Дан Браун
Ад (8)

5.

Пронизителният звън на телефона откъсна погледа на Ректора от успокоителната мъгла на Адриатика и той бързо влезе в салона.

„Крайно време!“ — помисли си. Нямаше търпение да разбере какво се е случило.

Компютърният екран на бюрото му се беше съживил и го информираше, че входящото повикване идва от шведски телефон с гласово криптиране Сектра Тайгър Екс Ес, пренасочено през четири непроследими рутера.

Той си сложи слушалките.

— Ректора. Слушам — каза бавно и спокойно.

— Обажда се Вайента.

Ректора долови в гласа й необичайна нервност. Агентите му рядко се свързваха с него лично и още по-рядко оставаха на служба след провал като снощния. Въпреки това той се нуждаеше от човек на място, който да овладее кризата, и смяташе, че Вайента е най-подходяща за тази работа.

— Докладвам — каза тя.

Ректора мълчеше, с което й даваше знак да продължи.

Вайента заговори безизразно, явно в опит да демонстрира професионализъм:

— Лангдън избяга. Онова нещо е у него.

— Ясно — след дълго мълчание отвърна Ректора. — Предполагам, че при първа възможност ще се обърне към властите.

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън — седеше в личната си кабина в контролния център на кораба две палуби под салона — забеляза, че криптираният разговор на Ректора е свършил. Надяваше се, че получената новина е добра. През последните два дни шефът беше видимо напрегнат и всички на кораба усещаха, че се провежда някаква изключително важна операция.

„Залогът е невъобразимо голям. Дано Вайента да се е справила.“

Ноултън имаше опит в поддръжката на грижливо разработени планове, но трябваше да признае, че този конкретен сценарий се е провалил напълно — точно затова Ректора беше поел осъществяването му лично.

„Навлязохме в непознати води.“

Въпреки че в момента се провеждаха още пет-шест операции в различни точки на света, всички те се обслужваха от регионални представителства на Консорциума, което позволяваше на Ректора и неговите хора на борда на „Mendacium“ да се съсредоточат единствено върху този случай.

Преди няколко дни клиентът им се бе самоубил — бе скочил отвисоко във Флоренция — но оставаше да изпълнят още множество платени от него услуги — конкретни задачи, възложени от него на организацията, независимо от обстоятелствата — и Консорциумът възнамеряваше да продължи, както винаги.

„Имам заповед“ — помисли си Ноултън. Изобщо не се колебаеше дали да се подчини. Излезе от звукоизолираната си стъклена кабина и мина покрай няколкото работни места, едни прозрачни, други затъмнени, в които дежурните служители работеха по различни аспекти на същата тази операция.

Мина през главната контролна зала с нейния рядък пречистен въздух, кимна на техниците и влезе в малка ниша с десетина сейфа. Отвори един и извади яркочервена флашка. Според приложения към нея фиш във флашката имаше голям видеофайл, който клиентът им искал да пратят на някои основни медии в точно определен час на другата сутрин.

Анонимното изпращане нямаше да представлява проблем, но в съответствие с правилата за работа с всякакви файлове софтуерната програма за изпълнение на операцията посочваше видеофайла за проверка днес — едно денонощие преди изпълнението — за да е сигурно, че Консорциумът ще разполага с достатъчно време за евентуално декриптиране, компилиране или други подготвителни действия, необходими преди пращането му в определеното време.

„Не оставяй нищо на случайността.“

Ноултън се върна в прозрачната си кабина, затвори тежката стъклена врата и се изолира от външния свят.

Натисна ключа на стената и стъклата моментално станаха непрозрачни. От съображения за сигурност всички стъклени офиси на „Mendacium“ бяха направени от стъкло с технологията за суспендирани частици. Прозрачността им лесно се контролираше с помощта на ток, който ориентираше или еднакво, или на случайна основа милиони миниатюрни пръчковидни частици, „суспендирани“ в стъклената плоскост.

Разпределянето на информацията беше крайъгълен камък на техния успех.

„Информирай се само за собствената си задача. Не споделяй нищо.“

Затворен в личното си пространство, Ноултън пъхна флашката в компютъра и отвори файла, за да го провери.

Екранът моментално почерня… и от тонколоните се разнесе тих плисък на вода. На дисплея бавно се появи образ… аморфен и тъмен. От мрака започна да се оформя сцена… пещера… или някаква грамадна зала. Вместо под имаше вода — като подземно езеро. Странно, водата изглеждаше осветена… сякаш отдолу.

Ноултън никога не беше виждал такова нещо. Цялата пещера сияеше в зловеща червеникава светлина и по бледите стени като пипала се гънеха отражения на вълнички. „Какво е… това място?“

Под неспиращия плисък на водата камерата се наклони надолу и започна да се спуска вертикално към осветената водна повърхност, докато не потъна под нея. Звуците стихнаха, заменени от злокобна тишина. Камерата продължи да потъва още няколко метра, после спря и обективът фокусира покритото с тиня дъно.

Там беше завинтена правоъгълна плоча от искрящ титан. На плочата имаше надпис.

„На това място и на този ден светът се промени завинаги.“

Отдолу бяха гравирани име и дата.

Името на техния клиент.

Датата… утре.