Дан Браун
Ад (83)

80.

На палубата на „Mendacium“ Лангдън се вкопчи в тиковия парапет, задържа се на треперещите си крака и се опита да си поеме дъх. Морският въздух бе станал по-студен, а ревът на ниско прелитащите пътнически самолети подсказваше, че наближават летището на Венеция.

„Трябва да ви съобщя някои неща за госпожица Брукс.“

Ректора и Сински стояха до него, мълчаливи и готови да му се притекат на помощ. Даваха му време да дойде на себе си. Онова, което му бяха казали долу, дотолкова го беше объркало и смутило, че Сински го изведе на палубата да подиша чист въздух.

Морският въздух наистина го освежи, но въпреки това Лангдън не усещаше главата си прояснена. Можеше само да гледа празно кипналата диря на кораба, докато се мъчеше да намери поне мъничко логика в онова, което бе чул.

Според Ректора Сиена Брукс и Бертран Зобрист били любовници от години. Активисти в някакво нелегално движение на трансхуманисти. Истинското й име било Фелисити Сиена Брукс, но била известна също и като FS-2080… което било свързано с инициалите й и с годината, в която ще стане столетница.

„Това е абсурдно!“

— Познавах Сиена Брукс по друга линия — каза Ректора на Лангдън. — Имах й доверие. Затова когато тя се обърна към мен миналата година и ме помоли да се срещна с богат потенциален клиент, се съгласих. Въпросният клиент се оказа Бертран Зобрист. Той ме нае да му осигуря убежище, където да може да работи върху своя „шедьовър“. Предположих, че разработва нова технология и не иска тя да му бъде открадната… или че може би провежда някакво важно генетично изследване, което е в разрез с етичните принципи на СЗО… Не задавах въпроси, но, повярвайте ми, никога не съм си представял, че той създава… чума.

Лангдън успя само да кимне отсъстващо… смаяно.

— Зобрист беше фанатичен любител на Данте — продължи Ректора. — И затова избра Флоренция за мястото, където да се скрие. Моята организация му осигури всичко, от което имаше нужда — дискретна лаборатория с жилищни помещения, различни самоличности и сигурни средства за комуникация, както и персонално аташе, което да се грижи за всичко, от сигурността му до купуването на храна и всичко останало. Зобрист никога не използваше свои кредитни карти, не се появяваше на публични места и беше невъзможно да бъде открит. Дори му осигурихме маскировка, други имена и документи, ако иска да пътува и да остане незабелязан. — Замълча за момент. — Което явно е станало, когато е поставил разтворимата торба.

Сински въздъхна, без да прави усилия да скрие раздразнението си.

— СЗО се опитваше да го открие от миналата година, но той сякаш беше изчезнал от лицето на земята.

— Скри се дори от Сиена — каза Ректора.

— Моля? — Лангдън вдигна глава и се изкашля, за да махне бучката в гърлото си. — Нали казахте, че били любовници?

— Да, но той скъсал с нея, когато се укри напълно. Макар че именно Сиена го беше свързала с нас, аз бях сключил договор с него и част от сделката бе, че когато изчезне, ще изчезне за целия свят, в това число и за Сиена. След като се укрил, той й изпратил прощално писмо, в което споделя, че бил много болен, щял да умре след около година и не искал тя да го вижда в такъв вид.

„Зобрист е изоставил Сиена?“

— Сиена се опита да се свърже с мен за информация — каза Ректора. — Но аз не приемах обажданията й. Трябваше да уважа желанието на клиента.

— Преди две седмици — продължи Сински — Зобрист влязъл в една банка във Флоренция и анонимно наел сейф. След като излязъл, получихме информация, че новият софтуер за разпознаване на лица на банката е идентифицирал маскирания мъж като Бертран Зобрист. Екипът ми отиде във Флоренция. Седмица по-късно открихме тайната му квартира, която беше изоставена, но вътре намерихме доказателства, че е разработил някакъв силно заразен патоген и го е скрил някъде.

