Дан Браун
Ад (50)

47.

На площада отвън, сред хаоса от пристигащи полицаи, мъж на средна възраст стоеше в сенките на Лоджа деи Ланци и наблюдаваше с огромен интерес случващото се. Носеше очила с елегантни рамки, вратовръзка с ориенталски мотиви и малка златна обеца на едното ухо.

Докато гледаше трескавото раздвижване, се улови, че отново се чеше по врата. За една нощ бе получил обрив, който се влошаваше и се разпространяваше на малки пъпчици по брадата, шията, бузите и очите.

Погледна ноктите си и видя по тях кръв. Извади носната си кърпа и си обърса пръстите, попи и разкървавените пъпчици по врата и бузите си.

След като се почисти, върна погледа си върху двата черни вана, паркирани пред палата. На задната седалка на по-близкия имаше двама души.

Единият бе въоръжен войник, облечен в черно.

Другият — много красива среброкоса жена със син амулет.

Войникът се приготвяше да използва спринцовка.

Във вана доктор Елизабет Сински гледаше разсеяно към палата и се чудеше как тази криза успя да се задълбочи толкова много.

— Госпожо — каза дълбок глас до нея.

Тя се обърна уморено към войника. Той бе хванал ръката й и държеше спринцовка.

— Просто не мърдайте.

Острата игла прониза плътта й. Войникът й направи инжекция.

— А сега заспивайте отново.

Докато затваряше очи, можеше да се закълне, че видя някакъв мъж да я гледа от сенките. Носеше дизайнерски очила и пъстра вратовръзка. На лицето му имаше обрив. За миг си помисли, че го познава, но когато отвори очи, за да го погледне пак, той бе изчезнал.