Дан Браун
Ад (106)

103.

В малките часове въздухът на летище „Ататюрк“ бе студен и влажен. Лека мъгла се стелеше по настилката около частния терминал.

Лангдън, Сиена и Сински пристигнаха с автомобил и бяха посрещнати отпред от служител на СЗО.

— Готови сме за тръгване, когато кажете, мадам — каза той, докато въвеждаше тримата в скромната сграда на терминала.

— А как стоят нещата с господин Лангдън? — попита Сински.

— Частен самолет до Флоренция. Временните му документи вече са на борда.

Сински кимна и попита:

— А другият въпрос, за който говорихме?

— Вече се работи по него. Пратката ще пристигне при първа възможност.

Сински благодари на мъжа. Той излезе и тръгна към самолета, а тя се обърна към Лангдън.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете? — Усмихна му се уморено и приглади назад дългата си сребриста коса, като я прибра зад ушите.

— Предвид ситуацията — шеговито отвърна Лангдън, — едва ли един професор по история на изкуството има с какво толкова да помогне.

— Помогнахте предостатъчно — каза Сински. — Много повече, отколкото си давате сметка. Включително и… — Обърна се към Сиена, но младата жена се беше отдалечила. Стоеше на двайсетина метра от тях до големия прозорец и гледаше чакащия С-130. Изглеждаше потънала в мисли.

— Благодаря, че й се доверихте — тихо каза Лангдън. — Имам чувството, че е преживяла много.

— Подозирам, че двете със Сиена Брукс имаме много да научим една от друга. — Сински му протегна ръка. — Всичко добро, професоре.

— И на вас — каза Лангдън, докато се ръкуваха. — Желая ви късмет в Женева.

— Ще ни е нужен — рече тя и кимна към Сиена. — Ще ви оставя насаме. Пратете я, когато приключите.

Докато вървеше през терминала, Сински бръкна разсеяно в джоба си, извади двете половини на счупения амулет и ги стисна.

— Не се отказвайте от жезъла на Асклепий! — извика Лангдън зад нея. — Може да се поправи.

— Благодаря — отвърна Сински и му махна. — Надявам се, че всичко може да се поправи.

Сиена Брукс стоеше сама до прозореца и гледаше светлините на пистата, които изглеждаха призрачни в разпълзялата се мъгла и събиращите се облаци. Върху контролната кула в далечината гордо се вееше турското знаме — червено, с древните символи на полумесеца и звездата — останки от Османската империя в модерния свят.

— Една турска лира за мислите ти? — обади се дълбок глас зад нея.

Сиена не се обърна.

— Иде буря.

— Знам — тихо отвърна Лангдън.

След дълго мълчание Сиена се обърна към него.

— И на мен ми се иска да дойдеш в Женева.

— Много мило от твоя страна — отвърна той. — Но ще си много заета да говориш за бъдещето. Последното, от което ще имаш нужда, е някакъв си старомоден професор да те забавя.

Тя го погледна озадачено.

— Мислиш, че си твърде стар за мен, така ли?

Лангдън се разсмя.

— Сиена, аз определено съм твърде стар за теб!

Тя се размърда смутено.

— Добре… но поне ще знаеш къде можеш да ме намериш. — Успя да свие рамене като малко момиче. — Така де… ако някога поискаш да ме видиш отново.

Той й се усмихна.

— С най-голямо удоволствие.

Думите му донякъде повдигнаха духа й, но въпреки това мълчанието помежду им се проточи. И двамата не знаеха как да се сбогуват.

Докато се взираше в американския професор, Сиена почувства приток на емоции, с които не беше свикнала. Най-неочаквано се надигна на пръсти и го целуна по устните. Когато се отдръпна, в очите й блестяха сълзи.

— Ще ми липсваш — прошепна тя.

Лангдън се усмихна нежно и я прегърна.

— И ти на мен.

Останаха дълго така в прегръдките си, не искаха да се разделят. Накрая Лангдън наруши мълчанието.

— Има една стара поговорка… често приписвана на самия Данте… — Той замълча. — Запомни нощта… защото е начало на вечността.

— Благодаря, Робърт — каза тя и сълзите й потекоха. — Най-сетне имам цел.

Лангдън я придърпа към себе си.

— Все казваш, че искаш да спасиш света, Сиена. Това може да е твоят шанс.

Сиена се усмихна и се извърна.

Докато вървеше сама към чакащия С-130, се замисли за всичко, което се бе случило… всичко, което все още можеше да се случи… и за всички възможни варианти на бъдещето.

„Запомни нощта — повтори наум, — защото е начало на вечността.“

Докато се качваше в самолета, се молеше Данте да е прав.