Дан Браун
Ад (55)

52.

Известният като Църквата на Данте храм „Санта Маргерита деи Черки“ е по-скоро параклис, отколкото църква. Малката едностайна постройка е популярна забележителност сред почитателите на Данте, които я смятат за свято място, свързано с два ключови момента от живота на поета.

Според историците това е църквата, в която на девет години Данте за първи път зърва Беатриче Портинари — жената, в която се влюбва от пръв поглед и за която сърцето му копнее цял живот. За голямо негово нещастие Беатриче се омъжва за друг и умира на крехката възраст двайсет и четири години.

В същата църква години по-късно Данте се жени за Джема Донати, която дори според великия поет и писател Бокачо е била много лош избор на съпруга за Данте. Въпреки че имали деца, двамата демонстрирали много малко привързаност един към друг и след като Данте бил пратен в изгнание, нито един от двамата съпрузи не изгарял от желание да види другия.

Любовта на живота на поета завинаги си остава покойната Беатриче Портинари, която той едва познавал, но въпреки това споменът за нея бил толкова силен, че духът й се превръща в негова муза, която вдъхновява най-великите му произведения.

Прочутата творба на Данте La Vita Nuova^[1] прелива от възхвали на „благословената Беатриче“. Обожанието към нея е дори по-силно в „Божествена комедия“, където тя е не друго, а спасителката, която води Данте през Рая. И в двете произведения поетът копнее за непостижимата дама на сърцето си.

Днес Църквата на Данте се е превърнала в храм на разбитите сърца, страдащи от несподелена любов. Гробът на младата Беатриче е също в тази църква и семплата й надгробна плоча се е превърнала в свято място както за почитателите на Данте, така и за нещастните влюбени.

Лангдън и Сиена вървяха по все по-тесните улици. От време на време някоя кола се опитваше да се промъкне през този лабиринт и караше пешеходците да се прилепват към стените.

— Църквата е зад ъгъла — каза Лангдън, изпълнен с надежда, че някой от туристите вътре ще може да им помогне. Знаеше, че шансовете им да намерят добър самарянин са по-добри, след като Сиена си бе взела перуката и бе върнала сакото на Лангдън и двамата си бяха каквито и преди. Бяха се преобразили от рокер и скинхед… в колежански преподавател и спретната млада жена.

Лангдън с облекчение се върна в старата си кожа.

Докато влизаха в една дори още по-тясна уличка — Виа дел Престо — Лангдън огледа вратите. Входът към църквата бе труден за намиране, защото самата сграда бе много малка, семпла и притисната между две постройки. Човек можеше да я подмине, без дори да я забележи. Странно, но тази църква се откриваше по-лесно с ушите, отколкото с очите.

Една от особеностите на Санта Маргерита деи Черки беше, че в нея често се правеха концерти, а когато нямаше такива събития, вътре се пускаха записи от тези концерти, за да могат посетителите да се наслаждават на музика по всяко време.

Както и предполагаше, Лангдън чу тих запис на музика. Звуците се усилваха с приближаването им към почти незабележимия вход. Единствената индикация, че това наистина е правилното място, беше малката табела — пълна противоположност на яркото знаме пред Каза ди Данте — която скромно съобщаваше, че това е Църквата на Данте и Беатриче.

Лангдън и Сиена влязоха в хладния полумрак. Интериорът беше строг и семпъл; всичко изглеждаше по-малко, отколкото си го спомняше Лангдън. Имаше само неколцина туристи, които седяха тихо на пейките и слушаха музика или разглеждаха любопитната колекция.

С изключение на олтара с Мадоната, дело на Нери ди Бичи почти всички оригинални произведения на изкуството бяха заменени със съвременни експонати, които представяха двете знаменитости — Данте и Беатриче, причината повечето посетители да търсят малкия параклис. На по-голямата част от картините бе нарисуван Данте с изпълнен с копнеж поглед по време на прочутата му първа среща с Беатриче, когато поетът — според собствения му разказ — моментално се влюбил. Творбите имаха много различно качество и повечето от тях според вкуса на Лангдън си бяха жив кич и мястото им изобщо не бе тук. На една картина от този вид шапката на Данте изглеждаше така, сякаш я е откраднал от Дядо Коледа. Въпреки това повтарящият се образ на поета с нега в очите, взрян в своята муза Беатриче, не оставяше никакво съмнение, че това е църквата на мъчителната любов — невъзможната, несподелената, непостижимата.

Лангдън инстинктивно се обърна към простата плетена кошница, поставена до гроба на Беатриче. И тази сутрин както винаги тя бе пълна със сгънати листчета — собственоръчни писма от посетителите, адресирани до самата Беатриче.

