Дан Браун
Ад (82)

79.

Сиена стигна моста Риалто и отново забърза на запад по тротоара на Фондамента Вин Кастело.

„Пипнаха Робърт.“

Още виждаше отчаяните му очи, гледащи нагоре към нея, докато войниците го дърпаха надолу към криптата. Изобщо не се съмняваше, че похитителите му бързо щяха да го убедят по един или друг начин да разкрие всичко, което беше разбрал.

„Объркали сме страната.“

Много по-трагично обаче бе осъзнаването, че похитителите му няма да си губят времето и бързо ще разкрият на Лангдън реалната ситуация.

„Ужасно съжалявам, Робърт.

За всичко.

Моля те, знай, че нямах избор.“

Странно, но той вече й липсваше. Усети как тук, сред тълпите на Венеция, отново я обхваща познатото чувство за самота.

Не беше нищо ново.

Още от дете Сиена Брукс беше самотна.

Растеше като изключително умно дете и винаги се бе чувствала като странник в странна страна… като чужденец, озовал се в самотен свят, без възможност да го напусне. Опитваше се да създаде приятелства, но връстниците й се отдаваха на лудории, които не представляваха интерес за нея. Опитваше се да уважава възрастните, но повечето от тях приличаха просто на застаряващи деца, на които им липсва и елементарна представа за света около тях — и, което бе най-тревожното, не проявяваха нито любопитство, нито загриженост към него.

„Имах чувството, че съм част от нищото.“

И така Сиена Брукс се научи как да бъде призрак. Невидима. Научи се как да бъде хамелеон, актриса, играеща поредната роля в тълпата. Детската й страст към актьорското майсторство несъмнено произлизаше от онова, което щеше да стане мечта на живота и — да стане някой друг.

„Някой нормален.“

Играта й в „Сън в лятна нощ“ й беше помогнала да се чувства част от нещо и възрастните актьори я подкрепяха, без да показват снизходителност. Радостта й обаче бе кратка и се изпари в мига, в който слезе от сцената вечерта на премиерата и се озова пред тълпа ококорени журналисти от всички медии, докато колегите й тихо се изнизаха през задната врата, без никой да им обърне внимание.

„Сега и те ме мразят.“

На седем години Сиена беше прочела достатъчно, за да си постави диагноза дълбока депресия. Когато го съобщи на родителите си, те я погледнаха смаяно, както обикновено правеха, когато се сблъскваха със странностите на дъщеря си. Въпреки това я заведоха на психиатър. Докторът й зададе куп въпроси, които Сиена вече си беше задавала сама, след което й предписа комбинация от амитриптилин и хлордиазепоксид.

Разярена, Сиена скочи от канапето и викна:

— Амитриптилин ли? Искам да съм щастлива, а не зомби!

За негова чест, психиатърът прие избухването й много спокойно и предложи друго решение.

— Сиена, ако не искаш да вземаш медикаменти, можем да опитаме по-холистичен подход. — Замълча за момент. — Струва ми се, че си зациклила и мислиш за себе си все едно нямаш място на този свят.

— Точно така — отвърна Сиена. — Опитвам се да спра, но не мога!

Той се усмихна спокойно.

— Разбира се, че не можеш. Физически невъзможно е човешкият ум да не мисли за нищо. Душата жадува за емоции и ще продължи да търси храна за тях, била тя добра или лоша. Проблемът ти е в това, че й даваш неподходяща храна.

Сиена никога не бе чувала някой да говори за ума с такива механични термини и това моментално я заинтригува.

— А как мога да й давам различна храна?

— Ще трябва да промениш фокуса на интересите си — отвърна той. — В момента мислиш предимно за себе си. Чудиш се защо ти не се вписваш… и какво не е наред с теб.

— Точно така — повтори Сиена. — Но се опитвам да реша проблема. Опитвам се да се впиша. Не мога да реша проблема, ако не мисля за него.

Той се засмя.

— Аз пък смятам, че твоят проблем… е мисленето за проблема. — И я посъветва да се опита да насочи вниманието си извън себе си и собствените си проблеми… и да се обърне към света… и неговите проблеми.

