Дан Браун
Ад (53)

50.

Утринното слънце вече бе изгряло и хвърляше дълги сенки по тесните улички на стара Флоренция. Търговците бяха започнали да отварят металните решетки, които пазеха магазините и баровете им, във въздуха се носеше силен аромат на сутрешно еспресо и прясно изпечени кроасани. Въпреки острия глад Лангдън не спираше да върви. „Трябва да намеря маската… и да видя какво е скрито на задната й част.“

Докато водеше Сиена на север по тясната Виа деи Леони, Лангдън с мъка свикваше с гледката на плешивата й глава. Радикално променената й външност му напомни, че той почти не я познава. Движеха се към Пиаца дел Дуомо — площада, на който бе намерен мъртъв Игнацио Бузони, след като се бе обадил за последен път по телефона.

„Робърт — бе успял да каже Игнацио, едва дишайки. — Това, което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет.

Божия благословия“.

„Рай двайсет и пет“, повтори си наум Лангдън, все още озадачен, че Игнацио Бузони си е спомнил достатъчно добре текста на Данте, за да цитира на прима виста точно определена песен.

Нещо в тази песен очевидно означаваше много за Бузони. Каквото и да бе то, Лангдън бе сигурен, че ще го разбере веднага щом успее да се докопа до книгата, което можеше без проблем да направи на много места по пътя.

От дългата до раменете перука главата бе започнала да го сърби и макар да се чувстваше малко глуповато в тази дегизировка, трябваше да признае, че импровизираният стайлинг на Сиена се оказа ефектен. Никой не им обръщаше внимание, дори и полицаите, които току-що бяха притичали покрай тях на път за Палацо Векио.

Сиена вървеше мълчаливо до него и Лангдън й хвърляше от време на време по някой поглед, за да се увери, че е добре. Изглеждаше така, сякаш се бе пренесла в мислите си на километри оттук, вероятно се опитваше да приеме факта, че току-що бе убила жената, която ги преследваше.

— Давам една лира за мислите ти — поде той с надеждата да отвлече съзнанието й от мъртвата жена, лежаща на пода на палата.

Сиена се изтръгна от дълбокия си размисъл.

— Мислех си за Зобрист — бавно каза тя. — Опитвах се да си спомня нещо друго за него.

— И?

Тя сви рамене.

— Повечето неща, които знам, ги научих от противоречивите есета, които написа преди няколко години. Те наистина ми се запечатаха в мозъка. А сред медицинската общност се разпространиха като епидемия. — Тя премигна. — Извинявай, изразих се неподходящо.

Лангдън мрачно се засмя.

— Продължавай.

— В най-общи линии есетата му заявяваха, че човешката раса е на прага на изчезването си и ако не се случи някое катастрофално събитие, което рязко да намали ръста на световното население, видът ни няма да оцелее и сто години.

Лангдън се обърна и се взря в нея.

— Само един век?

— Много жестока теза. Предсказаната от него времева рамка е значително по-малка от предишни предвиждания, но бе подкрепена с някои много убедителни научни данни. Създаде си доста врагове, като заяви, че всички лекари би трябвало да спрат да практикуват медицина, защото увеличаването на продължителността на човешкия живот само влошава проблема с пренаселеността.

Лангдън вече разбираше защо статиите му са се разпространили така бързо сред медицинското съсловие.

— Не беше изненадващо, че Зобрист бе незабавно атакуван от всички страни — продължи Сиена, — политици, духовенство, Световната здравна организация. Всички те му се присмиваха и го наричаха луд пророк, който просто се опитва да създаде паника. Бяха особено обидени от твърдението му, че ако днешната младеж реши да се възпроизведе, ще създаде потомци, които ще станат свидетели на края на човешката раса. Зобрист илюстрираше тезата си с „Часовника на Страшния съд“, който показва, че ако целият живот на човечеството се свие до един час, в момента се намираме в последните си секунди.

— Всъщност съм виждал този часовник в интернет — каза Лангдън.

— Да. Негов е и предизвика доста вълнения. Най-голямата съпротива срещу Зобрист обаче дойде, когато той заяви, че постиженията му в генното инженерство биха били много по-полезни за човечеството, ако се използват не за да се лекуват болести, а за да се създават.

— Какво!?

— Да, той твърдеше, че неговите технологии би трябвало да се използват, за да се ограничи ръстът на населението, като се създаде хибрид от щамове на зарази, който модерната медицина да не е в състояние да лекува.

