била най-голямата в целия свят. Построена е през 1494 година, за да може в нея да се събира целия Consiglio Maggiore — великият съвет на републиката, който се състоял от точно петстотин членове. Оттам произлиза и името й. Години по-късно по заповед на Козимо I залата била обновена и значително разширена. Козимо I, най-властният човек в Италия, избрал за ръководител и архитект на проекта Джорджо Вазари.

Вазари прави архитектурен подвиг, като повдига покрива и пуска естествена светлина от всички четири страни. В резултат се получава елегантна зала, в която могат да се видят едни от най-хубавите флорентински скулптури, картини и архитектурни елементи.

Но винаги когато влезеше тук, Лангдън усещаше как първо подът привлича погледа му. Той сякаш съобщаваше, че това не е обикновено място. Покритието от червен камък с черен кант придаваше на 1115-те квадратни метра усещане за солидност, дълбочина и равновесие.

Лангдън вдигна бавно очи към дъното на залата, където шест раздвижени скулптури — Подвизите на Херкулес — бяха подредени край стената като армия войници. Нарочно пренебрегна често оплюваната „Херкулес и Диомед“, чиито голи тела бяха вплетени в нелепо изглеждаща схватка. Тя включваше и допир на пенисите, който често караше Лангдън да потръпва.

Много по-милостива към очите бе „Геният на победата“ на Микеланджело вдясно, която доминираше централната ниша на Южната стена. Тази скулптура бе почти три метра висока и първоначално била предназначена за гроба на свръхконсервативния папа Юлий II — II Papa Terribile^[1] — поръчка, която на Лангдън винаги му се бе струвала иронична, като се имаше предвид позицията на Ватикана за хомосексуалността. Скулптурата изобразяваше млад мъж, в когото Микеланджело бил влюбен през по-голямата част от живота си и за когото съчинил над триста сонета.

— Не мога да повярвам, че никога не съм идвала тук — прошепна Сиена. Гласът й бе тих и пълен с почитание. — Това е… прекрасно.

Лангдън кимна и си спомни първото си посещение — на впечатляващ класически концерт с участието на световноизвестната пианистка Мариел Киймел. Макар първоначалното залата да била замислена като място за политически срещи и аудиенции при великия херцог, в днешно време тя обикновено се ползваше за представяния на прочути музиканти, лекции и галавечери — от историка Маурицио Серачини до уваженото със звездно присъствие черно-бяло откриване на Музея на Гучи. Лангдън понякога се чудеше какво ли би казал Козимо I, ако знаеше, че споделя строгата си зала с висши мениджъри и модели.

Вдигна поглед към огромните стенописи. Част от историята им беше и провал на рисувателната техника на Леонардо да Винчи, чийто резултат бил „размазан шедьовър“. Имаше и артистична „конфронтация“, подклаждана от Пиеро Содерини и Макиавели, които насъскали един срещу друг двама титани на Ренесанса — Микеланджело и Леонардо — и ги накарали да нарисуват стенописи на противоположни стени на една и съща зала.

Днес обаче Лангдън се интересуваше повече от една друга историческа забележителност в това помещение.

Cerca trova.

— Кой стенопис е на Вазари? — попита Сиена и огледа стените.

— Почти всички — отвърна Лангдън, защото знаеше, че като част от реновирането на залата Вазари и асистентите му бяха прерисували почти всичко по стените и по трийсет и деветте декоративни панела, украсяващи прочутия окачен таван. — Но онази фреска там — продължи той и посочи надясно — е тази, заради която сме тук. „Битката при Марчано“.

Баталната сцена беше внушителна — седемнайсет метра дълга и висока повече от три жилищни етажа. Бе нарисувана с енергични мазки в различни нюанси на кафяво и зелено — пълна с агресия панорама с коне, копия, знамена и воини, биещи се на пасторален склон.

— Вазари, Вазари — прошепна Сиена. — И тук някъде е скрито тайното му послание?

Лангдън кимна и присви очи към горната част на огромния стенопис. Опитваше се да намери зеленото бойно знаме, на което Вазари бе написал загадъчното послание — CERCA TROVA.

— Почти невъзможно е да се види без бинокъл — каза и посочи. — Но в горната част в средата, ако се загледаш под двете ферми на хълма, има малко килнато зелено знаме и…

— Видях го! — каза Сиена.

На Лангдън му се прииска да има очите на по-млад човек.

Тръгнаха един до друг към внушителната фреска и Лангдън вдигна очи, за да попие цялото й великолепие. Най-после бяха тук. Единственият проблем бе, че Лангдън не беше сигурен защо са дошли. Постоя мълчаливо известно време, взирайки се в детайлите на шедьовъра на Вазари.

„Ако се проваля… ни чака смърт.“

Зад тях проскърца врата и чистачът с електрическата подочистачка надникна от прага. Сиена му махна приятелски и той ги погледа за миг, после затвори вратата.

— Нямаме много време, Робърт — каза тя. — Трябва да мислиш. Тази картина напомня ли ти нещо? Някакви спомени, каквито и да са?

Лангдън огледа хаотичната бойна сцена.

„Истината се вижда единствено през очите на смъртта.“

Лангдън си бе мислил, че на стенописа вероятно има труп, чиито мъртви очи гледат с празен поглед към някоя подсказка в самата картина… или може би нанякъде другаде в залата. За нещастие имаше десетки трупове и никой от тях не бе забележителен по някакъв начин, ничии мъртви очи не бяха насочени в някаква специална посока.

„Истината се вижда единствено през очите на смъртта“?

Опита се да си представи свързващите линии между труповете и се зачуди каква ли форма ще се появи, но не стигна до нищо.

Главата му пулсираше, докато той трескаво се ровеше в дълбините на паметта си. Някъде там гласът на среброкосата жена не спираше да му нашепва: „Търси и ще намериш“.

„Какво да намеря?“ — искаше да извика Лангдън.

Затвори очи и бавно издиша. Опита да се освободи от всичките си мисли с надеждата да се свърже с инстинктите си.

„Варвари.

Вазари.

Cerca trova.

Истината се вижда единствено през очите на смъртта.“

Инстинктът му подсказваше, че е на правилното място. И макар още да не беше сигурен защо, чувстваше, че само секунди го делят от мига, в който ще разбере какво е дошъл да търси.

Агент Брюдер се взираше с празен поглед в червените кадифени панталони и туниката във витрината пред себе си и ругаеше под нос. Екипът му бе претърсил цялата галерия, но от Лангдън и Сиена Брукс нямаше и следа.

„Специални служби! — помисли той гневно. — Откога някакъв си професор е в състояние да им се изплъзне? Къде са отишли, по дяволите?“

— Всички изходи са затворени — повтори един от неговите хора.

— Единствената възможност е още да са в парка.

Брюдер обаче имаше неприятното усещане, че Лангдън и Сиена Брукс са намерили изход.

— Пуснете пак хеликоптера — нареди той. — И местните власти да разширят обсега на претърсване извън стените.

Хората му се втурнаха да изпълняват задачата, а Брюдер се обади на шефа си:

— Имаме сериозен проблем. Всъщност не само един.