Дан Браун
Ад (29)

26.

Струите вода се изстрелваха на шест метра във въздуха. Лангдън ги загледа как падат и разбра, че приближават. Бяха стигнали края на Ла Черкиата и се втурнаха през откритата площадка към горичка от коркови дървета. Вече виждаха най-прочутия фонтан на Боболи — бронзовия Нептун на Столдо Лоренци, стиснал тризъбеца си. Местните неуважително го наричаха Фонтана с вилицата. Това водно съоръжение се смяташе за централната точка на парка.

Сиена спря в края на горичката и погледна нагоре.

— Не виждам хеликоптерчето.

Не го и чуваха, но пък и фонтанът беше доста шумен.

— Може би трябва да презареди — каза Сиена. — Това е шансът ни. Накъде?

Лангдън я поведе наляво и се заизкачваха по стръмен наклон. Щом излязоха от дърветата, пред тях се показа дворецът Пити.

— Малка спретната къщурка — подметна Сиена.

— Типичната за Медичите скромност — отвърна той саркастично.

Макар да бе на половин километър от тях, дворецът Пити доминираше целия пейзаж, простираше се докъдето им виждат очите вляво и вдясно. Рустикалната зидария от изпъкнали камъни придаваше на сградата непоколебим авторитет, който се усилваше още повече от множеството прозорци с извити арки.

Традиционно официалните дворци се строят на хълмове, та всеки, който ги гледа, да вдига глава. Дворецът Пити обаче бе разположен в долина край река Арно, което означаваше, че хората в парка Боболи го гледаха отвисоко.

Това само създаваше още по-голям ефект. Един архитект казваше за двореца, че той сякаш е построен от самата природа — сякаш големите камъни сами са се свлекли по дългия склон и са се подредили в елегантна сграда. Въпреки че в ниското дворецът не бе толкова защитен, масивната му каменна структура беше толкова внушителна, че докато бил във Флоренция, Наполеон го ползвал за щаб.

— Виж — каза Сиена и посочи най-близките врати. — Това е добре.

Лангдън вече бе видял. В тази странна сутрин най-успокоителната гледка не бе самият дворец, а потокът туристи, който прииждаше към него от долната страна на парка. Дворецът беше отворен за посетители, което означаваше, че Лангдън и Сиена лесно ще се промъкнат вътре, ще минат през него и ще се измъкнат от парка. След като излезеха, река Арно щеше да е вдясно от тях, а отвъд нея бяха кулите на стария град.

Двамата продължиха напред, почти тичаха надолу по стръмния склон. Минаха през амфитеатъра на Боболи — сцената на първото в историята оперно представление — сгушен като подкова в подножието на хълма. След това подминаха обелиска на Рамзес II и нещастното произведение на „изкуството“, поставено до него. В пътеводителите го описваха като „огромен каменен басейн от термите на Каракала“, но за Лангдън винаги си беше „най-голямата вана на света“. Наистина трябваше да я преместят някъде другаде.

Стигнаха задната страна на двореца, забавиха крачка и се смесиха с първите туристи за деня. Минаха през тесен тунел и излязоха във вътрешния двор, в който бяха насядали посетители и се наслаждаваха на сутрешното си еспресо в импровизираното кафене. Миризмата на прясно смляно кафе изпълваше въздуха и на Лангдън изведнъж му се прииска да седне и да си достави удоволствие с една прилична закуска.

„Няма да е днес“, помисли си, докато вървяха през каменния проход, който водеше към главния вход.

Когато наближиха портата, се натъкнаха на задръстване от туристи — всички се тълпяха на терасата, за да наблюдават нещо отвън. Лангдън надникна през множеството.

Величественият вход към Пити беше хладен и неприветлив, точно както го помнеше. Нямаше поддържана морава, нито ландшафтен дизайн, а само огромно пространство, покрито с калдъръм, което се простираше по целия склон, чак до Виа деи Гуичардини, като някаква грамадна павирана ски писта.

Лангдън видя причината за тълпенето на зяпачите.

Долу на Пиаца деи Пити от всички страни бяха нахлули полицейски коли. Цяла малка армия полицаи се катереше по склона с извадени оръжия и се разгръщаше по цялото протежение на двореца.