Дан Браун
Ад (27)

24.

Вайента наби спирачки. Мотоциклетът й занесе, заскърца силно, остави дълга спирачна следа по Виале дел Поджо Империале и най-накрая закова зад колона коли. Нищо по улицата не помръдваше.

„Нямам време!“

Вайента се надигна да види какво причинява задръстването. Вече принудително бе карала в кръг, за да избяга от екипа на специалните служби и целия хаос в жилищния блок, а сега трябваше да се добере до стария град и да се махне от хотела, в който бе отседнала през последните няколко дни от мисията.

„Останах сама — трябва да изчезвам колкото мога по-бързо от този град!“

Но очевидно лошият й късмет нямаше край. Маршрутът, който бе избрала, за да стигне до стария град, изглежда, бе блокиран. Тя не бе в настроение да чака, затова форсира мотора си покрай колоната, докато не видя гъмжащото кръстовище. Отпред имаше задръстено кръгово движение, в което се вливаха шест главни шосета. Това бе Порта Романа, един от най-натоварените пътни възли на Флоренция, подходът към стария град.

„Какво става тук, по дяволите?“

И тогава видя, че целият район гъмжи от полиция — беше блокада на пътя или някакъв пропускателен пункт. Миг по-късно в центъра на цялото действие съзря нещо, което я озадачи — познат черен ван, около който няколко облечени в черно агенти крещяха заповеди на местните полицаи.

Тези мъже без съмнение бяха от специалните служби, но Вайента нямаше представа какво правят тук.

Освен ако…

Преглътна сухо. Дори не смееше да си представи тази възможност. Да не би Лангдън да се бе измъкнал и на Брюдер? Изглеждаше невероятно — шансовете му за бягство бяха почти нулеви. Но пък Лангдън не действаше сам, а и Вайента бе разбрала от първа ръка колко изобретателна може да е блондинката.

Един полицай обикаляше от кола на кола и показваше снимка на красив мъж с гъста кестенява коса. Вайента веднага позна репортажната фотография на Робърт Лангдън. Сърцето й подскочи.

Брюдер го бе изпуснал…

Лангдън все още бе в играта!

Вайента бе опитен стратег и веднага започна да преценява как това развитие на нещата променя нейната ситуация.

Първа опция — да бяга, както се изискваше.

Бе провалила много важна задача на Ректора и заради това бе останала сама. Ако извадеше късмет, щеше да има официално разследване и вероятно с кариерата й щеше да е свършено. Ако обаче изтеглеше късата клечка и се окажеше, че е подценила жестокостта на работодателя си, можеше да прекара остатъка от живота си в непрестанно озъртане и чудене дали хората на Консорциума не я дебнат.

Имаше и втора възможност.

Да завърши мисията.

Да продължи да работи по задачата в пълно противоречие с правилата, според които оставаше сама, без прикритие. При положение, че Лангдън все още бе на свобода, тя имаше възможност да продължи според първоначалните си указания.

Но само ако Брюдер не успееше да залови Лангдън. Пулсът й се ускори. Ако успееше…

Знаеше, че вероятността за това е нищожна, но ако все пак Лангдън се изплъзнеше на Брюдер и тя се намесеше и довършеше мисията, щеше да е спасила Консорциума и Ректора нямаше да има друг избор, освен да прояви благосклонност.

„Ще продължа да работя по задачата си — помисли тя. — Може дори да ме повишат.“

Внезапно осъзна, че цялото й бъдеще се върти около едно-единствено сложно начинание. „Трябва да открия Лангдън… преди Брюдер.“

Нямаше да е лесно. Брюдер разполагаше с неизчерпаем ресурс от хора, както и с огромен арсенал от модерни разузнавателни технологии. Вайента работеше сама. Но пък разполагаше с информация, която Брюдер, Ректора и полицията нямаха.

„Мисля, че знам къде ще отиде Лангдън.“

Форсира мотора, завъртя се на 180 градуса и пое обратно по пътя, по който бе дошла. „Понте але Грацие“, помисли си и си представи моста на север. Не само един път водеше към стария град.