Дан Браун
Ад (42)

39.

Марта Алварес погледна уморено стръмната стълба, която водеше от Залата на Петстотинте до музея на втория етаж. „Posso Farcela“, каза си тя. „Мога да го направя“.

Като специалист по изкуство и култура в Палацо Векио, Марта бе изкачвала тези стълби безброй пъти, но напоследък, откакто бе влязла в деветия месец, изкачването й костваше много усилия.

— Марта, сигурна ли си, че не искаш да вземем асансьора? — Робърт Лангдън посочи малкия асансьор, който бе инсталиран заради посетителите с увреждания.

Марта се усмихна и поклати глава.

— Както ви казах и снощи, лекарят твърди, че физическите упражнения са полезни за бебето. Освен това, професоре, знам, че страдате от клаустрофобия.

Лангдън изглеждаше странно стреснат от този коментар.

— О, вярно. Забравих да го спомена.

„Забравил да го спомене? — зачуди се Марта. — Само преди по-малко от дванайсет часа обсъждахме надълго и нашироко инцидента от детството му, довел до този страх.“

Предната вечер, докато изключително дебелият il Duomino се качваше с асансьора, Лангдън бе придружил Марта по стълбите. По пътя й сподели с най-големи подробности как като момче паднал в един кладенец и оттогава имал влудяващ страх от затворени пространства.

Сестрата на професора затича нагоре с развята опашка, а Лангдън и Марта се заизкачваха бавно и методично, като спираха на няколко пъти, за да може тя да си поеме дъх.

— Изненадана съм, че искате отново да видите маската — каза Марта. — Тя едва ли е най-интересната забележителност във Флоренция.

Лангдън небрежно сви рамене.

— Върнах се главно за да я покажа на Сиена. Между другото, благодаря, че ни пускаш отново.

— Няма защо.

Репутацията на Лангдън би се оказала достатъчна, за да убеди Марта да му отвори галерията предната вечер, но фактът, че бе придружаван и от il Duomino, я накара да отвори веднага.

Игнацио Бузони — човекът, когото наричаха il Duomino — беше знаменитост в културния живот на Флоренция. Беше дългогодишен директор на Museo dell’Opera del Duomo^[1] и наглеждаше най-значимата историческа забележителност на Флоренция — il Duomo — огромната катедрала с червен купол, която доминираше както в пейзажа, така и в историята на града. Страстта му към тази сграда, телесното му тегло от близо двеста килограма и вечно зачервеното му лице му бяха спечелили добронамерения прякор il Duomino — Малката катедрала.

Марта нямаше представа как Лангдън се е запознал с il Duomino, но директорът на музея й се бе обадил и бе казал, че иска да доведе гост, с когото да разгледат насаме посмъртната маска на Данте. И когато загадъчният гост се оказа известният специалист по семантика и история на изкуството Робърт Лангдън, Марта се развълнува, че има възможност да заведе тези двама прочути мъже в галерията на палата.

Най-после изкачиха стълбите и Марта сложи ръце на кръста си и задиша тежко. Сиена вече бе до парапета на балкона и надничаше надолу към Залата на Петстотинте.

— Любимата ми гледка към залата — каза задъхана Марта. — Оттук стенописите се виждат от съвсем различна перспектива. Предполагам, че брат ви ви е казал за тайнственото послание скрито в тази фреска? — И посочи.

Сиена кимна ентусиазирано.

— Cerca trova.

Лангдън погледна към залата, а през това време Марта го наблюдаваше. Под светлината на таванските прозорци нямаше как да не забележи, че Лангдън не изглежда така ослепително както предната вечер. Харесваше новия му костюм, но професорът не се беше обръснал и лицето му бе бледо и уморено. Освен това предната вечер косата му бе гъста и бухнала, а тази сутрин бе сплескана, сякаш още не си бе взел душ.

Марта се обърна към стенописа, преди той да се усети, че го гледа.

— Сега сме почти на височината на cerca trova. Можете да видите думите с просто око.

Сестрата на Лангдън като че ли бе безразлична към стенописа.

— Разкажете ми за посмъртната маска на Данте. Защо се намира в Палацо Векио?

„Какъвто братът, такава и сестрата“, помисли Марта и простена наум, все още объркана защо тази маска им е толкова интересна. Но пък тя имаше много странна история, особено напоследък, и Лангдън не бе първият, който демонстрираше такова вманиачаване в нея.

— Е, вие ми кажете какво знаете за Данте?

Хубавата млада блондинка сви рамене.

— Каквото всички учим в училище. Данте е италиански поет, най-известен със своята „Божествена комедия“, която описва въображаемото му пътуване през ада.

