Дан Браун
Ад (43)

40.

Марта Алварес трепереше пред празната витрина. Надяваше се пристягането в корема й да е паника, а не родилни болки.

Посмъртната маска на Данте бе изчезнала!

Двамата охранители дотичаха, видяха празния шкаф и се втурнаха да действат. Единият затича към близката стая за видеонаблюдение, за да прегледа записите на камерите, а другият веднага докладва за обира на полицията.

— La polizia arrivera tra venti minuti!^[1] — каза на Марта, щом затвори.

— Двайсет минути?! Става въпрос за кражба на важно произведение на изкуството!

Охранителят обясни, че градската полиция в момента се занимавала с много по-важна криза и търсели свободни хора, които да вземат показания.

— Che cosa potrebbe esserci di piu grave?! — викна тя. „Какво може да е по-сериозно?!“

Лангдън и Сиена се спогледаха тревожно. И нищо чудно. Бяха се отбили да видят набързо маската, а сега ставаха свидетели на последствията от такава голяма кражба. Предната вечер незнайно как някой бе успял да се промъкне в галерията и да открадне посмъртната маска на Данте.

Марта знаеше, че в музея има много по-ценни експонати, затова се опита да погледне нещата от добрата страна. Но все пак това бе първата кражба в историята на това място. „Та аз дори не знам какъв е протоколът!“

Двамата охранители изглеждаха напълно озадачени, докато й преразказваха точно действията си и събитията от предната вечер. Около десет Марта бе влязла с il Duomino и Лангдън. Малко след това тримата бяха излезли заедно. Охранителите бяха заключили отново вратите, бяха включили алармите и доколкото им бе известно, никой не бе нито влизал, нито излизал от галерията след това.

— Невъзможно! — отсече Марта. — Маската беше във витрината, когато си тръгнахме снощи, значи очевидно някой е влизал в галерията след това!

Пазачите разпериха ръце. Бяха напълно объркани.

— Noi non abbiamo visto nessuno!^[2]

Марта тръгна толкова бързо, колкото й позволяваше бременното й тяло, към контролната зала на охраната. Лангдън и Сиена нервно я последваха.

„Охранителните записи — помисли Марта. — Те ще ни покажат кой е влизал тук нощес!“

На три пресечки от музея, на Понте Векио, Вайента се скри в сенките, когато видя двама полицаи да вървят през тълпата и да показват на хората снимка на Лангдън. Когато я наближиха, радиостанцията на единия изпука — рутинно съобщение на диспечера към всички. Посланието беше кратко и на италиански, но Вайента схвана основното: всеки свободен полицай в района на Палацо Векио да се обади, за да отиде да вземе показания в музея на палата.

Двамата служители на реда дори не трепнаха, но Вайента наостри уши.

Музеят на Палацо Векио?

Провалът от предната вечер — фиаското, което бе на път да унищожи кариерата й — се бе случил по улиците край Палацо Векио.

Полицейският бюлетин продължи на италиански и с много пукане по линията, което правеше думите почти неразбираеми, освен две, които се откроиха ясно: Данте Алигиери.

Тя се напрегна. Данте Алигиери?! Със сигурност това не беше съвпадение. Обърна се към Палацо Векио и погледна назъбената кула, която стърчеше над околните сгради.

Какво се бе случило в музея? И кога?

Вайента бе правила анализи на терен достатъчно дълго, за да знае, че съвпаденията са много по-редки, отколкото си мислят повечето хора. Музеят на Палацо Векио… и Данте? Това трябваше да е свързано с Лангдън.

От самото начало подозираше, че Лангдън ще се върне в стария град. Изглеждаше напълно логично — бе ходил точно там предната вечер, когато всичко започна да се обърква.

А сега, след като бе настъпило по-мъдрото утро, тя се зачуди дали Лангдън по някакъв начин не е успял да се добере до района около Палацо Векио, за да открие това, което търсеше — каквото и да бе то. Беше сигурна, че не е влязъл в стария град по моста. Имаше и други, но те бяха прекалено далече, за да се стигне до тях пеша от парка Боболи.

Забеляза екип от четирима мъже, които претърсваха реката под моста. На лодката им пишеше SOCIETA CANOTTIERI FIRENZE — Клуб по гребане на Флоренция. Ярките червено-бели гребла се вдигаха и спускаха в идеален синхрон.

Дали Лангдън не бе преплувал реката с лодка? Изглеждаше твърде невероятно. Но нещо й подсказваше, че съобщението за Палацо Векио е следа, на която би трябвало да обърне внимание.

— Всички да извадят фотоапаратите, per favore! — извика някаква жена на английски.

Вайента се обърна и видя една екскурзоводка да размахва голям пухкав оранжев пискюл, закачен на пръчка, в опит да преведе групата си туристи през Понте Векио.

— Над вас се намира най-големият шедьовър на Вазари! — продължи екскурзоводката с отработен ентусиазъм, вдигна пискюла по-високо и насочи погледите на всички нагоре.

Вайента не го бе забелязала досега, но по всичко личеше, че над магазините има и втори етаж.

— Коридорът Вазари — обяви екскурзоводката. — Дълъг е почти километър и е служил на Медичите като топла връзка между двореца Пити и Палацо Векио.

Вайента присви очи към коридора. Беше чувала за него, но знаеше много малко.

„Значи води до Палацо Векио?“

— Само малцина с много високопоставени връзки — продължи екскурзоводката — могат да влизат в коридора дори днес. В него има великолепна картинна галерия, която се простира по целия път от Палацо Векио до североизточния ъгъл на парка Боболи.

Вайента не доизслуша екскурзоводката.

Вече се бе втурнала към мотоциклета си.