Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Inferno, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дан Браун
Заглавие: Ад
Преводач: Крум Бъчваров; Елена Кодинова; Венцислав Божилов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указан)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 12.06.2013
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-409-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1977
История
- — Добавяне
29.
„Търси и ще намериш — помисли Лангдън, сгушен заедно със Сиена в мрачната пещера. — Търсехме изход… а намерихме задънена улица.“
Фонтанът в средата на пещерата предлагаше добро прикритие, но когато Лангдън надникна иззад него, усети, че вече е прекалено късно.
Хеликоптерът бе спрял пред пещерата, само на три метра над земята, и бръмчеше като разгневено насекомо… което очаква жертвата си.
Лангдън се дръпна назад и прошепна на Сиена:
— Мисля, че знаят, че сме тук.
Пронизителното бръмчене на малката машина беше почти оглушително — звукът резонираше в каменните стени. Лангдън не можеше да повярва, че са станали заложници на миниатюрен механичен хеликоптер, но в същото време знаеше, че е безполезно да се опитва да избяга от него. „И какво да правим сега? Просто да чакаме?“ Първоначалният му план да види какво има зад малката сива врата беше разумен, само дето не бе преценил, че вратата се отваря само отвътре.
Огледа необичайната обстановка, в която бяха попаднали, и се зачуди дали няма друг изход. Нищо наоколо не му изглеждаше обещаващо. Вътрешността на пещерата бе украсена със скулптури на животни и хора, всички в различен стадий на разпад заради стичащата се по стените влага. Лангдън отчаяно вдигна поглед към зловещо надвисналите над тях сталактити.
Хубаво място за умиране.
Пещерата Буонталенти — наречена така в чест на своя архитект Бернардо Буонталенти — бе може би най-любопитното място в цяла Флоренция. Била замислена като къща за забавления за по-младите гости на двореца Пити. Трите й зали бяха украсени със смесица от натуралистична фантазия и готически разкош. Бяха изградени от седиментни скали и пемза, които сякаш или поглъщаха, или изхвърляха навън изваяните фигури. По времето на Медичите в пещерата имало и допълнителна атракция — стичаща се по стените вода, която охлаждала мястото през горещите тоскански лета и също така създавала ефекта на истинска пещера.
Лангдън и Сиена се бяха скрили в първата и най-голяма зала, зад фонтана в центъра й. Бяха заобиколени от живописни статуи на пастири, селяни, музиканти, животни и дори копия на четиримата затворници на Микеланджело. Всички те сякаш се опитваха да се освободят от скалите, които ги обгръщаха. Утринната светлина се процеждаше от високото кръгло прозорче на тавана, в което някога била поставена голяма стъклена топка и в нея под слънчевите лъчи плувала червена риба.
Лангдън се чудеше как ли биха реагирали посетителите на това място от времето на Ренесанса при вида на истински хеликоптер — една от щурите мечти на сина на Италия Леонардо да Винчи — ако го видеха пред пещерата.
И тогава пронизителното бръмчене спря. Не просто заглъхна, а направо изчезна.
Озадаченият Лангдън надникна иззад фонтана и видя, че хеликоптерът е кацнал на покритата с чакъл площадка. Така изглеждаше по-малко зловещ, най-вече защото приличащият на жило обектив не бе обърнат към тях, а настрани, към малката сива врата.
Облекчението, което изпита, се оказа мимолетно. Защото на стотина метра зад машинката, близо до статуята с джуджето и костенурката, трима тежковъоръжени войници слизаха целенасочено по стълбите, а след това се насочиха право към пещерата.
Бяха с черни униформи със зелени отличителни знаци на раменете. Мускулестият им водач имаше празен поглед, който напомни на Лангдън за маската на чумата в неговите видения.
„Аз съм смъртта.“
Лангдън не виждаше вана им, нито загадъчната среброкоса жена.
„Аз съм животът.“
Войниците наближиха. Единият спря до стълбите, очевидно за да не позволи на никой друг да слезе по тях. Другите двама продължиха към пещерата.