Лангдън усети как го обзема ужас, в съзнанието му се появиха образи на странни хибридни „дизайнерски вируси“, които стават неудържими.

— Само за няколко години Зобрист се превърна от мишена на медицинската общност в напълно остракизиран неин член. Беше анатемосан. — Тя млъкна и по лицето й премина сянка на съчувствие. — Нищо чудно, че превъртя и се самоуби. Дори е още по-тъжно, тъй като тезата му вероятно е правилна.

Лангдън за малко да падне от изненада.

— Извинявай, ти мислиш, че е прав!?

Сиена сви рамене.

— Робърт, ако разсъждаваме от чисто научна гледна точка — само логика, никакви чувства — мога да ти кажа без съмнение, че без някаква драстична промяна краят на нашия вид наближава. И то бързо. Няма да е огън, сяра, апокалипсис или ядрена война… а ще е пълен срив в резултат на пренаселеността на планетата. С математиката не може да се спори.

Лангдън изтръпна.

— Учила съм достатъчно биология — продължи тя — и е напълно нормално за един вид да изчезне, просто защото е пренаселил средата си. Представи си колония от повърхностни водорасли, които живеят в малко езеро в гората и се радват на идеалния хранителен баланс там. Без контрол те се възпроизвеждат толкова бързо, че скоро покриват цялата повърхност на езерото, закриват слънцето и така ограничават нарастването на хранителните вещества в езерото. След като изконсумират всичко възможно в средата си, те бързо ще умрат и ще изчезнат без следа. — Тя му се усмихна тъжно. — Подобна съдба може лесно да сполети и човечеството. И то много по-скоро и по-бързо, отколкото си представяме.

— Но… това изглежда невъзможно.

— Не е невъзможно, Робърт, а просто немислимо. Човешкият ум има примитивни защитни механизми за егото и те неутрализират всяка реалност, която създава прекалено много стрес, с който не можем да се справим. Нарича се отрицание.

— Чувал съм за отрицанието — пошегува се той безгрижно, — но не мисля, че съществува.

Сиена се намръщи с досада.

— Много сладко, но повярвай ми, напълно реално е. Отрицанието е важна част от механизмите на човека за справяне с живота. Без него ще се събуждаме ужасени всяка сутрин заради множеството начини, по които можем да умрем. Но вместо това нашият мозък блокира екзистенциалните страхове, като се фокусира само върху стреса, с който можем да се справим — като да отидем на работа навреме или да си платим данъците. Ако имаме по-големи екзистенциални страхове, бързо ги отмахваме и се съсредоточаваме върху простите задачи и ежедневните ни тривиалности.

Лангдън си спомни едно скорошно интернет проучване на студенти от университет от Бръшляновата лига, което показваше, че дори най-интелигентните потребители показват инстинктивна тенденция към отрицание. Според изследването, след като кликнат върху статия с депресираща новина за топенето на арктическия лед или изчезването на някой животински вид, почти всички студенти бързо излизат от тази страница и се насочват към нещо тривиално, за да прочистят мозъка си от страха; сред любимите им избори са спортните новини, клипчета със смешни котки и клюки за знаменитости.

— В древната митология — започна Лангдън — героят в отрицание е ултимативното проявление на надменност и горделивост. Най-горделивите хора вярват, че са имунизирани срещу опасностите в света. Данте очевидно е бил съгласен с това, след като е обругал горделивостта като най-черен от всички седем смъртни гряха… и е наказал горделивците да гният в последния кръг на ада.

Сиена се замисли са миг, след това каза:

— Статията на Зобрист обвиняваше много от световните лидери, че са в последен стадий на отрицанието… че са си заровили главите в пясъка. Особено много критикуваше Световната здравна организация.

— Обзалагам се, че това е минало добре.

— Те реагираха, като го приравниха към религиозните фанатици, които обикалят с плакати по улиците и повтарят: „Краят е близо“.

— На Харвард Скуеър има няколко такива.

— Да, и ние не им обръщаме внимание, понеже никой от нас не може да си представи това да се случи. Но повярвай ми, просто защото човешкият ум не може да си представи нещо… не означава, че то не може да се случи.

— Говориш почти като почитателка на Зобрист.

— Аз съм почитателка на истината — отвърна тя агресивно, — та дори тя да е болезнена за приемане.

Лангдън се умълча и отново се почувства странно изолиран от Сиена; опитваше се да проумее странната й комбинация от страст и дистанцираност.

