Дан Браун
Ад (30)

27.

Докато полицията влезе в двореца Пити, Сиена и Лангдън вече се връщаха по обратния път през вътрешния двор покрай кафето, където новината бе пристигнала и туристите протягаха шии в опит да открият източника на брожението.

Сиена бе поразена, че властите са ги открили толкова бързо. Но пък хеликоптерчето сигурно бе изчезнало, защото вече са ги били засекли.

Стигнаха до тесния тунел, през който се бяха спуснали от парка, и без колебание се мушнаха вътре и се закатериха по стълбите. В края стълбището завиваше наляво покрай една стена, която ставаше все по-ниска. Накрая вече можеха да виждат отгоре й и зърнаха огромния парк Боболи.

Лангдън сграбчи Сиена за ръка и я дръпна да клекне.

На триста метра от тях по склона над амфитеатъра се спускаше полицейска фаланга, която претърсваше горичките и разпитваше туристите. Полицаите държаха връзка по ръчни радиостанции.

„В капан сме!“

Когато се запозна с Робърт Лангдън, Сиена не бе предполагала, че ще се стигне дотук. Мислеше си, че бягат от въоръжена жена със стърчаща коса. А сега бягаха от италианските власти. И тя вече осъзнаваше, че шансовете им да се измъкнат клонят към нула.

— Има ли друг изход? — попита задъхана Сиена.

— Не мисля — отвърна Лангдън. — Този парк е като укрепен град, като… — Внезапно млъкна и се обърна на изток. — Точно като… Ватикана. — На лицето му проблесна лъч надежда.

Сиена нямаше представа какво общо има Ватикана със сегашното им ужасно положение, но Лангдън изведнъж започна да кима, загледан на изток покрай задната страна на двореца.

— Не съм съвсем сигурен — каза той и я повлече след себе си, — но може да има и друг начин да се измъкнем.

Изведнъж пред тях се появиха двама души, които бяха завили покрай стената, и за малко да се сблъскат със Сиена и Лангдън. И двамата бяха облечени в черно и за един плашещ миг Сиена си помисли, че са войниците, които бе видяла в жилищния блок. Когато се приближиха обаче, видя, че са туристи — предположи, че са италианци, заради модните им черни кожени дрехи.

Хрумна й нещо и тя хвана ръцете на единия турист и му се усмихна възможно най-мило.

— Puo dirci dov’e la Galleria del costume? — Искаше да я упътят към прочутата Костюмна галерия на двореца. — Io е mio fratello siamo in ritardo per una visita privata. — „С брат ми закъсняваме за частна обиколка“.

— Certo! — Мъжът се усмихна широко и на двамата, изглеждаше готов да помогне. — Proseguite dritto per il sentiero!^[1] — Обърна се и посочи в посока обратна на това, към което гледаше Лангдън.

— Molte grazie!^[2] — изчурулика Сиена и пак се усмихна, докато двамата мъже отминаваха.

Лангдън кимна впечатлен на Сиена: очевидно бе разбрал намеренията й. Ако полицията започнеше да разпитва туристите, щеше да научи, че Лангдън и Сиена са тръгнали към Костюмната галерия, която, според картата на стената пред тях, се намираше в западния край на двореца, тоест… възможно най-далече от посоката, в която бяха поели в момента.

— Трябва да стигнем до онази пътека — каза Лангдън и посочи алеята на отсрещния склон, която водеше далеч от двореца. От горната й страна имаше висок жив плет, който щеше да ги скрие от полицаите, които вече бяха само на стотина метра.

Сиена прецени, че шансът им да минат през откритото пространство до алеята са много малки. А и отново чуха глухото бръмчене на хеликоптерчето.

— Сега или никога — каза Лангдън, сграбчи я за ръката и почти я повлече към открития площад. Запромъкваха се през множеството туристи. Сиена се опитваше да потисне импулса си да побегне. Лангдън я държеше здраво и вървеше през тълпата енергично, но спокойно.