„И тогава всичко се промени.“

Тя започна да излива цялата си енергия не в самосъжаление… а в съжаляване на другите. Започна филантропични инициативи, разливаше супа в приютите за бездомни, четеше книги на слепи. Невероятно, но никой от хората, на които помагаше, сякаш не забелязваше, че е различна. Бяха просто благодарни, че някой го е грижа за тях.

С всяка седмица Сиена работеше все повече. Сън не я ловеше при мисълта, че толкова много хора се нуждаят от помощта й.

— Сиена, намали темпото! — увещаваха я близките й. — Не можеш да спасиш целия свят!

„Ама че ужасни думи!“

Чрез дейността си в общественото подпомагане Сиена се свърза с членове на местна хуманитарна група. И когато я поканиха да замине с тях на едномесечно пътуване до Филипините, не се подвоуми нито за миг.

Въобразяваше си, че отиват да нахранят бедни рибари и фермери в страна, за която бе чела, че е приказно красива, с възхитителни плажове и зашеметяващи равнини. И когато групата се установи сред гъмжилото на Манила, най-гъсто населения град на Земята, не й оставаше друго, освен да зяпа с ужас. Никога не бе виждала бедност в такива мащаби.

„Как е възможно един човек да промени нещата?“

На всеки един, когото хранеше Сиена, имаше стотици други, които я гледаха с безнадеждни очи. В Манила имаше шестчасови задръствания, задушаващо мръсен въздух и ужасна секс търговия, в която черноработниците бяха предимно деца, много от които продадени на сутеньорите от родителите си, които намираха утеха в мисълта, че децата им ще бъдат поне нахранени.

Насред хаоса на детската проституция, просия, джебчийство и какво ли не друго Сиена изведнъж се почувства парализирана. Навсякъде около себе си виждаше хора, в които е надделял първобитният инстинкт за оцеляване. „Когато се изправят пред пълното отчаяние и безизходица… човешките същества се превръщат в животни.“

Мрачната депресия се върна и я погълна. Сиена внезапно разбра какво представлява човечеството — вид на ръба на собствената си гибел.

„Сгреших — помисли си тя. — Не мога да спася света.“

Обхваната от пристъп на трескава мания, Сиена забърза през града, блъскаше хората и продължаваше напред в търсене на място, където да може да диша.

„Задушавам се в човешка плът!“

Докато тичаше, усещаше погледите върху себе си. Вече не се сливаше с тълпата. Беше висока и светлокожа, с руса опашка, която се развяваше зад нея. Мъжете я зяпаха, сякаш е гола.

Когато краката й най-сетне отказаха, нямаше представа колко дълго е бягала и къде се намира. Избърса сълзите и мръсотията от очите си и видя, че се намира в някакъв бедняшки квартал — цял град, построен от гофрирана ламарина и кашони. Навсякъде около нея се чуваше детски плач, а във въздуха се носеше воня на човешки екскременти.

„Минала съм през вратите на ада.“

— Туриста — подигравателно изрече дълбок глас зад нея. — Магкано?

„Колко?“

Сиена рязко се обърна и видя трима младежи, които я приближаваха, точеха лиги като вълци. Моментално разбра, че е в опасност, и се опита да отстъпи, но те я заобиколиха като хищници, ловуващи на глутница.

Сиена извика за помощ, но никой не обърна внимание на виковете й. Само на четири-пет метра някаква старица седеше на автомобилна гума и белеше с ръждив нож глава стар лук. Дори не вдигна очи, когато Сиена изкрещя.

Когато младите мъже я сграбчиха и я замъкнаха в някакъв коптор, Сиена нямаше никакви илюзии относно онова, което предстои. Съпротивляваше се с всички сили, но те бяха яки и бързо я приковаха на някакъв стар мръсен дюшек.

Разкъсаха ризата й и задраскаха меката й кожа. Когато тя изкрещя, напъхаха ризата й толкова дълбоко в устата й, че Сиена си помисли, че ще се задуши. После я обърнаха по корем и притиснаха лицето й в мръсното легло.

