Дан Браун
Ад (104)

101.

Швейцарското консулство в Истанбул се намира на площад „Левент“ № 1 в лъскав ултрамодерен небостъргач. Фасадата от синьо стъкло прилича на някакъв футуристичен монолит на фона на древния град.

Беше минал почти час, откакто Сински бе напуснала цистерната, за да установи временен команден щаб в офисите на консулството. Местните новинарски програми непрекъснато предаваха съобщения за паническото бягство от цистерната по време на последното изпълнение на симфонията „Данте“ на Лист. Все още не се знаеха подробности, но появата на международен медицински екип в защитни костюми бе дала повод за всевъзможни спекулации.

Сински се взираше през прозореца към светлините на града и се чувстваше ужасно самичка. Инстинктивно посегна към шията си да докосне амулета, но него го нямаше. Счупеният талисман лежеше на бюрото й на две половини.

Директорката на СЗО тъкмо бе приключила с координирането на серия спешни срещи, които трябваше да се проведат в Женева през следващите часове. Специалисти от различни агенции вече пътуваха; самата Сински смяташе да отлети след малко, за да ги запознае със ситуацията. За щастие някой от нощния екип беше донесъл чаша вряло турско кафе, което Сински бързо изпи.

Млад мъж от консулството надникна през отворената врата.

— Мадам? Робърт Лангдън е тук.

— Благодаря — отвърна тя. — Да влезе.

Преди двайсет минути Лангдън се беше свързал с нея по телефона и бе обяснил, че Сиена Брукс му се е изплъзнала, след като откраднала катер и избягала в морето. Сински вече бе чула новината от властите, които още претърсваха района, но без резултат.

Сега, когато високата фигура на Лангдън се материализира на прага, тя едва го позна. Костюмът му бе мръсен, тъмната му коса разрошена, а очите му изглеждаха уморени и хлътнали.

— Професоре, добре ли сте?

Лангдън се усмихна уморено.

— Имал съм и по-спокойни нощи.

— Моля — каза тя и посочи един стол. — Сядайте.

— Заразата на Зобрист — започна Лангдън без никакви предисловия, докато сядаше. — Мисля, че е била пусната преди седмица.

Сински кимна търпеливо.

— Да, ние стигнахме до същото заключение. Засега няма съобщения за някакви симптоми, но изолирахме образци и вече се подготвяме за усилени проучвания. За съжаление може да минат дни и дори седмици, преди да научим какво представлява този вирус… и какво може да прави.

— Това е векторен вирус — каза Лангдън.

Сински наклони глава настрани. Беше изненадана, че той изобщо знае този термин.

— Моля?

— Зобрист е създал разпространяван по въздуха векторен вирус, способен да променя човешката ДНК.

Сински рязко скочи, като преобърна стола си. „Абсолютно невъзможно!“

— Какво ви кара да твърдите подобно нещо?

— Сиена — тихо отвърна Лангдън. — Тя ми каза. Преди половин час.

Сински опря ръце на бюрото и впери поглед в Лангдън. Изведнъж беше престанала да му вярва.

— Значи не е избягала?

— Определено избяга — отвърна той. — Беше свободна, в катер в морето, и лесно можеше да изчезне завинаги. Но размисли. Върна се по собствена воля. Иска да ви помогне в решаването на кризата.

Сински рязко се изсмя.

— Простете, ако не съм склонна да се доверя на госпожица Брукс, особено след като изказва подобни изсмукани от пръстите твърдения.

— Аз й вярвам — с непоколебим тон каза Лангдън. — И щом тя твърди, че това е векторен вирус, може би е по-добре да се вслушате в нея.

Сински изведнъж се почувства ужасно изтощена. Умът й се мъчеше да анализира думите на Лангдън. Тя отиде до прозореца и се загледа навън. „Вирусен вектор, променящ ДНК?“ Колкото невероятна и ужасяваща да изглеждаше подобна перспектива, тя трябваше да признае, че в нея имаше зловеща логика. В края на краищата Зобрист беше генен инженер и знаеше от личен опит, че и най-малката мутация в един-единствен ген може да има катастрофални последици върху тялото — тумори, увреждане на органи и болести на кръвта. Дори такава ужасна болест като циститната фиброза, която удавя жертвата в собствените й храчки, се причиняваше от съвсем незначителна мутация в регулаторен ген в седмата хромозома.

Специалистите вече започваха да лекуват тези генетични заболявания с рудиментарни векторни вируси, които се инжектираха направо в пациента. Тези незаразни вируси бяха програмирани да пътуват в човешкото тяло и да инсталират ДНК заместител, който поправяше повредените участъци. Но подобно на всички науки, този нов дял от познанието също си имаше своите тъмни страни. Ефектите от векторните вируси можеха да бъдат както благоприятни, така и унищожителни… в зависимост от намеренията на създателя им. Ако вирусът бъде програмиран да вкара повредена ДНК в здрави клетки, резултатът можеше да е съсипващ. Нещо повече, ако подобен вирус бъде създаден да бъде силно заразен и да се пренася по въздуха…

Сински потръпна при тази мисъл. „Що за генетичен ужас е измислил Зобрист? Как възнамерява да окастри човешкото стадо?“

Знаеше, че намирането на отговора може да отнеме седмици. Човешкият генетичен код съдържаше сякаш безкраен лабиринт от химични пермутации. Перспективата той да бъде претърсен изцяло с надеждата да бъде открита конкретната промяна на Зобрист бе като търсенето на прословутата игла в купа сено… без дори да знаеш на коя точно планета се намира купата.

— Елизабет? — Дълбокият глас на Лангдън я върна в реалността.

