Дан Браун
Ад (20)

17.

Ректора изхвърча от контролната зала и закрачи по дългата дясна палуба на „Mendacium“. Случилото се току-що във флорентинския жилищен блок беше невъобразимо.

Обиколи два пъти целия кораб, после се върна в кабинета си и извади бутилка петдесетгодишно малцово уиски „Хайланд Парк“. Само че не си сипа, а остави шишето и му обърна гръб — с което си напомняше, че напълно се владее.

Погледът му инстинктивно се насочи към тежък изтъркан том на книжната лавица — подарък от клиент… от клиента, когото му се искаше изобщо да не е срещал.

„Преди една година… откъде можех да знам?“

Обикновено не разговаряше лично с евентуалните клиенти, но този човек се свърза с него чрез доверен източник и затова Ректора направи изключение.

Частният хеликоптер на клиента кацна на „Mendacium“ в един абсолютно безветрен ден. Гостът, видна личност в своята област, беше четирийсет и шест годишен, с правилни черти, изключително висок и с пронизващи зелени очи.

— Както знаете, вашите услуги ми бяха препоръчани от наш общ приятел — започна мъжът, протегна дългите си крака и се настани удобно в разкошно обзаведения кабинет. — Сега ще ви обясня какво ми е нужно.

— Не, недейте — прекъсна го Ректора, за да му покаже кой командва парада. — Моят правилник не позволява да ми обяснявате нищо. Аз ще ви опиша услугите, които предоставям, а вие ще решите кои и дали ви интересуват.

Гостът изглеждаше изненадан, но се съгласи и го изслуша внимателно. Накрая се оказа, че желанието му е съвсем обичайна поръчка за Консорциума — по същество възможност да стане „невидим“ за известно време, за да направи нещо на спокойствие.

„Детска играчка.“

Консорциумът щеше да му осигури фалшива самоличност и убежище с напълно автономна поддръжка, където да си свърши работата в пълна секретност — каквато и да беше тя. Организацията никога не питаше с каква цел иска услуга клиентът и предпочиташе да знае колкото може по-малко за хората, за които работеше.

В продължение на цяла година Ректора предоставяше скривалище — с изумителна печалба — на зеленоокия, който се оказа идеален клиент. Двамата не поддържаха връзка и всички сметки се плащаха навреме.

Преди две седмици обаче всичко се промени.

Клиентът неочаквано влезе в контакт и поиска лична среща. Като имаше предвид платената до този момент сума, Ректора се съгласи.

В мърлявия човек, който пристигна на яхтата, едва можеше да се познае уравновесеният спретнат мъж, когото Ректора беше приел преди една година. По-рано проницателните му зелени очи сега гледаха диво. Имаше вид на… болен.

„Какво се е случило с него? Какво е правил?“

Ректора въведе разтреперания си гост в кабинета си.

— Среброкосият дявол — запелтечи клиентът. — С всеки ден се приближава все повече.

Ректора сведе очи към досието на клиента си и погледна снимката на красивата среброкоса жена.

— Да, вашият среброкос дявол — отвърна той. — Враговете ви са ни добре известни. И колкото и да е могъща, цяла година ние я държахме далече от вас. И ще продължаваме да го правим.

Зеленоокият нервно задърпа един кичур от мазната си коса.

— Не се подвеждайте от красотата й. Тя е опасен противник.

„Самата истина“ — помисли си Ректора, все пак недоволен, че клиентът му е привлякъл вниманието на толкова влиятелна личност. Среброкосата жена разполагаше с широк достъп до информация и огромни ресурси — а той определено не обичаше да си има работа с такива съперници.

— Ако тя или нейните демони ме открият… — започна клиентът.

— Няма — увери го Ректора. — Нима досега не ви осигурихме надеждно скривалище и всичко, каквото поискахте?

— Да — призна мъжът. — И все пак ще спя по-спокойно, ако… — Замълча за миг. — Трябва да съм сигурен, че ако с мене се случи нещо, вие ще изпълните последните ми желания.

— А именно?