— Отчасти сте права — отвърна Марта. — В поемата Данте успява да излезе от ада и продължава през чистилището, а накрая пристига в рая. Ако някога прочетете „Божествена комедия“, ще видите, че пътешествието му е разделено на три части — „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. — Марта им направи знак да я последват към входа на музея. — Причината маската да се намира в Палацо Векио няма нищо общо с „Божествена комедия“, а с истинската история. Данте е живял във Флоренция и е обичал този град повече от който и да било друг. Бил е много изтъкнат и влиятелен флорентинец, но при смяна на политическата власт подкрепя губещата страна и затова е бил прогонен в изгнание — изхвърлили го извън градските стени и му казали никога да се връща.

Когато наближиха входа на музея, Марта млъкна, за да си поеме дъх. Пак сложи ръце на кръста си и се наведе, но продължи да говори:

— Някои твърдят, че изгнанието на Данте е причината, поради която маската изглежда толкова тъжна, но аз имам друга хипотеза. Аз съм малко по-романтична и мисля, че тъжната физиономия има нещо общо с Беатриче. Виждате ли, Данте през целия си живот е бил отчаяно влюбен в Беатриче Портинари. Но за жалост тя се омъжила за друг, което означавало, че на Данте му се наложило не само да живее далеч от любимата си Флоренция, но и от жената, в която бил дълбоко влюбен. Обичта му към Беатриче се превръща в централна тема на „Божествена комедия“.

— Интересно — каза Сиена с тон, който предполагаше, че изобщо не я е слушала. — Но така и не разбрах защо посмъртната му маска се пази тук?

Настойчивостта й се стори на Марта необичайна, дори на границата с невъзпитаното.

— Ами — продължи тя, като закрачи отново, — когато Данте умрял, все още му било забранено да стъпва във Флоренция и затова бил погребан в Равена. Но тъй като любимата му Беатриче била погребана във Флоренция, а и той толкова обичал този град, пренасянето на маската тук било нещо като добронамерена почит.

— Разбирам — каза Сиена. — А защо са избрали именно тази сграда?

— Палацо Векио е най-старият символ на Флоренция, а по времето на Данте е бил сърцето на града. Всъщност в катедралата има една прочута картина, на която е нарисуван Данте, застанал пред крепостната стена, изгонен, а във фона се вижда кулата на палата. Като съхраняваме посмъртната му маска тук, в много отношения ни се струва, че Данте най-накрая е пуснат да се върне у дома.

— Това е много мило — каза Сиена. Най-накрая изглеждаше доволна. — Благодаря.

Марта стигна до вратата на музея и почука три пъти.

— Sono io, Marta! Buongiorno!^[2]

Превъртяха се ключове и вратата се отвори. Възрастният охранител уморено й се усмихна и си погледна часовника.

— E un po’ presto — каза с усмивка. „Малко сте подранили“.

За да обясни ситуацията, Марта посочи Лангдън и лицето на охранителя грейна.

— Signore! Bentornato! — „Добре дошли отново“.

— Grazie — отвърна Лангдън добронамерено, когато охранителят ги покани с жест да влязат.

Минаха през малкото фоайе и охранителят изключи алармената система и след това отключи друга, по-тежка врата. Отвори я, пристъпи вътре и им махна енергично.

— Ecco il museo!^[3]

Марта се усмихна и въведе гостите.

Музеят първоначално бил предвиден за управление на представителствата, което означаваше, че вместо да бъде проектиран като широко отворено пространство, бе разделен на средно големи помещения и коридори, които обикаляха половината сграда.

— Посмъртната маска на Данте е зад ъгъла — каза Марта на Сиена.

— Изложена е в тясно пространство, наречено l’andito, което по същество е преход между две големи стаи. Поставена е в древен шкаф до стената и се вижда чак когато се изравниш с нея. Поради тази причина посетителите минават покрай нея, без дори да я забележат.

Лангдън ускори крачка, втренчил поглед право напред, сякаш маската упражняваше някаква странна власт над него. Марта сръчка Сиена и прошепна:

— Очевидно брат ви не се интересува от никой друг експонат, но след като така и така сте дошли, не бива да пропускате бюста на Макиавели, нито глобуса в Залата с картите.

Сиена кимна учтиво и продължи да върви, вперила очи пред себе си. Марта едва успяваше да ги настигне. Когато стигнаха в третата стая, изостана малко и накрая съвсем спря.

— Професоре? — каза задъхано. — Може би… ще поискате да покажете на сестра си… някои от галериите… преди да видите маската?

Лангдън се обърна разсеяно, сякаш се връщаше в настоящето, след като се бе отнесъл надалеч в мислите си.

— Моля?

Останала без дъх, Марта посочи близката витрина.

— Едно от най-ранните… печатни издания на „Божествена комедия“?

Лангдън най-накрая забеляза, че Марта си бърше челото и се опитва да си поеме дъх, и се засрами.