Сиена Брукс винаги бе изпитвала съжаление към невежите души, които можеха да вярват в Бог в един изпълнен с такива страдания свят, но ето че сега самата тя се молеше… молеше се с цялото си сърце.

„Моля те, Господи, избави ме от злото!“

Докато се молеше, чуваше смеха на младежите, които й се подиграваха, а мръсните им ръце смъкваха джинсите й по ритащите й крака. Един възседна гърба й, потен и тежък. Потта му закапа по кожата й.

„Девствена съм — помисли Сиена. — Това ли ще ми се случи?“

Внезапно мъжът на гърба й скочи и подигравките се смениха с гневни и уплашени викове. Топлата пот по гърба на Сиена внезапно потече силно… закапа на червени капки по дюшека.

Сиена се претърколи да види какво става и видя старата жена с наполовина обелената глава лук и ръждивия нож да стои над нападателя й, от чийто гръб бликаше кръв.

Старицата изгледа заплашително останалите и размаха окървавения нож. Младежите се ометоха.

Без да каже нито дума, жената помогна на Сиена да събере дрехите си и да се облече.

— Саламат — прошепна Сиена през сълзи. — „Благодаря“.

Старицата потупа леко ухото си, за да покаже, че е глуха.

Сиена опря длани една в друга, затвори очи и се поклони в знак на уважение. Когато отвори очи, старицата я нямаше.

Сиена напусна тутакси Филипините, без дори да се сбогува с останалите от групата. Нито веднъж не спомена за случилото се. Надяваше се, че игнорирането на инцидента ще накара спомена да избледнее, но нещата сякаш само се влошиха. Месеци по-късно тя все още се измъчваше от кошмари и вече никъде не се чувстваше в безопасност. Започна да тренира бойни изкуства и въпреки че бързо овладя смъртоносното изкуство дим мак, се чувстваше изложена на опасност навсякъде.

Депресията й се върна десетократно по-силна и накрая тя съвсем престана да спи. Всеки път, когато решеше косата си, забелязваше как тя пада на кичури, които с всеки ден ставаха все повече и повече. За неин ужас само след няколко седмици беше наполовина оплешивяла. Сама сложи диагноза на симптомите — телогенен ефлувиум, предизвикан от стрес косопад, който можеше да се излекува само с излекуването на стреса. Всеки път, когато погледнеше в огледалото, виждаше оплешивяващата си глава и сърцето й се разтуптяваше бясно.

„Приличам на старица!“

Накрая нямаше друг избор, освен да си обръсне главата. Така поне не изглеждаше стара. А просто болна. Тъй като не желаеше да прилича на жертва на химиотерапия, си купи руса перука и я носеше прибрана на опашка, за да заприлича отново на себе си.

Вътрешно обаче се бе променила.

„Аз съм повредена стока.“

В отчаян опит да остави досегашния си живот зад гърба си тя замина за Америка и започна да следва медицина. Винаги бе имала интерес към тази наука и се надяваше, че като лекар ще се чувства полезна… че прави поне нещо, за да облекчи болката в този неспокоен свят.

Въпреки дългите лекции и упражнения, ученето беше лесно и докато колегите й четяха, Сиена работеше на повикване като актриса, за да припечелва допълнителни пари. Определено не играеше Шекспир, но благодарение на доброто владеене на езика и способността си да запаметява с лекота репликите, гледаше на играта си не като на работа, а като на убежище, в което можеше да забрави коя е… и да бъде някой друг.

Който и да е, но друг.

Опитваше се да избяга от самоличността си още откакто бе проговорила. Като малка беше загърбила даденото й име Фелисити и бе предпочела презимето си Сиена. „Фелисити“ означаваше „щастлива“, а тя знаеше, че е всичко друго, но не и щастлива.

„Измести фокуса от собствените си проблеми — напомняше си непрекъснато. — Съсредоточи се върху проблемите на света.“

Пристъпът й на паника на многолюдните улици на Манила запали у нея дълбока тревога относно пренаселеността на света. Точно тогава тя откри писанията на Бертран Зобрист, генен инженер, който издигаше някои много прогресивни теории за световната популация.