Сиена го погледна, лицето й бе омекнало.

— Виж, Робърт, не казвам, че Зобрист е прав, че болест, която би изтребила половината свят, е отговорът на пренаселеността. Нито че трябва да спрем да лекуваме болните. Просто казвам, че пътят, по който вървим в момента, може много лесно да ни отведе към унищожение. Населението на земята расте експоненциално в система от ограничено пространство и ограничени ресурси. Краят може да дойде много рязко. Няма постепенно да ни свърши бензинът… ще е по-скоро като падане от скала.

Лангдън въздъхна.

— Като стана въпрос — добави тя и посочи със сериозно изражение вдясно и нагоре, — сигурна съм, че Зобрист е скочил оттам.

Лангдън вдигна очи и видя, че минават покрай строгата каменна фасада на музея Баргело. Зад него се издигаше кулата на абатството. Той се взря във върха на кулата и се зачуди защо Зобрист е решил да скочи. Надяваше се от все сърце да не е защото е извършил нещо ужасно и не е искал да стане свидетел на последствията.

— Критиците на Зобрист — каза Сиена — обичат да отбелязват парадокса, че много от генните технологии, които той е разработил, всъщност удължават живота.

— Което само задълбочава проблема с пренаселеността.

— Точно така. Зобрист веднъж заявява публично, че му се иска да върне духа обратно в бутилката и да изтрие част от приноса си към човешкото дълголетие. Предполагам, че това има идеологически смисъл. Колкото по-дълго живеем, толкова повече ресурси пилеем, за да се грижим за възрастните и болните.

Лангдън кимна.

— Четох, че в САЩ шейсет процента от разходите за здравеопазване отиват за пациенти в последните шест месеца от живота им.

— Истина е. Мозъкът ни казва: това е лудост. Но сърцето нашепва: нека да запазим баба жива колкото може по-дълго.

Лангдън кимна.

— Това е конфликтът между Аполон и Дионсий — прочута дилема в митологията. Вековната битка между разума и сърцето, които рядко искат едно и също.

Лангдън бе чул, че тази митологическа алюзия сега се използва в срещите на Анонимните алкохолици да се опише алкохолик, който се взира в пълна чаша. С разума си разбира, че това ще му навреди, но сърцето му копнее за насладата, която може да му донесе. Посланието очевидно е: не се чувствайте самотни, дори боговете са изживявали този конфликт.

— Кой има нужда от агатусия? — прошепна внезапно Сиена.

— Моля?…

Сиена го погледна.

— Най-после си спомних заглавието на есето на Зобрист. Казваше се: „Кой има нужда от агатусия“.

Лангдън никога не бе чувал думата агатусия, но се опита да познае значението й, като се опря на древногръцките думи agathos и thusia.

— Агатусия… би трябвало да означава „добра саможертва“?

— Почти. Всъщност означава „саможертва в името на общото добро“. — Тя млъкна. — Или „благородно самоубийство“.

Лангдън бе чувал този термин — веднъж във връзка с банкрутирал баща, който се самоубил, за да може семейството му да вземе застраховката му „Живот“; и втори път при разказ за разкаял се сериен убиец, който сложил край на живота си от страх, че няма да може да контролира импулса си да убива.

Но най-смразяващият пример, за който се сети, бе от роман от 1967 г. — „Бягството на Логан“, в който се разказва за футуристично общество, в което всеки с радост се съгласява да се самоубие на двайсет и една — като така напълно се наслади на младостта си, без да позволява пренаселеността или старостта да изчерпят ресурсите на планетата. Ако си спомняше правилно, във филмовата версия на „Бягството на Логан“ тази възраст бе увеличена на трийсет, без съмнение в опит филмът да се направи по-поносим за най-масовата публика, която е между осемнайсет и двайсет и пет години.

— Та есето на Зобрист… — каза Лангдън. — Не съм сигурен, че разбирам заглавието. „Кой има нужда от агатусия?“ Да не би да е искал да е саркастичен? Кой има нужда от благородно самоубийство… всички ние!

— Всъщност не. Заглавието е игра на думи.

Лангдън поклати глава, не виждаше играта на думи.

— Кой има нужда от самоубийство — СЗО^[1], Световната здравна организация. Това е есе, което Зобрист пише срещу директорката на СЗО доктор Елизабет Сински, която е на този пост откакто свят светува и според Зобрист не приема сериозно контрола над пренаселеността. Статията му казва, че СЗО ще е по-добре, ако доктор Сински се самоубие.