Беатриче Портинари се бе превърнала в нещо като патрон на влюбените и според дългогодишната традиция написаните на ръка молби до нея се оставяха в кошницата с надеждата, че тя ще се намеси в полза на изпращача, вероятно ще накара някой да го обича повече или ще му помогне да намери истинската любов, или ще му даде сила да забрави отминала любов.

Преди много години, докато все още правеше проучвания за книгата си по история на изкуството, Лангдън се бе отбил в църквата, за да остави писмо в кошницата и да помоли музата на Данте не да му даде истинска любов, а да му влее от вдъхновението, което бе дало възможност на поета да напише своя голям труд — „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“^[2].

Първият стих от Омировата „Одисея“ му се стори достойна молба и Лангдън тайно вярваше, че посланието му наистина е довело до отвъдната намеса на Беатриче, защото когато се прибра у дома, написа книгата си с необичайна лекота.

— Scusate! — проехтя внезапно гласът на Сиена. — Potete ascoltarmi tutti?^[3]

Почти всички туристи се обърнаха към нея, някои с известна тревога.

Сиена се усмихна сладко и ги попита на италиански дали някой не носи със себе си „Божествена комедия“. След няколко странни погледа и поклащания на глави зададе въпроса на английски, но пак не постигна успех.

Възрастната жена, която метеше пред олтара, изсъска нещо злобно на Сиена и вдигна пръст към устните си, за да я призове да млъкне.

Сиена погледна Лангдън и се намръщи, сякаш питаше: „А сега какво?“.

Обръщението й към всички присъстващи не беше точно начинът, по който Лангдън си представяше, че ще процедират, но трябваше да признае, че очакваше по-добра реакция от тази, която тя получи. При предишни визити не бе забелязвал да липсват хора, които да четат „Божествена комедия“ в това свято място и да се наслаждават на пълното потапяне в света на Данте.

Но не и днес.

Вгледа се в една възрастна двойка, седнала в предната част на църквата, която не се бе размърдала. Плешивата глава на мъже бе сведена напред, брадичката му опираше в гърдите: очевидно се възползваше от момента да подремне. Жената до него изглеждаше съвсем будна, а изпод посивялата й коса се показваше бял кабел на слушалки.

„Искрица надежда“, помисли си Лангдън и тръгна към двойката. Както бе предполагал, издайническите слушалки на жената бяха свързани с айфон, сложен в скута й. Тя усети, че някой я гледа, вдигна очи и издърпа слушалките от ушите си.

Лангдън нямаше представа какъв език говори жената, но глобалното разпространение на айфоните и айпадите бе създало универсален речник, който се разпознаваше от всички националности като знаците за мъжка и дамска тоалетна.

— Айфон? — попита Лангдън и погледна устройството с възхищение.

Лицето на възрастната жена грейна и тя гордо кимна.

— Такава умна малка играчка — прошепна с британски акцент. — Синът ми ми го подари. Слушам си имейла. Можете ли да повярвате — слушам си имейла! Малкото съкровище ми го чете. С тези моите старчески очи ми е от голяма помощ.

— И аз имам такъв — каза Лангдън с усмивка и седна до нея, като внимаваше да не събуди спящия й съпруг. — Но снощи го изгубих.

— О, каква трагедия! Опитахте ли с приложението „намери ми айфона“? Синът ми казва, че…

— Какъв глупак съм, така и не активирах това приложение. — И Лангдън я погледна смутено и продължи колебливо: — Ако не смятате, че се натрапвам, бихте ли ми услужили с вашия само за миг? Трябва да проверя нещо в интернет. Много ще ми помогнете.

— Разбира се! — Тя извади слушалките и сложи устройството в ръцете му. — Никакъв проблем. Горкичкият!

Лангдън й благодари и взе телефона. Докато тя не спираше да дудне до него колко ужасно би се чувствала, ако си загуби айфона, Лангдън влезе в търсачката на Гугъл, натисна копчето на микрофона и щом телефонът изписука, започна да произнася отчетливо думите, които искаше да търси: „Данте, Божествена комедия, Рай, Двайсет и пета песен…“.

Жената изглеждаше впечатлена: очевидно още не бе разбрала за това приложение. Когато резултатите от търсенето започнаха да се появяват на екрана, Лангдън хвърли бърз поглед към Сиена, която ровеше в нещо напечатано близо до кошницата с писмата до Беатриче. Недалече от нея мъж с вратовръзка бе коленичил в сенките и се молеше с наведена глава. Лангдън не виждаше лицето му, но изпита тъга за самотния човек, който сигурно бе загубил любимата си и бе дошъл тук, за да намери утеха.

Върна вниманието си към айфона и след секунди намери линк към дигитално издание на „Божествена комедия“ — достъпът до него беше свободен. А когато произведението се отвори на Песен 25, той трябваше да признае, че е впечатлен от технологията. „Трябва да престана да съм такъв сноб по отношение на подвързаните с кожа книги — напомни си. — Електронните книги си имат своите предимства.“

Възрастната жена започна да показва известна загриженост и да говори за високите цени на сърфирането в интернет в чужбина и Лангдън усети, че тази възможност му е дадена за кратко, затова се съсредоточи върху уебстраницата.

