Дан Браун
Ад (23)

20.

Някога Флоренция била укрепен град с главен подстъп — построената през 1326 година Порта Романа. По-голямата част от външните крепостни стени са разрушени през вековете, но Порта Романа все още съществува и до ден-днешен и трафикът към града се процежда през огромните арки на това колосално съоръжение.

Подстъпът представлява 15-метрово препятствие от старинни тухли и камък, на чийто вход все още са запазени огромните дървени врати с железен обков, които са отворени и подпрени непрекъснато, за да пропускат потока от коли и хора. Шест главни пътя се сливат пред тези врати в кръгово движение, в чиято затревена вътрешност се извисява статуя на Пистолето, представляваща жена с огромен вързоп върху главата.

Макар днес това място да е мъчителен кошмар за всеки шофьор, някога пред строгата градска порта на Флоренция се е провеждал Fiera dei Contratti — Договорният панаир, на който бащите продавали дъщерите си в уредени бракове, като често ги карали да танцуват прелъстително, за да си подсигурят по-голяма зестра.

Тази сутрин на няколкостотин метра преди портата Сиена наби спирачки и посочи обезпокоено напред. Лангдън погледна и веднага сподели тревогата й. Дългата колона коли пред тях бе спряла. Движението в кръговото бе препречено от полицейска барикада, идваха и още патрулки. Въоръжени полицаи вървяха от автомобил на автомобил и задаваха въпроси.

„Това не може да е заради нас“, помисли Лангдън. Или пък можеше?

Потен колоездач се откъсна от колоната и се приближи към тях по Виале Макиавели. Беше приведен над бегача и голите му крака натискаха енергично педалите. Сиена му подвикна:

— Cos’ е successo?^[1]

— Е chi lo sa!^[2] — извика й той в отговор. Изглеждаше загрижен. — Карабинери. — И отпраши покрай тях, нетърпелив да се махне.

Сиена се обърна към Лангдън и се намръщи.

— Блокаж на пътя. Военна полиция.

Зад тях в далечината завиха сирени и Сиена се извърна на седалката и се взря по Виале Макиавели. Лицето й бе станало маска на страха.

„Приклещени сме“, помисли Лангдън и се огледа да намери изход, през който да се измъкнат — пресечка, парк, алея, — но видя само частни жилища вляво и висока каменна стена вдясно.

Сирените се приближаваха.

— Натам — каза Лангдън и посочи един изоставен строеж на трийсетина метра пред тях, където преносима бетонобъркачка предлагаше някакво последно убежище.

Сиена се качи на тротоара и подкара към площадката. Чак когато спря зад нея, осъзнаха, че тя едва ги скрива.

— Насам — каза Сиена и се втурна към малка кабинка за инструменти, сгушена в храстите до каменната стена.

Докато се приближаваха, Лангдън осъзна, че не е кабинка за инструменти. Беше химическа тоалетна.

Стигнаха до отходното място на строителите и чуха приближаващите се зад тях полицейски коли. Сиена натисна дръжката на вратата, но тя не помръдна. Беше заключена. Лангдън сграбчи Сиена за ръката и я издърпа зад кабинката, в тясното пространство между нея и каменната стена. Едва се сместиха там. Вонеше ужасно.

Лангдън се мушна след нея точно когато пред очите му се показа черно лъскаво субару с надпис „Карабинери“. Колата мина бавно покрай тях. „Италианската военна полиция е невероятна“, помисли Лангдън. Зачуди се дали карабинерите имат заповед да стрелят на месо.

— Някой много сериозно си е наумил да ни открие — прошепна Сиена. — И някак си е успял.

— Джипиес? — зачуди се Лангдън. — Може би проекторът има проследяващо устройство.

Сиена поклати глава.

— Повярвай ми, ако това нещо е проследимо, полицията вече щеше да ни е сгащила.

Лангдън се опита да се намести по-удобно в тясното пространство. Оказа се лице в лице с колаж от елегантно изрисувани графити на гърба на химическата тоалетна.

Типично за италианците.

Повечето американски химически тоалетни бяха изрисувани с инфантилни карикатури, които бегло напомняха огромни женски гърди и пениси. Графитите на тази обаче бяха като извадени от скицника на студент по изобразително изкуство — човешко око, изкусно нарисувана ръка, мъжки профил и фантасмагоричен дракон.

— Не навсякъде из Италия графитите са толкова красиви — каза Сиена, която очевидно бе прочела мислите му. — Просто от другата страна на стената е Флорентинският институт по изобразително изкуство.

Сякаш за да потвърдят думите й, се появиха неколцина студенти с папки под мишница. Бъбреха си, палеха цигари и се чудеха на полицейската блокада при Порта Романа.

