Дан Браун
Ад (58)

55.

Има поверие, че е физически невъзможно да влезеш в баптистерия „Сан Джовани“ и да не погледнеш нагоре. Въпреки че бе идвал тук много пъти, Лангдън и сега почувства мистичното въздействие на това място и остави погледа си да се плъзне към тавана.

Високо, много високо горе, повърхността на осмоъгълния купол на баптистерия се простираше на повече от двайсет и четири метра от единия край до другия. Таванът проблясваше и трептеше, сякаш бе направен от живи въглени. Полираната кехлибаренозлатиста повърхност отразяваше неравномерно разсеяната светлина от повече от един милион плочки смалти — мънички парченца мозайка, изсечени на ръка от подобна на стъкло слюда и подредени в шест концентрични пръстена, в които бяха изобразени библейски сцени.

Естествената светлина добавяше сурова драматичност в горната част на помещението, пронизвайки тъмното пространство през централен окулус, подобен на онзи в Пантеона в Рим, както и през серия високи малки прозорци в дълбоки ниши; светлината проникваше през тях на снопове, които бяха толкова фокусирани и тесни, че изглеждаха почти твърди, като строителни греди, поставени под непрекъснато променящи се ъгли.

Докато пристъпваше със Сиена навътре в помещението, Лангдън се взираше в легендарната мозайка на тавана — подредено в пояси изображение на рая и ада, силно наподобяващо описанието в „Божествена комедия“.

„Данте Алигиери го е видял като дете — помисли си Лангдън. — И е получил вдъхновение свише.“

Погледът му се спря върху централната част от мозайката. Точно над основния олтар се рееше осемметров Христос, съдещ спасените и прокълнатите.

От дясната страна на Исус праведните получаваха в награда вечен живот.

От лявата му страна грешниците биваха пребивани с камъни, печени на шишове и поглъщани от всякакви същества.

Над измъчваните се извисяваше колосална мозайка на Сатаната, изобразен като пъклен човекояден звяр. Лангдън винаги трепваше, когато виждаше тази фигура. Преди повече от седемстотин години тя се бе взирала надолу към младия Данте Алигиери, беше го изпълнила с ужас и бе вдъхновила живото му описание на онова, което дебне в последния кръг на ада.

На плашещата мозайка бе изобразен рогат дявол, поглъщащ човешка фигура, започвайки от главата. Краката на жертвата стърчаха от устата на Сатаната по начин, наподобяващ ритащите крака на заровените наполовина грешници в Злите оврази на Данте.

„Lo ’mperador del doloroso regno“ — помисли си Лангдън, спомняйки си текста на Данте. „Царят на града унил“.

От ушите на Сатаната излизаха две огромни гърчещи се змии, които също поглъщаха грешници и създаваха впечатление, че Сатаната има три глави, точно както го описва Данте в последната песен на „Ад“. Лангдън разрови паметта си и си припомни описанието на автора.

„Щом трите му лица видях… от шест очи влажняха сълзи… Като мъналки три усти душите на три злодея мачкаха без жал.“

Знаеше, че утрояването на злото на Сатаната е пропито със символично значение — така той се намираше в идеално равновесие с тройната слава на Светата Троица.

Докато се взираше в ужасната картина, Лангдън се опитваше да си представи въздействието на мозайката върху младия Данте, който е посещавал службите в тази църква година след година и всеки път, когато се е молел, е виждал Сатаната да се взира надолу към него. Тази сутрин обаче, Лангдън имаше тревожното усещане, че дяволът се взира право в него.

Бързо свали поглед към балкона и галерията на втория етаж — уединената част, където били допускани жени да гледат кръщенетата — и после надолу към висящия саркофаг на антипапа Йоан XXIII, чието тяло почиваше високо на стената като някакъв пещерен обитател или участник в номера на фокусник, представящ трик с левитиране.

Накрая погледът му се спусна до пищно украсения под, по който според мнозина имаше препратки към астрономическите познания от Средновековието. Очите му проследиха заплетените черни и бели шарки, събиращи се точно в центъра на помещението.

„Ето го“ — помисли си. Знаеше, че стои на същото място, на което е бил кръстен Данте Алигиери през втората половина на тринайсети век.

— „Бих бил поет… връз купела на моето кръщение“ — каза Лангдън и гласът му отекна в празното пространство. — Това е.

Сиена погледна с безпокойство центъра на помещението, накъдето сочеше Лангдън.

— Но… там няма нищо.

— Вече няма — отвърна Лангдън.

В центъра беше останал само голям червеникавокафяв осмоъгълник. Тази необичайно монотонна площ рязко прекъсваше сложната украса на пода и приличаше на голяма закърпена дупка — каквото всъщност и беше.

Лангдън бързо обясни, че първоначално купелът на баптистерия е представлявал голям осмоъгълен басейн, разположен в самия център на помещението. Докато съвременните купели обикновено представляваха издигнати съдове, по-ранните отговаряха по-точно на буквалното значение на думата — „извори“ или „фонтани“, дълбок водоем, в който участникът може да се потопи целият. Лангдън се запита как ли са отеквали писъците на уплашените деца в каменното помещение, докато са ги потапяли в басейна с ледена вода, намирал се някога в центъра.

— Кръщенетата са били студени и плашещи — каза той. — Истински ритуал на посвещаване. Дори опасен. Има сведения, че веднъж Данте скочил във водата, за да спаси давещо се дете. Така или иначе, оригиналният купел е бил покрит някъде през шестнайсети век.

Погледът на Сиена зашари с безпокойство във всички посоки.

— Но ако кръщелния купел на Данте го няма… къде е скрил маската Игнацио?

Лангдън разбираше тревогата й. В просторното помещение имаше предостатъчно места, които можеха да послужат за скривалища — зад колони, статуи, гробници, ниши, при олтара, дори горе.

Въпреки това Лангдън се чувстваше забележително уверен. Обърна се към вратата, през която бяха влезли, и каза:

— Трябва да започнем оттам. — И посочи стената отдясно на Вратите на Рая.

Там, зад декоративна решетка, се издигаше висок шестоъгълен плинт, наподобяващ малък олтар или масичка за служба. Повърхността му беше толкова пищно украсена с релефи, че приличаше на камея от седеф. Върху мраморната основа имаше полиран дървен кръг с диаметър около деветдесет сантиметра.

Сиена последва неуверено Лангдън. Когато изкачиха стъпалата и влязоха зад решетката, се вгледа по-внимателно и рязко си пое дъх, щом осъзна какво представлява това пред нея.

Лангдън се усмихна. „Точно така, не е олтар или маса.“ Полираното дърво беше всъщност похлупак, закриващ кухата структура.

— Това купел ли е? — попита тя.

Лангдън кимна.

— Ако Данте трябваше да бъде кръстен днес, това щеше да стане тук. — Без да се бави, той пое дълбоко дъх и изпълнен с трепетно очакване, хвана дървения похлупак.

Повдигна го, внимателно го плъзна от мраморната основа и го остави на пода до купела. След това надникна в широкото шестдесетина сантиметра тъмно пространство.

Преглътна с мъка при зловещата гледка.

Мъртвото лице на Данте Алигиери се взираше към него от сенките.