Сински замълча за момент.

— На всяка цена трябваше да го открием. На следващата сутрин, преди изгрев, го забелязахме да върви покрай Арно и незабавно се втурнахме след него. И тогава той се качи на кулата Бадия и се хвърли от нея.

— Възможно е така или иначе да е смятал да го направи — добави Ректора. — Беше убеден, че не му остава да живее дълго.

— Оказва се — продължи Сински, — че Сиена също го е издирвала. Разбрала по някакъв начин, че сме във Флоренция, и е следила дейността ни с мисълта, че може би ще го открием. За съжаление е видяла с очите си как Зобрист скача. — Сински въздъхна. — Подозирам, че е било много болезнено за нея да гледа как нейният учител и възлюбен лети към смъртта си.

На Лангдън му призля. Едва успяваше да проумее какво му казват. Единственият човек в целия сценарий, на когото имаше доверие, беше Сиена. А сега тези хора твърдяха, че тя не е човекът, за когото се представяше? Не, каквото и да казваха, Лангдън не можеше да повярва, че Сиена би приела желанието на Зобрист да създаде чумата.

Или грешеше?

„Би ли избил половината население на планетата, за да спасиш вида ни от изчезване?“ — беше го попитала Сиена.

Побиха го ледени тръпки.

— След смъртта на Зобрист — обясни Сински — използвах влиянието си, за да принудя банката да отвори сейфа му, в който по ирония намерих писмо, адресирано до мен… заедно с едно странно малко устройство.

— Проекторът — предположи Лангдън.

— Именно. В писмото се казваше, че иска да съм първата, посетила епицентъра, който никой нямало да открие без помощта на неговата „Карта на ада“.

Лангдън си представи променената картина на Ботичели, показвана от малкия проектор.

Ректора добави:

— Зобрист ми беше заръчал да предоставя съдържанието на сейфа на доктор Сински, но след утре сутринта. Когато тя се сдоби с него по-рано, изпаднахме в паника и се задействахме, за да опитаме да си върнем съдържанието в съответствие с волята на клиента ни.

Сински погледна Лангдън.

— Не таях много надежди, че ще успея да разгадая картата навреме, затова се обърнах към вас за помощ. Сега вече спомняте ли си нещо от това?

Лангдън поклати глава.

— Долетяхме дискретно във Флоренция, където вие си уговорихте среща с човек, за когото смятахте, че би могъл да ви помогне.

„Игнацио Бузони.“

— Снощи се срещнахте с него — каза Сински. — И след това изчезнахте. Помислихме си, че ви се е случило нещо.

— И наистина ви се е случило — обади се Ректора. — В усилията си да открием проектора бяхме поставили наш агент, Вайента, да ви проследи от летището. Тя ви изгуби някъде в района на Пиаца дела Синьория. — Той се намръщи. — Това беше огромна грешка. А Вайента беше така нахална да обвини за това една птица.

— Птица?!

— Гукащ гълъб. Според нейната версия тя била на идеална позиция и ви наблюдавала от тъмна ниша, когато минала група туристи. Някакъв гълъб загукал силно от прозореца над главата й, туристите спрели и блокирали Вайента в нишата. Когато успяла да се измъкне на улицата, вас вече ви нямало. — Той поклати отвратено глава. — Както и да е, тя ви изгуби за няколко часа. Накрая откри отново следата ви — и тогава вече сте били с друг мъж.

„С Игнацио — помисли Лангдън. — Излизали сме от Палацо Векио с маската.“

— Проследила ви в посока Пиаца дела Синьория, но вие сте я забелязали и сте решили да се измъкнете, като тръгнете в различни посоки.

„Има логика — помисли си Лангдън. — Игнацио е побягнал с маската и я е скрил в баптистерия, преди да получи инфаркт.“

— Тогава Вайента направи ужасна грешка — каза Ректора.

— Простреляла ме е в главата ли?