Сиена се огледа нервно. Всички полицаи се бяха извърнали на другата страна и бяха вдигнали глави към приближаващото се хеликоптерче.

Двамата с Лангдън забързаха към пътеката.

Право пред тях зад дърветата се откроиха очертанията на Флоренция и Сиена видя червения купол на катедралата и камбанарията в зелено, червено и бяло на Джото. За миг зърна и назъбената кула на Палацо Векио — тяхната засега невъзможна крайна цел, но докато се спускаха по пътеката, високата стена скри гледката.

Сиена се чудеше дали Лангдън изобщо има представа накъде са тръгнали.

Пътеката ги изведе в градина-лабиринт, но Лангдън уверено зави наляво към широка покрита с чакъл площадка, оградена с жив плет и сенчести дървета. Площадката бе пуста — явно беше по-скоро паркинг за служителите, отколкото място, интересно за туристите.

— Къде отиваме? — попита задъханата Сиена.

— Почти стигнахме.

„Къде?“ Площадката бе обградена от високи поне три етажа стени. Единственият изход, който Сиена виждаше, бе този за колите вляво, препречен от порта от ковано желязо, която сякаш беше от времето, когато е бил строен дворецът и около него са обикаляли армии мародери. А отвъд нея, на Пиаца деи Пити, имаше десетки полицаи.

Като се придържаше към живия плет, Лангдън продължи право към стената пред тях. Сиена я огледа за някаква врата, но видя само ниша, в която бе поставена най-грозната статуя на света.

„Мили боже, Медичите са можели да си позволят всяко произведение на изкуството… и са избрали това!?“

Статуята бе на дебело голо джудже, яхнало огромна костенурка. Тестисите му бяха сплескани върху корубата, а от устата на самата костенурка капеше вода, сякаш беше болна.

— Знам — каза Лангдън, без да забавя крачка. — Това е Брачо ди Бартоло — прочуто придворно джудже. Ако питаш мен, трябвало е да го сложат в гигантската вана.

Зави рязко надясно и поведе Сиена по някакво стълбище.

Изход?

Лъчът надежда бързо угасна.

Докато слизаше след Лангдън, осъзна, че са се озовали в задънена улица. Наоколо се издигаха стени два пъти по-високи от предишните.

След малко вече виждаше, че дългият им път ще свърши пред… зееща пещера, изсечена в задната стена. „Не може да ме води натам!“

На входа на пещерата висяха зловещи сталактити. В кухината зад тях стените сълзяха и се гънеха, сякаш камъкът се топеше… сливаше се във форми, сред които Сиена тревожно разпозна полупогребани хуманоиди, сякаш погълнати от скалите. Гледката й напомни за Картата на ада на Ботичели.

Незнайно защо Лангдън изглеждаше невъзмутим и продължаваше да бърза към пещерата. Бе споменал Ватикана, но Сиена бе почти сигурна, че зад стените на папското седалище няма зловещи пещери.

Когато се приближиха, погледът на Сиена се плъзна по разгърнатия антаблеман — призрачна смесица от сталактити и каменни спирали, които сякаш поглъщаха две полулегнали жени, обградени от щит с вградени в него шест топки — прочутия герб на Медичите.

Лангдън зави наляво, встрани от входа на пещерата, към нещо, което Сиена не бе видяла досега — малка сива врата. Бе потъмняла от времето и изглеждаше напълно незначителна, като врата на склад за инструменти.

Лангдън се хвърли към нея, но вратата нямаше дръжка, а само метална ключалка, и очевидно можеше да се отвори само отвътре.

— По дяволите! — Очите на Лангдън светнаха от тревога, от предишната му надежда не бе останала и следа. — Надявах се…

Изведнъж без предупреждение в стените около тях отекна силното бръмчене на малкия хеликоптер. Сиена вдигна очи и го видя над двореца. Летеше право към тях.

Лангдън очевидно също го видя, защото сграбчи Сиена за ръка и побягна към пещерата. Мушнаха се под сталактитите.

„Подходящ край — помисли тя. — Минахме през портите на ада.“