Клиентът бръкна в чантата си и извади малък запечатан плик.

— Съдържанието на този плик осигурява достъп до обществен трезор във Флоренция. В моя сейф ще намерите един малък предмет. Ако ми се случи нещо, искам да го доставите вместо мен. Това е нещо като подарък.

— Добре. — Ректора взе химикалката си и се приготви да си води бележки. — И на кого да го доставим?

— На среброкосия дявол.

Ръководителят на Консорциума го погледна.

— Подарък за вашата мъчителка?!

— По-скоро трън в петата. — Очите му проблеснаха диво. — Хитроумно устройство, направено от кост. Тя ще установи, че това е карта… нейният Вергилий… водач към центъра на личния й ад.

Ректора дълго го наблюдава. После каза:

— Както желаете. Смятайте го за изпълнено.

— Времето на доставката е от огромно значение — продължи клиентът. — Тя не бива да получи подаръка преждевременно. Пазете го, докато… — Мъжът внезапно млъкна.

— Докога? — подкани го Ректора.

Зеленоокият рязко се изправи, мина зад бюрото, грабна червен маркер и с бясно движение огради една дата на личния настолен календар на Ректора.

— Дотогава.

Домакинът му стисна зъби и въздъхна, преглъщайки неудоволствието си от наглостта на клиента.

— Ясно. Няма да правя нищо до оградената дата, на която предметът от трезора, какъвто и да е той, ще бъде доставен на среброкосата жена. Имате думата ми. — Той преброи оставащото време.

— Ще изпълня желанието ви точно след четиринайсет дни.

— И нито ден по-рано! — трескаво го предупреди мъжът.

— Ясно — повтори Ректора. — Нито ден по-рано.

Взе плика, прибра го в досието и записа необходимото, за да е сигурно, че желанието на клиента ще бъде изпълнено дословно. Гостът му не беше обяснил какъв предмет съхранява в трезора и Ректора всъщност предпочиташе да не знае. Безпристрастието представляваше крайъгълен камък на тяхната философия. „Осигурявай услуги. Не задавай въпроси. Не издавай присъди.“

Раменете на мъжа се поотпуснаха и той тежко въздъхна.

— Благодаря.

— Нещо друго? — попита Ректора. Нямаше търпение да се отърве от своя преобразен клиент.

— Да, всъщност има още нещо. — Той бръкна в джоба си и извади малка яркочервена флашка. — Тук има един видеофайл. — Зеленоокият остави флашката на бюрото. — Искам да го разпратите до световните медии.

Ректора любопитно се вторачи в него. Консорциумът често разпространяваше информация до медиите от името на клиентите си, но все пак нещо в желанието на този човек го смущаваше.

— На същия ден ли? — Той посочи оградената дата.

— Точно на същия ден — потвърди клиентът. — Нито минута по-рано.

— Ясно. — Ректора написа съответното указание към флашката. — Това ли е всичко? — И се изправи в опит да сложи край на срещата.

Клиентът му продължаваше да седи.

— Не. Само още нещо.

Създателят на Консорциума седна.

Зелените очи на мъжа блестяха почти като на животно.

— Скоро след като разпространите видеозаписа, аз ще стана много известен.

„Та ти и без това си известен!“ — помисли си Ректора, като имаше предвид изключителните му постижения.

— И вие ще заслужите част от славата — прибави онзи. — Услугите, които ми осигурихте, ми позволиха да създам шедьовър… творба, която ще промени света. Можете да се гордеете със своя принос.

— Какъвто и да е шедьовърът, радвам се, че разполагахте с условията да го създадете — с растящо нетърпение отвърна Ректора.

— В знак на благодарност съм ви донесъл един прощален подарък. — Мърлявият мъж бръкна в чантата си. — Книга.

Ректора се зачуди дали тази книга е тайното произведение, върху което клиентът му е работил през цялото това време.

— Вие ли сте авторът й?

— Не. — Гостът му остави тежкия том на бюрото. — Напротив… тя е написана за мен.