Лангдън и Сиена отново тръгнаха — макар и само за да отложат неизбежното — този път на заден ход на четири крака към втората зала, която бе по-малка, по-дълбока и по-тъмна. В нейния център също имаше импозантно произведение на изкуството — скулптура с двама преплетени любовници. Лангдън и Сиена се скриха зад нея.
В укритието на мрака Лангдън внимателно надникна иззад постамента на скулптурата и се загледа в приближаващите се нападатели. Щом двамата войници стигнаха до хеликоптерчето, единият спря, клекна, вдигна го и огледа камерата.
„Дали устройството ни е забелязало?“ — зачуди се Лангдън. Страхуваше се, че знае отговора.
Третият войник, онзи мускулестият със студените очи, все така крачеше с ледена решителност към пещерата. Всеки миг щеше да влезе. Лангдън се приготви да се измъкне иззад статуята и да каже на Сиена, че всичко е свършило, но точно тогава стана нещо неочаквано.
Вместо да влезе в пещерата, войникът внезапно зави наляво и изчезна от поглед.
„Къде отива? Да не би да не знае, че сме тук?“
След секунди Лангдън чу звук от юмрук, удрящ по дърво. „Малката сива врата — помисли си. — Той сигурно знае накъде води.“
Охранителят на двореца Пити Ернесто Русо винаги бе искал да стане футболист, но вече бе на двайсет и девет и с наднормено тегло и бе започнал да се примирява, че детската му мечта няма да се сбъдне. От три години работеше като охранител тук, в двореца Пити. Все същият офис с размерите на килер, все същата скучна работа.
Бе свикнал любопитните туристи да чукат на малката сива врата и обикновено не им обръщаше внимание и те преставаха. Днес обаче ударите бяха силни и продължителни.
Раздразнен, той опита да се съсредоточи върху екрана на телевизора, по който на силен звук течеше повторение на футболен мач — „Фиорентина“ срещу „Ювентус“. Чукането стана още по-силно. Накрая, проклинайки туристите, той излезе от стаята в тесния коридор. На половината път спря пред стоманената решетка, която препречваше коридора и беше винаги заключена, освен в редки специални часове.
— E chiuso! — извика с надеждата човекът отвън да го чуе. — Non si puo entrare![1]
Въведе комбинацията, отключи решетката, издърпа я настрани, прекрачи, обърна се и я заключи, както изискваше правилникът. След това тръгна към сивата дървена врата.
Блъскането продължаваше.
Ернесто стисна зъби. Сигурно беше, че са американци. Най-нахалните хора на света.
Блъскането не спираше. Ернесто неохотно отключи вратата и я открехна.
— E chiuso!
Озова се лице в лице с войник, чийто поглед бе толкова студен, че Ернесто отстъпи крачка назад. Войникът му тикна в носа значка, на която имаше някакво непознато съкращение.
— Cosa succede? — попита Ернесто разтревожено. „Какво става?“
Зад войника бе клекнал още един и държеше нещо като хеликоптер-играчка. А още по-назад друг стоеше на пост до стълбището. Ернесто чу и полицейски сирени.
— Говорите ли английски?
Ернесто кимна.
— Да.
— Някой да е влизал през тази врата тази сутрин?
— Не, синьор. Nessuno.[2]
— Добре. Дръжте я заключена. Никой да не влиза и да не излиза. Ясно?
Ернесто сви рамене. Бездруго това му беше работата.
— Тази врата единственият вход ли е?
Ернесто помисли над въпроса. Технически тази врата се смяташе за изход, затова нямаше дръжка отвън, но той разбра какво го пита мъжът.
— Да, l’accesso[3] е само през тази врата. Няма друг.
— Има ли и други скрити изходи от парка?
— Не, синьор. Това е единственият.
Войникът кимна и каза:
— Благодаря. — И направи знак на Ернесто да затвори и да заключи вратата.
Озадаченият охранител се подчини. След това се върна по коридора, отключи желязната решетка, мина през нея, заключи я пак и се върна да си догледа мача.