— Много състрадателен тип.

— Това са недостатъците да си гений, предполагам. Често изключителните умове, които могат да се фокусират повече от всички останали, го правят за сметка на емоционалната си зрялост.

Лангдън си представи статиите, които бе видял за младата Сиена, детето чудо с коефициент на интелигентност 208 и невероятна интелектуална ефективност. Зачуди се дали като говори за Зобрист на някакво ниво няма предвид себе си; и колко дълго още ще пази тайната си.

Право пред тях забеляза това, което търсеха. Пресякоха Виа деи Леони и той поведе Сиена към кръстовището с една изключително тясна уличка — по-скоро алея. На табелата над тях пишеше: „Виа Данте Алигиери“.

— Изглежда, знаеш доста за човешкия мозък — каза Лангдън. — Това ли е специализацията ти в медицинската академия?

— Не, но като дете четях много. Заинтересувах се от науката за човешкия мозък, защото имах някои… медицински проблеми.

Лангдън й хвърли пълен с любопитство поглед, с надеждата да продължи да разказва.

— Мозъкът ми… — каза тихо Сиена — се развиваше различно от на повечето деца и ми създаваше някои… проблеми. Доста време се опитвах да разбера какво ми е и тогава научих много за науката за мозъка. — Погледна Лангдън в очите. — И да, плешивата ми глава има връзка с медицинските ми проблеми.

Лангдън извърна поглед, беше му неудобно да попита.

— Не се тревожи — каза тя. — Научила съм се да живея с това.

Докато вървяха в студените сенки на алеята, Лангдън се замисли за всичко, което току-що бе научил за Зобрист и неговата притесняваща философска позиция.

Непрекъснато го измъчваше един и същ въпрос.

— Тези войници — започна той, — които се опитваха да ни убият… Кои са те? Нищо не разбирам. Ако Зобрист е разпространил потенциална силна зараза, не би ли било редно всички да бъдем от една и съща страна и да се опитваме да я спрем?

— Не е задължително. Зобрист може и да е парий в медицинската общност, но вероятно има легион верни последователи, хора, които са съгласни, че малко подкастряне е необходимото зло, което ще спаси планетата. Доколкото знаем, тези войници се опитват да направят така, че идеята на Зобрист да се реализира.

Лична армия на Зобрист от негови последователи? Лангдън обмисли и тази възможност. Трябваше да признае, че историята е пълна с фанатици и последователи на култове, които са се самоубивали заради всякакви откачени идеи — вярата, че лидерът им е месия, че от другата страна на Луната ги чака космически кораб, че Страшният съд е неизбежен. Спекулациите с контрола над населението поне се основаваше на наука, но въпреки това нещо в тези войници не му се струваше редно.

— Просто не мога да повярвам, че група обучени бойци биха се съгласили да избиват невинни хора… като в същото време се страхуват, че могат самите те да се разболеят и да умрат.

Сиена го изгледа озадачено.

— Робърт, какво мислиш, че правят бойците на война? Убиват невинни хора и рискуват собствения си живот. Всичко е възможно, когато хората вярват в някаква кауза.

— Кауза? Да пуснат смъртоносна епидемия?

Сиена се обърна към него, кафявите й очи бяха изключително проницателни.

— Робърт, каузата не е пускането на смъртоносна болест… а спасяването на света. — Млъкна. — Един пасаж от есето на Зобрист предизвика широка дискусия. Става въпрос за подчертано хипотетичен въпрос. Бих искала да му отговориш.

— Какъв е въпросът?

— Зобрист пита следното: ако можеш да натиснеш едно копче и да избиеш половината човечество, би ли го направил?

— Разбира се, че не.

— Добре. Но ако ти кажат, че ако не натиснеш това копче веднага, човешката раса ще изчезне през следващите сто години? — Тя млъкна. — Би ли го натиснал тогава? Дори това да означава да убиеш приятели, роднини и вероятно и самия себе си?

— Сиена, не мога да си представя…

— Това е хипотетичен въпрос — каза тя. — Би ли избил половината човечество днес, за да спасиш вида ни от изчезване?

Лангдън бе объркан от мрачната тема, която обсъждаха, и затова беше благодарен, че видя познатия червен флаг на каменната сграда пред тях.

— Виж — каза и посочи. — Стигнахме.

Сиена поклати глава.

— Точно както ти казах. Отрицание.