Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inferno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Дан Браун

Заглавие: Ад

Преводач: Крум Бъчваров; Елена Кодинова; Венцислав Божилов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 12.06.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-409-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1977

История

  1. — Добавяне

88.

Някои наричат „Света София“ Осмото чудо на света и Лангдън си помисли, че няма никакво намерение да оспорва това твърдение.

Когато прекрачиха прага на колосалния храм, Лангдън си помисли, че „Света София“ е в състояние само за миг да зашемети посетителите дори само с невероятните си размери.

Помещението беше толкова огромно, че в сравнение с него сякаш бледнееха дори величествените европейски катедрали. Лангдън знаеше, че замайващата големина е отчасти илюзия, ефект от типично византийския план с обширен централен наос, който концентрира цялото си вътрешно пространство в едно-единствено правоъгълно помещение, вместо да го разпределя по четирите рамене на кръст, какъвто е възприетият стил на по-късните катедрали.

„Тази сграда е седемстотин години по-стара от «Нотър Дам»“ — помисли си Лангдън.

След като спря за момент, за да оцени по достойнство размерите на помещението, Лангдън насочи погледа си нагоре, на повече от четирийсет и пет метра височина, към грамадния златен купол, кацнал като корона върху храма. От центъра му, подобно на слънчеви лъчи, излизаха четирийсет ребра, достигащи до кръгла аркада с четирийсет засводени прозореца. През деня светлината, която влизаше през тях, се отразяваше многократно от стъклото, вградено в златните плочки, създавайки „загадъчната светлина“, с която се славеше „Света София“.

Лангдън беше виждал само веднъж тази златна атмосфера предадена вярно в картина. „Джон Сингър Сарджънт“. Нищо чудно, че при създаването на прочутата си творба американският художник бе ограничил палитрата си единствено до множество оттенъци на един-единствен цвят.

Златния.

Блестящият златен купол, често наричан „небесен купол“, се поддържаше от четири огромни арки, които на свой ред стъпваха върху серия от полукуполи и тимпани. Те пък се поддържаха от още един пръстен по-малки полукуполи и аркади, създаващи ефекта за каскада на архитектурни форми, спускащи се от небето към земята.

Също от небето към земята, макар и по по-пряк път, се спускаха дълги вериги с множество блестящи полилеи, които сякаш висяха толкова ниско над пода, че се създаваше впечатлението, че по-високите посетители могат да се блъснат в тях. В действителност това също беше илюзия, създадена от големината на помещението — полилеите висяха на повече от шест метра над пода.

Подобно на всички големи храмове, гигантските размери на „Света София“ имаха две цели. Първо, храмът бе доказателство пред Бог за това на какво е способен Човекът, за да Го възхвалява. И второ, „Света София“ бе един вид шокова терапия за богомолците — толкова внушително пространство, че онези, които влизаха вътре, се чувстваха нищожно малки, егото им биваше изтрито, материалните им тела и значението им се свиваха до размерите на прашинка пред лицето на Бог… атом в ръцете на Създателя.

„Докато човекът е нищо, Бог не може да направи нищо за него“. Мартин Лутер е изрекъл тези думи през шестнайсети век, но концепцията бе част от мисленето на строителите още от най-ранните образци на религиозната архитектура.

Лангдън погледна Брюдер и Сински, които също зяпаха в захлас нагоре.

— Исусе — промълви Брюдер!

— Да! — възбудено се обади Мирсат. — И Аллах и Мохамед също!

Лангдън се засмя, а водачът им насочи вниманието на Брюдер към главния олтар, където имаше извисяваща се мозайка на Исус между два грамадни диска, върху които с калиграфско майсторство бяха изписани арабските имена на Мохамед и Аллах.

— Този музей — обясни Мирсат — е опит да се напомни на посетителите за различното използване на сакралното пространство и показва както християнската иконография от времената, когато „Света София“ е била църква, до ислямската от вековете, през които е била джамия. — Усмихна се гордо. — Въпреки търканията между религиите в реалния свят ние смятаме, че техните символи се съчетават много добре. Зная, че ще се съгласите, професоре.

Лангдън кимна. Знаеше, че при превръщането на сградата в джамия цялата християнска иконография била замазана. Възстановяването на християнските символи до мюсюлманските създаваше хипнотизиращ ефект, дължащ се най-вече на факта, че стиловете и чувствеността на двете иконографии бяха диаметрално противоположни.

Докато християнската традиция предпочиташе изображенията на Бог и светците, ислямът се съсредоточаваше върху калиграфията и геометричните форми за предаването на прелестта на Божието творение. Според ислямската традиция единствено Бог може да създава живот и следователно човекът няма право да създава изображения на живота — нито на богове, нито на хора, нито дори на животни.