— Не, разкрила се е прекалено рано. Задържала ви е за разпит, преди да знаете каквото и да било. Трябваше да разберем дали сте дешифрирали картата и дали сте разкрили на доктор Сински онова, което я е интересувало. Вие категорично сте отказали да говорите. Заявили сте, че по-скоро ще умрете.

„Защото съм търсил смъртоносна чума! Сигурно съм си помислил, че сте наемници, опитващи се да се сдобият с биологично оръжие!“

Мощните двигатели внезапно превключиха на заден и забавиха кораба, който приближаваше товарния кей на пристанището. В далечината Лангдън различи транспортен самолет С-130, който тъкмо зареждаше гориво. На фюзелажа беше написано СВЕТОВНА ЗДРАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ.

В този момент се появи Брюдер. Изражението му бе мрачно.

— Току-що научих, че единственият квалифициран екип на разстояние пет часа път от целта сме ние, което означава, че трябва да се оправяме сами.

Сински оклюма.

— Налице ли е координация с местните власти?

Брюдер я погледна предпазливо.

— Още не. По моя препоръка. Засега не разполагаме с точното местоположение, така че те не могат да направят нищо. Нещо повече, операцията по неутрализирането не е по възможностите им и има риск да направят поразии вместо нещо добро.

— Primum non nocere — прошепна Сински и кимна. Това бе основното правило на лекарската етика: „На първо място не причинявай вреда“.

— Още нямаме никакви новини за Сиена Брукс — добави Брюдер и погледна Ректора. — Знаете ли дали тя има контакти във Венеция, които биха могли да й помогнат?

— Не би ме изненадало — отвърна той. — Зобрист имаше ученици навсякъде, а доколкото познавам Сиена, тя ще използва всички налични ресурси, за да изпълни задачата си.

— Не можете да допуснете да напусне Венеция — каза Сински. — Нямаме представа в какво състояние се намира торбата с патогена в момента. Ако някой я открие, ще е достатъчно само да я докосне с пръст, за да я спука и заразата да се озове във водата.

Всички замълчаха, когато осъзнаха сериозността на положението.

— Боя се, че имам още лоши новини — каза Лангдън. — Относно позлатения музейон на светата мъдрост. Сиена знае къде се намира той. Тя знае къде отиваме.

— Какво?! — стреснато възкликна Сински. — Нали казахте, че не сте имали възможност да споделите с нея, че сте открили отговора! И че само сте й казали, че сте объркали страната!

— Така е — рече Лангдън. — Но тя знаеше, че търсим гробницата на Енрико Дандоло. Едно бързо търсене в интернет ще й каже къде е тя. А щом я открие… разтворимият контейнер няма как да е далеч. В стихотворението се казва да следваме ромона на течаща вода до потъналия дворец.

— По дяволите! — избухна Брюдер и ядосано се отдалечи.

— Няма да успее да ни изпревари — каза Ректора. — Имаме преднина.

Сински въздъхна тежко.

— Не бих била толкова сигурна. Нашият самолет е бавен, а Сиена Брукс, изглежда, е изключително находчива.

Лангдън се взираше с безпокойство в тромавия С-130. Изглеждаше неспособен да се издигне в небето, а освен това нямаше прозорци. „Нима вече съм влизал в това нещо?“ Нямаше абсолютно никакъв спомен.

Дали заради движението на кораба, или заради растящите му страхове от клаустрофобичния самолет, внезапно му прилоша, и той каза:

— Май не съм достатъчно добре, за да летя.

— Нищо ви няма — каза Сински. — Днес минахте през истински ад, а и сте натрупали доста токсини в тялото си.

„Токсини ли?“

— Какво искате да кажете?

Сински сви устни. Явно беше казала повече, отколкото бе възнамерявала.

— Професоре, съжалявам, но здравословното ви състояние е малко по-сложно от драскотината по главата.

Страх прониза Лангдън, когато си представи черното петно на гърдите на Ферис.

— Какво ми е? — попита той уплашено.

Сински се поколеба, сякаш не беше сигурна как да продължи. Накрая каза:

— Нека първо се качим в самолета.