„Той е гений“ — осъзна тя, докато четеше публикациите му. Никога не бе изпитвала подобни чувства към друго човешко същество и колкото повече трудове на Зобрист четеше, толкова повече имаше чувството, че гледа в сърцето на сродна душа. Статията му „Не можете да спасите света“ й напомни онова, което всички й казваха като малка… и въпреки това Зобрист вярваше точно в обратното.

„Можете да промените света — пишеше той. — Ако не вие, кой друг? И ако не сега, кога?“

Сиена внимателно изучи математическите уравнения на Зобрист, запозна се с предсказанията за малтусианска катастрофа и предстоящия крах на човешкия вид. Интелектът й обичаше подобни спекулации, но тя усещаше как стресът й се засилва, когато видя цялото бъдеще… математически гарантирано… толкова очевидно… и неизбежно.

„Защо никой друг не вижда какво предстои?“

Макар идеите на Зобрист да я плашеха, Сиена беше обсебена от него, гледаше записи на презентациите му и четеше всяка негова публикация. Когато чу, че ще чете лекции в Съединените щати, веднага реши, че трябва да го види. И това беше нощта, в която целият й свят се промени.

На лицето й грейна усмивка и тя изпита рядък момент на щастие, когато отново си представи онази вълшебна вечер… вечер, която живо си беше припомнила само преди няколко часа, докато седеше във влака с Лангдън и Ферис.

Чикаго. Виелицата.

Януари, преди шест години… и в същото време сякаш бе вчера. Бъхтя през купчините сняг по брулената от вятъра Магнифисънт Майл, с вдигната яка срещу виелицата. Въпреки студа си казвам, че нищо не е в състояние да ме отклони от целта ми. Тази вечер е моят шанс да чуя великия Бертран Зобрист да говори… лично.

Залата е почти празна. Бертран излиза на сцената. Висок е… толкова висок… с изпълнени с живот зелени очи, които сякаш пазят всички тайни на света.

— Да вървят по дяволите празните аудитории! — заявява той. — Хотелът ми е на две крачки. Да идем в бара!

И ето ни там, шепа хора, в спокойно сепаре. Той говори за генетика, за населението и за най-новата си страст — трансхуманизма.

Питиетата се леят, а аз имам чувството, че се намирам на частна аудиенция с рок звезда. Всеки път, когато Зобрист поглежда към мен, зелените му очи запалват в мен абсолютно неочаквано чувство… дълбокия зов на сексуалното привличане.

Това е напълно ново усещане за мен.

А после оставаме сами.

— Благодаря ви за вечерта — казвам му малко завалено. — Вие сте изумителен учител.

— Ласкателство? — Зобрист се усмихва и се навежда към мен, краката ни се докосват. — С негова помощ можете да стигнете навсякъде.

Флиртът е определено неуместен, но е снежна нощ в пуст чикагски хотел и имам чувството, че целият свят е спрял.

— Е, какво ще кажете? — продължава Зобрист. — Едно последно питие в стаята ми?

Замръзвам. Давам си сметка, че сигурно приличам на животинче, попаднало под светлините на автомобил. Не зная как да го правя!

Очите на Зобрист проблясват топло.

— Нека позная — прошепва той. — Никога не сте били с прочут мъж.

Усещам, че се изчервявам, и се мъча да скрия бурята от емоции — смущение, вълнение, страх.

— Всъщност, честно казано, не ми се е случвало с никакъв мъж — отвръщам.

Зобрист се усмихва и се присламчва по-близо.

— Не зная какво сте чакали, но ви моля да бъда първият ви.

В този момент всички неловки сексуални страхове и скрупули от детството ми изчезват… изпаряват се в снежната нощ.

А след това съм гола в обятията му.

— Отпусни се, Сиена — прошепва той и търпеливите му ръце събуждат в неопитното ми тяло усещания, за чието съществуване не съм и подозирала.

Потънала в блаженство в пашкула на прегръдката му, имам чувството, че всичко на този свят най-сетне е наред, и зная, че животът ми има цел.

Открих Любовта.

И ще я следвам навсякъде.