— Марта, прости ми! Разбира се, да, би било чудесно да го погледна.

Върна се и остави Марта да им обясни какво има в старинната витрина. Вътре се виждаше силно износена подвързана с кожа книга, отворена на титулната страница, на която пишеше: „La Divina Commedia: Dante Alighieri“.

— Невероятно — каза Лангдън изненадано. — Познавам тази титулна страница. Не знаех, че имате един от оригиналите на изданието на Нюмайстер.

„Разбира се, че знаеш — помисли си озадачено Марта. — Показах ти го снощи!“

— В средата на петнайсети век — побърза да обясни на Сиена Лангдън — Йохан Нюмайстер издава първото печатно издание на тази творба. Отпечатани са няколкостотин бройки, но са оцелели само десетина. Много са редки.

На Марта вече й се струваше, че Лангдън досега се бе правил на тъп, за да може да се изфука пред сестра си. Много неподходяща нескромност за професор, който имаше репутацията, че притежава академична смиреност.

— Това копие е взето назаем от библиотека Лауренциана — обясни Марта. — Ако с Робърт не сте ходили там, трябва да го напрахте. Имат живописно стълбище, проектирано от Микеланджело, което води към първата обществена читалня на света. Книгите са били връзвани с вериги за столовете, за да не може никой да ги изнесе. Разбира се, много от тях са били единствени екземпляри в целия свят.

— Невероятно — каза Сиена и погледна по-навътре в музея. — А маската насам ли е?

„Къде се е разбързала?“ Марта имаше нужда от още една минута, за да успокои дишането си.

— Да, но може би ще ви е интересно да чуете за това. — И тя посочи през нишата към малко стълбище, което изчезваше в тавана.

— Стига до платформа, от която можете да видите отгоре прочутия окачен таван на Вазари. Нямам нищо против да ви изчакам тук, ако искате да…

— Моля те, Марта — прекъсна я Сиена. — Много бих искала да видя маската. Малко сме зле с времето.

Марта объркано се взря в красивата млада жена. Никак не й харесваше новата мода напълно непознати хора да си говорят на малки имена. „Аз съм госпожа Алварес — скара й се тя наум. — И ти правя услуга.“

— Добре, Сиена — каза рязко Марта. — Маската е насам.

Реши да не си губи времето да предлага на Лангдън и сестра му образован коментар и ги поведе през виещата се върволица зали към маската. Предната вечер Лангдън и il Duomino бяха прекарали почти половин час в тясното коридорче, за да я разглеждат. Заинтригувана от тяхното любопитство към този предмет, Марта попита дали интересът им не е свързан по някакъв начин с необичайните събития около тази маска през последната година. Лангдън и il Duomino бяха уклончиви и не й дадоха директен отговор.

А сега, докато приближаваха коридорчето, Лангдън започна да обяснява на сестра си простия процес на правене на посмъртни маски. Марта с удовлетворение установи, че описанието му бе напълно точно, за разлика от лъжливото му твърдение, че никога не е виждал рядкото копие на „Божествена комедия“ в музея.

— Малко след настъпването на смъртта — обясни Лангдън — починалият се слага да легне по гръб и лицето му се намазва със зехтин. След това върху него се нанася слой гипс, който покрива всичко — устата, носа, клепачите — от косата до шията. След като се втвърди, гипсът се маха лесно и се използва като калъп, в който се налива нов гипс. Той се втвърдява и се превръща в точно копие на лицето на починалия. Тази практика е особено разпространена за почитане на видни личности и гениални творци — Данте, Шекспир, Волтер, Тасо, Кийтс. Те всички имат посмъртни маски.

— Ето че стигнахме — каза Марта, когато се озоваха до коридорчето, отстъпи настрани и направи знак на сестрата на Лангдън да влезе първа. — Маската е изложена във витрината до стената вляво. Моля, стойте зад загражденията.

— Да, разбира се.

Сиена пристъпи в тесния коридор, приближи се до витрината и надникна в нея. И изведнъж се обърна ужасена към брат си.

Марта бе виждала тази реакция хиляди пъти: посетителите често се дръпваха отвратени след първия поглед към маската — зловещото сбръчкано лице на Данте, гърбавия му нос и затворените очи.

Лангдън пристъпи до Сиена — и се вцепени.

Марта изсумтя. Che esagerato^[4]. Но когато ги последва и погледна шкафа, чак хлъцна. Oh mio Dio!

Очакваше да види познатата маска на мъртвия Данте, но вместо това видя само червената коприна във витрината и празната поставка.

Взря се ужасена в празната витрина и сграбчи едно от стълбчетата на заграждението, за да не падне. А после се обърна и се разкрещя като полудяла:

— La maschera di Dante! La maschera di Dante e sparita!^[5]