Дан Браун
Ад (90)

87.

Дъждът плющеше по древния купол на „Света София“.

Близо хиляда години тя е била най-голямата църква на света и дори днес на човек му бе трудно да си представи нещо по-голямо. Докато я гледаше, Лангдън си спомни, че при завършването й император Юстиниан възкликнал гордо: „Соломоне, аз те надминах!“.

Със Сински и Брюдер крачеха към монументалната сграда, която сякаш ставаше все по-огромна и все по-огромна.

Покрай алеите бяха поставени старите гюлета, използвани от войските на Мехмед Завоевателя — декоративно напомняне, че историята на тази сграда е изпълнена с насилие и че тя е била завладяна и преобразена, за да служи на духовните нужди на различните победители.

Докато приближаваха южната фасада, Лангдън погледна надясно към трите куполни пристройки, стърчащи от сградата. Това бяха мавзолеи на султани, за един от които — Мурад III — се говореше, че бил баща на повече от сто деца.

Остър звън разсече нощния въздух. Брюдер извади телефона си, погледна екрана и каза:

— Да?

Докато слушаше, поклати невярващо глава.

— Не е възможно! — Заслуша отново и въздъхна. — Добре, дръжте ме в течение. Тъкмо влизаме. — И затвори.

— Какво има? — попита Сински.

— Трябва да си държим очите отворени — каза Брюдер и се огледа. — Може би си имаме компания. Изглежда, че Сиена Брукс е в Истанбул.

Лангдън го зяпна. Не можеше да повярва, че Сиена е намерила начин да стигне до Турция и че след успешното си бягство от Венеция е рискувала да бъде заловена и може би убита, за да осъществи плана на Бертран Зобрист.

Сински изглеждаше не по-малко разтревожена. Пое си дъх, сякаш смяташе да разпита Брюдер за подробности, но явно размисли и вместо това се обърна към Лангдън.

— Накъде?

Лангдън посочи наляво към югозападния ъгъл на сградата и каза:

— Фонтанът на очистването е ето там.

Мястото им на среща със служителя на музея бе пищно украсен фонтан, използван навремето за ритуално умиване на мюсюлманите преди молитва.

— Професор Лангдън! — извика мъжки глас, когато приближиха.

Усмихнат мъж излезе изпод осмоъгълния купол над фонтана, като размахваше възбудено ръце.

— Професоре, насам!

Забързаха към него.

— Здравейте, аз съм Мирсат — каза той на английски. Преливаше от ентусиазъм. Беше слаб, с оредяваща коса, очила и сив костюм. — За мен е огромна чест.

— Честта е наша — отвърна Лангдън, докато стискаше ръката на Мирсат. — Благодаря ви за гостоприемството и че се отзовахте така бързо.

— Да, да!

— Аз съм Елизабет Сински — каза доктор Сински, ръкува се с Мирсат и посочи Брюдер. — А това е Кристоф Брюдер. Тук сме, за да асистираме на професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че самолетът ни закъсня. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни посрещнете.

— Моля ви! Няма защо да ми благодарите! — възторжено отвърна Мирсат. — Готов съм да разведа професор Лангдън по всяко време. Малката му книжка „Християнски символи в ислямския свят“ е една от най-купуваните в магазина за сувенири на музея.

„Така ли? — помисли си Лангдън. — Е, вече знам единственото място на света, където се предлага тази книга.“

Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата — три дълбоки арки с тежки бронзови врати.

Щом видяха Мирсат, двамата въоръжени пазачи отключиха една от вратите и я отвориха.

— Sag olun — каза Мирсат. Това бе една от малкото фрази на турски, които Лангдън разбираше — особено любезна форма на „благодаря“.

Минаха през тежката врата и пазачите я затвориха след тях.

Вече бяха в нартекса на „Света София“ — тясно преддверие, характерно за християнските църкви, което служеше като архитектурен буфер между сакралното и профанното.

Лангдън често ги наричаше „духовни ровове“.

Мирсат отвори следващата врата. Зад нея вместо самото светилище, както можеше да се очаква, имаше втори нартекс, малко по-голям от първия.

„Езонартекс“ — осъзна Лангдън, който бе забравил, че „Света София“ има два кръга на защита от външния свят.

Сякаш за да подготви посетителя за онова, което следва, езонартексът беше много по-богато украсен от нартекса — стените му бяха от полиран камък, който сияеше на светлината на елегантни полилеи. В отсрещния край на помещението имаше четири врати, а над тях можеха да се видят невероятни мозайки, които винаги будеха възхищението на Лангдън.

Мирсат отиде до най-голямата врата — колосален обкован с бронз портал.

— Императорският вход. — Гласът му трепереше от ентусиазъм. — По времето на Византийската империя оттук е влизал единствено императорът. Туристите обикновено не минават през нея, но тази вечер е специална. — Посегна към вратата, но спря и попита: — Преди да влезем, искам да ви попитам, има ли нещо конкретно, което искате да видите вътре?

Лангдън, Сински и Брюдер се спогледаха.

— Да — отвърна Лангдън. — Разбира се, има много неща за разглеждане, но ако е възможно, бихме искали да започнем с гроба на Енрико Дандоло.

Мирсат наклони глава настрани, сякаш не го беше чул добре.

— Моля? Искате да видите… гроба на Дандоло ли?

— Да.

Мирсат като че ли се разочарова.

— Но, господине… гробът на Дандоло е съвсем прост. Върху него няма никакви символи. Не е най-доброто, което можем да предложим.

— Известно ми е — любезно каза Лангдън. — Въпреки това ще сме изключително благодарни, ако ни заведете при него.

Мирсат изгледа дълго Лангдън, след което вдигна очи към мозайката над вратата, на която преди малко се възхищаваше Лангдън. Тя бе от девети век и на нея бе изобразен Христос Пантократор, държащ Новия завет в лявата си ръка и даващ благословия с дясната.

И тогава на водача им сякаш му просветна. Устните му се извиха в разбираща усмивка и той размаха пръст.

— Умен човек! Много умен!

Лангдън го зяпна.

— Моля?

— Не се безпокойте, професоре — заговорнически прошепна Мирсат. — Няма да кажа на никого защо сте тук в действителност.

Сински и Брюдер погледнаха озадачено Лангдън.

На него не му оставаше друго, освен да свие рамене, докато Мирсат отваряше вратата и ги въвеждаше вътре.