Дан Браун
Ад (107)

104.

Бледото следобедно слънце се бе спуснало над Пиаца дел Дуомо, лъчите му се отразяваха от белите плочки на камбанарията на Джото и хвърляха дълги сенки върху великолепната катедрала „Санта Мария дел Фиоре“.

Прощаването с Игнацио Бузони тъкмо започваше. Робърт Лангдън влезе тихо и си намери свободно място. Беше доволен, че животът на Игнацио се почита тук, в неподвластната на времето базилика, за която той се бе грижил толкова години.

Въпреки живописната си фасада отвътре катедралата на Флоренция бе строга, празна и сурова. Но днес в аскетичното светилище сякаш цареше празнична атмосфера. Представители на правителството, приятели и колеги от цяла Италия се бяха събрали в църквата, за да си спомнят жизнерадостния грамаден мъж, когото с такава обич бяха наричали il Duomino.

Медиите бяха съобщили, че Бузони починал по време на любимото си занимание — нощна разходка около Дуомо.

Тонът на прощаването беше изненадващо приповдигнат, с хумористични коментари от приятели и роднини; един колега отбеляза, че любовта на Бузони към ренесансовото изкуство по негово собствено признание можела да се сравнява единствено със страстта му по спагети болонезе и будино с карамел.

След службата, докато опечалените се събираха на групички и си разказваха различни случки от живота на Игнацио, Лангдън се разходи из катедралата, като се наслаждаваше на произведенията на изкуството, които Бузони така бе обичал… „Страшният съд“ на Вазари под купола, витражите на Донатело и Гиберти, часовника на Учело и често оставащата незабелязана мозайка, украсяваща пода.

В един момент се озова пред познато лице — лицето на Данте Алигиери. Изобразен в легендарната фреска на Микелино, великият поет стоеше пред Чистилището с протегнати напред ръце, сякаш смирено поднасяше шедьовъра си „Божествена комедия“.

Лангдън неволно се запита какво ли би си помислил Данте, ако научи какво въздействие има поемата му върху света векове по-късно, в едно бъдеще, което дори флорентинският поет не би могъл да си представи.

„Открил е вечен живот“ — помисли си Лангдън, като си спомни възгледите на древногръцките философи за славата, че човек е жив, докато се споменава името му.

Беше ранна вечер, когато прекоси площад „Санта Елизабета“ и се върна в елегантния хотел „Брунелески“. Изпита облекчение, когато откри, че в стаята му го очаква обемист пакет.

Пратката най-сетне беше пристигнала.

„Пратката, за която помолих Сински.“

Бързо сряза лентата на кутията и извади безценното й съдържание, доволен, че то е грижливо опаковано и увито в защитен найлон с мехурчета.

За изненада на Лангдън, в кутията имаше и някои други неща. Явно Елизабет Сински беше използвала значителното си влияние, за да намери малко повече от онова, което бе поискал. Вътре Лангдън намери собствените си дрехи — риза, панталони в цвят каки и сакото си от туид, грижливо изпрани и изгладени. Дори мокасините му бяха там, при това лъснати. Със задоволство откри и портфейла си.

А последното нещо го накара да се засмее. Изпитваше отчасти облекчение, че си го е върнал… и донякъде срам, че толкова държи на него.

„Часовникът ми с Мики Маус.“

Веднага си сложи предназначения за колекционери часовник. Допирът на стара кожа на китката му го изпълни със странно чувство за сигурност. Когато си облече дрехите и обу обувките си, се почувства едва ли не отново в собствената си кожа.

Излезе, понесъл крехката пратка в хотелска чанта, която бе заел от рецепционистката. Вечерта бе необичайно топла, което засилваше усещането, че сънува, докато вървеше по улицата към самотната кула на Палацо Векио.

Името му фигурираше в списъка за среща с Марта Алварес. Охраната го упъти към Залата на Петстотинте, която още бе пълна с туристи. Лангдън бе дошъл точно навреме и очакваше Марта да го посрещне на прага, но нея я нямаше никаква.

Той махна на една минаваща екскурзоводка.

— Scusi? Dove passo trovare Marta Alvarez?^[1]

Екскурзоводката се усмихна широко.

— Signora Alvarez?! Тя не е тук! Има бебе! Каталина! Molto bella!

Лангдън се зарадва на добрата новина.

— Ahh… che bello — отвърна той. — Stupendo!^[2]

Докато екскурзоводката се отдалечаваше, Лангдън се зачуди какво да прави с пакета, който носеше.

Бързо взе решение и прекоси препълнената Зала на Петстотинте, минавайки под стенописа на Вазари към музея на двореца, като внимаваше да стои по-надалеч от охраната.

Накрая се озова при тясното andito на музея. Проходът беше тъмен и преграден с въже и надпис „Chiuso/Затворено“.

Лангдън се огледа и се пъхна под въжето в тъмния проход. Бръкна в торбата, внимателно извади ценния пакет и махна предпазната опаковка.

Посмъртната маска на Данте отново впери поглед в него. Крехкият гипс все още беше в оригиналната си найлонова торба, след като по молба на Лангдън маската беше взета от сейфа на гарата във Венеция. Изглеждаше в идеално състояние, с едно-единствено изключение — добавеното стихотворение, написано на елегантна спирала по вътрешната й страна.

Лангдън погледна старата витрина. „Маската на Данте е изложена с лицето напред… никой няма да забележи.“

Той внимателно извади маската от плика и много старателно я постави на стойката й във витрината. Маската се намести в подложката си от червено кадифе.

Лангдън затвори витрината и остана за момент пред нея, загледан в бледото лице на Данте, което се рееше като призрак в тъмното. „Най-сетне у дома.“

Преди да излезе, Лангдън дискретно махна стълбчетата с въжето и надписа. Докато прекосяваше галерията, спря една млада екскурзоводка.

— Signorina? Трябва да включите лампите над посмъртната маска на Данте. Много е трудно да се види в тъмното.

— Съжалявам, но изложбата е затворена — отвърна младата жена. — Маската на Данте не е там.

— Странно — изненада се Лангдън. — Тъкмо й се възхищавах.

Екскурзоводката се стресна.

И докато тя тичаше към andito, Лангдън тихомълком се измъкна от музея.