Лангдън и Сиена се снишиха още повече, за да не ги видят студентите, и точно тогава на Лангдън най-неочаквано му хрумна любопитна мисъл.

Погребаните надолу с главата грешници с крака във въздуха.

Може би беше заради миризмата на човешки изпражнения или заради голите крака на колоездача, приведен над кормилото на бегача си, но какъвто й да бе стимулът, Лангдън се пренесе в гнилата атмосфера на Проклетите ями^[3] при голите крака, щръкнали от пръстта.

— Сиена, в нашата версия на Картата стърчащите крака бяха в десетата яма, нали? Най-ниската в осмия кръг?

Тя го изгледа озадачено: сега изобщо не му бе времето на този въпрос.

— Да, на дъното.

За част от секундата Лангдън се пренесе обратно във Виена, докато четеше лекцията си. Стоеше на подиума, само мигове го деляха от грандиозния финал, току-що бе показал на публиката гравюрата на Доре, изобразяваща Герион — крилатото чудовище с отровна жилеща опашка, което живее точно над Осмия кръг на ада…

— Преди да се срещнем със Сатаната — заяви Лангдън и дълбокият му глас отекна пред високоговорителите — трябва да минем през десетте ями на Малеболдже, Осмия кръг на ада, в който са наказани да страдат измамниците, виновни за извършване на умишлено зло.

Прожектира диапозитиви, на които се виждаха подробности от Малеболдже, и преведе аудиторията през ямите една по една.

— От горе надолу се намират: съблазнителите, шибани с камшици от демони… ласкателите, плувнали в човешки екскременти… църковните печалбари, погребани наполовина с главите надолу и крака във въздуха… магьосниците с извъртени назад глави… корумпираните управници във врящ катран… лицемерите, облечени в тежки оловни наметала… крадците, хапани от змии… коварните съветници, погълнати от огън… подстрекателите на раздори, разсичани от демони… и накрая лъжците, разядени до неузнаваемост от болести.

Лангдън пак се обърна към публиката.

— Данте най-вероятно е запазил последната яма за лъжците заради поредицата лъжи, разказвани за него, които довели до изгнанието му далеч от любимата му Флоренция…

— Робърт? — каза Сиена.

Лангдън се върна стреснат в настоящето.

Сиена го гледаше въпросително.

— Какво има?

— Нашата версия на Картата — каза той развълнувано. — Рисунките са променени! — Той извади проектора от джоба на сакото си и го разклати колкото можа в тясното пространство. Топчето затрака силно, но воят на сирените заглуши звука. — Създателят на този образ е пренаредил нивата в Малеболдже!

Устройството светна и Лангдън го насочи към плоската повърхност пред тях. Появи се Картата на Ада, грейнала ярко в сянката.

Ботичели върху химическа тоалетна, помисли си малко засрамено Лангдън. Може би най-неелегантното място, на което е бил излаган художникът. Лангдън плъзна поглед надолу по десетте ями и закима развълнувано.

— Да! Тук има грешка! Последната яма на Малеболдже би трябвало да е пълна с болни хора, не със заровени с главата надолу. Десетото ниво е за лъжците, не за църковните печалбари!

Сиена го погледна заинтригувано.

— Но… защо ще му е на някой да го променя?

— Catrovacer — прошепна Лангдън и огледа малките букви, които бяха прибавени към всяко ниво. — Не мисля, че е имал предвид точно тази дума.

Въпреки травмата, която бе изтрила спомените му от последните два дни, Лангдън усети, че паметта му работи отлично. Затвори очи и си представи двата варианта на Картата, за да анализира разликите. Промените в Малеболдже бяха по-малко, отколкото бе мислил… и изведнъж все едно було внезапно се вдигна от очите му.

Изведнъж всичко му стана кристално ясно.

Търси и ще намериш!

— Какво има? — попита Сиена.

Устата на Лангдън бе пресъхнала.

— Знам защо съм във Флоренция.

— Нима!?

— Да. И знам къде трябва да отида.

Сиена сграбчи ръката му.

— Къде!?

На Лангдън му се стори, че стъпва на твърда почва за първи път, след като се бе събудил в болницата.

— Тези десет букви — прошепна той. — Те всъщност сочат към точно определено място в стария град. Там се намират и отговорите.

— Къде в стария град!? — попита Сиена. — Какво откри?

От другата страна на химическата тоалетна проехтя смях. Минаваха още студенти — смееха се и бъбреха. Лангдън надникна внимателно иззад кабинката и ги проследи с поглед. След това се огледа за полицаи.

— Трябва да тръгваме. Ще ти обясня по пътя.

— По пътя!? — Сиена поклати глава. — Не можем да минем през Порта Романа!

— Остани тук трийсет секунди — каза той, — а след това ме последвай.

И се измъкна иззад тоалетната, като остави новата си приятелка объркана и сама.