Озадачен, Ректора погледна книгата. „И той си мисли, че е написана за него?!“ Това беше литературна класика… създадена през XIV век.

— Прочетете я. — Клиентът се усмихна зловещо. — Тя ще ви помогне да разберете онова, което съм направил.

И с тези думи неочаквано се изправи, сбогува се и си тръгна.

През прозореца на кабинета си Ректора проследи с поглед хеликоптера, който се издигна от палубата и се насочи към италианския бряг.

После отново насочи вниманието си към големия том върху бюрото. Неуверено разтвори кожената корица и обърна на началото. Написана с големи калиграфски букви, встъпителната строфа заемаше цялата първа страница.

АД

„На попрището жизнено в средата

сред мрачни дебри сам се озовах,

че пътя прав загубих в тъмнината.“

На срещуположната страница клиентът му беше надписал подаръка си:

„Скъпи приятелю, благодаря Ви, че ми помогнахте да намеря пътя.

Признателен Ви е и целият свят.“

Нямаше представа какво означава това, но му стигаше. Ректора затвори книгата и я постави на лавицата. Слава богу, служебните му отношения с тази странна личност скоро щяха да приключат. „Още четиринайсет дни“ — помисли си той, вперил поглед в оградената с грозно надраскан червен кръг дата в личния му календар.

През следващите дни Ректора се измъчваше от необичайна нервност. Онзи човек явно беше превъртял. Ала въпреки интуитивните опасения на ръководителя на Консорциума времето изтече без инциденти.

Точно преди оградената дата обаче, във Флоренция се разигра светкавична поредица от гибелни събития. Ректора се опита да овладее кризата, но положението скоро излезе извън контрол. Кулминацията настъпи с шеметното качване на клиента в кулата на Бадия.

„Той се хвърли оттам… и се самоуби.“

Макар и ужасен от загубата на клиент, особено по такъв начин, Ректора си оставаше човек на думата и се приготви за изпълнението на последното си обещание към покойния — да достави на среброкосата жена съдържанието на флорентинския сейф, при това в точно определен момент.

„Не и преди оградената в календара дата.“

Даде плика с шифъра на сейфа на Вайента, която замина за Флоренция, за да вземе въпросния предмет — „хитроумното устройство“. Когато обаче се свърза с шефа си, агентката му съобщи поразителна и извънредно тревожна новина. Съдържанието на сейфа вече било извадено и за малко не я задържали. Оказваше се, че среброкосата жена по някакъв начин е научила и е използвала влиянието си, за да получи достъп до трезора, както и да издаде заповед за арестуването на всеки, който се опита да отвори този сейф.

Това се бе случило преди три дни.

Клиентът явно беше замислил откраднатия предмет като своята последна обида към среброкосата жена — оскърбителен глас от гроба.

„Само че е проговорил преждевременно.“

Оттогава в Консорциума цареше пълен хаос — използваха всичките си ресурси, за да изпълнят последните желания на клиента, а и да защитят самата организация. И всичко това водеше до пресичане на граници, от които нямаше връщане.

Ректора седеше на бюрото си и се питаше какво им готви бъдещето.

Грозно очертаният от клиента кръг го зяпаше от календара — крива червена линия, ограждаща конкретна дата, очевидно с особено значение.

„Утре.“

Той неохотно погледна бутилката скоч на масата. После за пръв път от четиринайсет дни си наля чаша уиски и я пресуши на една глътка.

 

 

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън измъкна малката червена флашка от компютъра и я сложи на бюрото. Този видеозапис се нареждаше сред най-странните неща, които беше виждал.

„И е дълъг точно девет минути… до секундата.“

Обзет от неприсъщо му безпокойство, той се изправи и закрачи из малката си кабина, като отново се чудеше дали да се посъветва за шантавия запис с Ректора.

„Просто си свърши работата — каза си Ноултън. — Не задавай въпроси. Не издавай присъди.“

Пропъди мисълта за записа от ума си и въведе утвърдената задача в програмата си. Точно според желанието на клиента утре щеше да разпрати видеофайла до медиите.