Текстът беше дребен, но на слабата светлина на параклиса екранът изглеждаше още по-ярък. Лангдън с удоволствие установи, че случайно е попаднал на превода на Манделбаум. За него преводачът бе получил най-високата почест от Италия — президентския кръст на Ордена на Звездата за солидарност с Италия. Макар на пръв поглед да не беше толкова поетичен, колкото версията на Лонгфелоу, преводът на Манделбаум беше много по-разбираем.

„Днес предпочитам яснотата пред поезията“, помисли Лангдън с надеждата бързо да намери в текста цитат, в който става въпрос за конкретно място във Флоренция — където Игнацио бе скрил посмъртната маска на Данте.

Малкият екран на айфона показваше по шест стиха. Лангдън започна да чете и си припомни откъса. В началото на Песен 25 Данте говори за самата „Божествена комедия“, за физическото усилие, което му е коствало да я напише, и за мъчителната надежда, че може би тази изящна поема ще преодолее грозната жестокост на изгнанието, което го държи далеч от любимата му Флоренция.

Песен XXV

„Ако след време повестта свещена,

где земното с небесното съм слял

тъй, че измършавя плътта ми тленна,

сломи гнева, прогонил ме без жал

вън от кошарата, где в обкръжение

на вълци като агънце съм спал.“

Този откъс напомняше само, че красивата Флоренция е домът, за който Данте копнее, докато пише „Божествена комедия“, но в него Лангдън не видя никаква препратка към конкретно място в града.

— Какво знаете за таксуването за пренос на данни? — попита жената и хвърли поглед към айфона си внезапно загрижена. — Спомням си, че синът ми каза да внимавам много, когато влизам в интернет от чужбина.

Лангдън я увери, че ще му отнеме само минута, и й предложи да я възмезди, но дори и при това положение усещаше, че тя никога няма да му позволи да прочете всички сто стиха на Песен 25. Бързо премина на следващите шест реда и продължи да чете.

„… то с друго руно, с друго песнопение

бих бил поет с венец удостоен

връз купела на моето кръщение,

че бях от тази вяра вдъхновен,

която ни насочва в небесата

и в нея триж от Петър посветен.“

Бегло си спомняше този откъс — неясна алюзия за политическата сделка, която е предложена на Данте от враговете му. Според историята „вълците“, които го прогонили от Флоренция, му казали, че може да се върне само ако се съгласи на публично обругаване — да застане пред цялото паство сам върху купела, в който е кръстен, само по долна риза, и да се покае.

В пасажа, който Лангдън току-що бе прочел, след като отказва сделката, Данте заявява, че ако някога се върне към купела на своето кръщение, няма да е по риза за покаяние, а с лавров венец на поет.

Лангдън вдигна пръст, за да придвижи текста по екрана, но жената изведнъж започна да протестира и да протяга ръка към айфона си: очевидно вече бе решила да не е толкова щедра.

Лангдън почти не я чуваше. Части от секундата преди ръката му да докосне екрана, погледът му се плъзна по стих, който виждаше за втори път.

„… бих бил поет с венец удостоен…“

Взря се в думите и осъзна, че в желанието си да види споменато конкретно място, за малко да пропусне яркия знак в самото начало на песента.

„… купела на моето кръщение…“

Флоренция бе дом на един от най-прочутите кръщелни купели, който от повече от седемстотин години се използваше за пречистване и кръщение на младите флорентинци — сред които и самият Данте Алигиери.

Лангдън веднага си представи сградата, в която се намираше този купел. Беше великолепна осмоъгълна постройка, в много отношения по-божествена от самата катедрала. Зачуди се дали е прочел всичко необходимо.

„Дали точно тази сграда е имал предвид Игнацио?“

Лъч златна светлина премина през ума му и в него се материализира красив образ — впечатляващи бронзови порти, ярки и блеснали под утринното слънце.

„Знам какво се е опитвал да ми каже Игнацио!“

Всички съмнения се изпариха миг по-късно, когато осъзна, че Игнацио Бузони е един от малкото хора във Флоренция, които могат да отключат тези порти.

„Робърт, вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш.“

Подаде айфона на възрастната жена и й благодари многословно.

Втурна се към Сиена и й прошепна развълнувано:

— Знам кои врати е имал предвид Игнацио! Вратите на Рая!

Сиена беше скептична.

— Вратите не Рая? Те не са ли… на небето?

— Всъщност — каза Лангдън, усмихна й се хитро и тръгна към вратата, — ако знаеш къде да гледаш, Флоренция наистина е раят.