Сински се обърна от прозореца и го погледна.

— Чухте ли ме? — попита той, продължаваше да седи спокойно. — Сиена е искала да унищожи вируса не по-малко от вас.

— Искрено се съмнявам в това.

Лангдън въздъхна и стана.

— Мисля, че е по-добре да ме изслушате. Малко преди смъртта си Зобрист е написал на Сиена писмо, в което е обяснил какво е постигнал. Описал е точно какво ще направи вирусът… как ще ни атакува… и как ще постигне целта си.

Сински замръзна. „Значи има писмо?!“

— Когато го прочела, Сиена изпаднала в ужас. Поискала да спре Зобрист. Сметнала, че вирусът му е толкова опасен, че е по-добре никой да няма достъп до него, в това число и Световната здравна организация. Не разбирате ли? Сиена се е опитвала да унищожи вируса… а не да го пуска.

— Значи има писмо? — остро попита Сински, чиито мисли бяха насочени само в една посока. — С подробности?

— Това ми каза Сиена, да.

— Трябва да се доберем до това писмо! Ако знаем подробностите, това ще ни спести месеци опити да разберем какво представлява това нещо и как да се справим с него.

Лангдън поклати глава.

— Не разбирате. Повтарям: когато прочела писмото на Зобрист, Сиена изпаднала в ужас. И го изгорила. Искала е да е сигурна, че никой…

Сински стовари юмрук върху бюрото.

— Унищожила е единственото, което би могло да ни помогне да се подготвим за кризата? И вие искате да й се доверя?

— Зная, че искам много, особено предвид постъпките й, но вместо да я хулите, няма да е зле да си спомните, че Сиена има уникален интелект, както и невероятна възможност за запаметяване. — Той направи пауза. — Ами ако тя може да възпроизведе достатъчно от писмото на Зобрист, че информацията да ви бъде полезна?

Сински присви очи и леко кимна.

— Е, професоре, в такъв случай как ще ме посъветвате да постъпя?

Лангдън посочи празната й чаша.

— Съветвам ви да поръчате още кафе… и да чуете единственото условие, което постави Сиена.

Пулсът на Сински се ускори и тя погледна към телефона.

— Знаете ли как да се свържете с нея?

— Да.

— Кажете ми какво е условието й.

Лангдън й каза и Сински замълча, обмисляйки предложението.

— Мисля, че така е правилно — добави Лангдън. — Пък и какво имате да губите?

— Ако всичко казано от вас е истина, имате думата ми. — Сински бутна телефона към него. — Моля, свържете се с нея.

За изненада на Сински Лангдън не обърна внимание на телефона. Вместо това стана и излезе, като каза, че се връща след малко. Озадачена, Сински излезе в коридора и го загледа как отива в чакалнята на консулството, отваря стъклената врата и излиза във фоайето с асансьорите. За момент й хрумна, че си отива, но вместо да извика асансьор, Лангдън тихо се вмъкна в дамската тоалетна.

След няколко секунди се появи с жена, изглеждаща в началото на трийсетте. На Сински й трябваше известно време да приеме факта, че това наистина е Сиена Брукс. Красивата жена с опашка, която бе видяла по-рано през деня, се беше преобразила до неузнаваемост. Бе напълно плешива, сякаш бе обръснала главата си.

Двамата влязоха в кабинета и мълчаливо седнаха срещу бюрото.

— Простете — бързо рече Сиена. — Зная, че имаме много за обсъждане, но ми позволете първо да кажа нещо, което наистина трябва да кажа.

Сиена забеляза тъгата в гласа й.

— Разбира се.

— Мадам — несигурно започна Сиена, — вие сте директор на Световната здравна организация и най-добре от всички знаете, че видът ни е на ръба на пропаст… че числеността на населението е извън контрол. Години наред Бертран Зобрист се опитваше да накара интелигентни хора като вас да обсъдите наближаващата криза. Той се обръщаше към безброй организации, за които вярваше, че биха могли да помогнат за промяната — института Уърдуоч, Римския клуб, Попюлейшън Матърс, Съвета за международни отношения — но така и не откри някой, който би се осмелил да започне сериозно разговори за реално решение. Всички отвърнахте с планове за по-добро образование и използване на противозачатъчни, данъчни поощрения за по-малки семейства, дори за колонизиране на Луната! Нищо чудно, че Бертран изгуби ума си.

Сински се взираше в нея, без да реагира по никакъв начин.

Сиена пое дълбоко дъх.

— Доктор Сински, Бертран дойде лично при вас. Умоляваше ви да признаете, че сме на ръба… да започнете някакъв диалог. Но вместо да изслушате идеите му, вие го нарекохте луд, вкарахте го в списъците си за наблюдение и го принудихте да мине в нелегалност. — Гласът на Сиена затрепери от напиращите емоции. — Бертран умря съвсем сам, защото хора като вас отказаха да отворят умовете си дори колкото да признаят, че катастрофалното положение, в което се намираме, изисква драстично решение. През цялото време той говореше само истината… и затова бе остракизиран. — Сиена избърса сълзите си и погледна през бюрото към Сински. — Повярвайте ми, знам какво е да се чувстваш съвсем сам… а най-лошата самота на света е изолацията, която идва от неразбирането. Тя може да накара човек да изгуби представата си за реалността.

Сиена млъкна и в стаята се възцари напрегната тишина.

— Това е всичко, което исках да кажа — прошепна тя.

Сински дълго не откъсна поглед от нея. Накрая седна.

— Госпожице Брукс — колкото се може по-спокойно рече тя, — вие сте права. Може и да не съм се вслушала преди… — Сплете пръсти и погледна Сиена в очите. — Но сега ви слушам.