Лангдън си спомни как веднъж се бе опитал да обясни тази концепция на студентите си:

— Например, ако беше мюсюлманин, Микеланджело никога не би нарисувал лицето на Бог на тавана на Сикстинската капела; той би изписал името му. Изобразяването на лицето на Бог би било богохулство.

И бе обяснил причината за това.

— И християнството, и ислямът са логоцентрични — каза той на студентите си, — което означава, че са съсредоточени върху Словото. В християнската традиция Словото се превръща в плът в Евангелието на Йоан: „И Словото стана плът, и живя между нас“. Ето защо е приемливо Словото да се изобразява в човешка форма. В ислямската традиция обаче Словото не става плът и затова трябва да остане във формата на слово… в повечето случаи в калиграфско изписване на имената на светите фигури на вярата.

Един от студентите беше резюмирал сложната история духовито и съвсем точно: „Християните харесват лицата, а мюсюлманите — думите“.

— Тук пред нас — продължи Мирсат, като размаха ръце, — виждате уникално съчетаване на християнството с исляма.

После посочи сливането на символи в огромната апсида, в която Девата и Младенецът гледаха надолу към михраб — полукръглата ниша в джамията, която сочи към Мека. Наблизо се издигаха стъпалата, водещи към амвона, който приличаше на мястото, от което се водят християнските проповеди, но всъщност бе минбар, платформата, от която имамът води петъчната молитва. Подобната на подиум структура, напомняща на християнски хор, в действителност бе мюезин махфили, мястото, където коленичи мюезинът и припява в отговор на молитвите на имама.

— Може да ви изглежда странно, но джамиите и катедралите си приличат — продължи Мирсат. — Традициите на Изтока и Запада не са толкова различни, колкото си мислите!

— Мирсат? — малко нетърпеливо се обади Брюдер. — Наистина бихме искали да видим гроба на Дандоло, ако е възможно.

Мирсат като че ли леко се подразни, сякаш бързането на госта му бе един вид неуважение към сградата.

— Да — каза Лангдън. — Съжалявам за настойчивостта, но графикът силно ни притиска.

— Е, добре — каза Мирсат и посочи към високия балкон вдясно. — Да се качим горе да видим гроба.

— Горе ли? — стресна се Лангдън. — Енрико Дандоло не е ли погребан долу в криптата? — Спомняше си самия гроб, но не и точното място в сградата, на което се намираше той. Представяше си, че ще влязат в някакво тъмно подземно помещение.

Мирсат като че ли се смути от въпроса.

— Не, професоре, гробницата на Енрико Дандоло със сигурност е горе.

 

 

„Какво става?“ — зачуди се Мирсат.

Когато Лангдън поиска да види гроба на Дандоло, Мирсат усети, че в молбата му има нещо съмнително. „Никой не иска да гледа гроба на Дандоло.“ Мирсат предположи, че Лангдън всъщност иска да види загадъчното съкровище, намиращо се точно до гроба — старата мозайка Деизис, изобразяваща Христос Пантократор и смятана за едно от най-мистериозните произведения на изкуството в сградата.

„Лангдън прави проучване върху мозайката и не иска това да се разчува“ — предположи Мирсат и си помисли, че може би професорът пише тайно за изображението.

Сега обаче се обърка. Лангдън със сигурност знаеше, че мозайката се намира на втория етаж. Тогава защо се правеше на изненадан?

„Или наистина търси гроба на Дандоло?“

Озадачен, Мирсат ги поведе към стълбището покрай една от двете прочути урни на „Света София“ — гиганти с вместимост 1250 литра, изработени от един-единствен мраморен блок през епохата на елинизма.

Докато се изкачваше мълчаливо със спътниците си, Мирсат започна да изпитва безпокойство. Колегите на Лангдън определено не приличаха на учени. Мъжът беше по-скоро военен — мускулест и скован, облечен в черно. А жената със сребристата коса му се струваше позната… сякаш я беше виждал някъде. „Може би по телевизията?“

Започна да подозира, че целта на това посещение съвсем не е такава, каквато изглеждаше. „Защо всъщност са тук?“

— Още малко — жизнерадостно обяви Мирсат, когато стигнаха площадката. — Горе ще намерим гроба на Енрико Дандоло, както и — той замълча и за миг погледна Лангдън — прочутата мозайка Деизис.

Абсолютно никаква реакция.

Лангдън май наистина не беше тук заради мозайката. Незнайно защо, но той и гостите му се интересуваха именно от гроба на Дандоло.