Дан Браун
Ад (72)

69.

Площад „Сан Марко“ се намира на най-южната точка на Канале Гранде, където закътаният воден път се събира с морето. Над опасната точка на свързване се извисява суровата триъгълна крепост на Dogana da Mar, Морската митница, чиято кула навремето охранявала Венеция от вражески нашествия. Днес кулата е сменена с голям златен глобус и ветропоказател, изобразяващ богинята на промените, чието постоянно обръщане по вятъра трябва да напомня на мореплавателите за непредсказуемостта на съдбата.

Маурицио насочи лъскавата си лодка към края на канала и морето с неговите пенещи се вълни зейна застрашително пред тях. Робърт Лангдън беше пътувал неведнъж по този маршрут, но с много по-големите вапорето, и сега тръпнеше, докато лимузината им се люлееше от засилващото се вълнение.

За да стигне пристанището при площада, лодката трябваше да пресече откритата лагуна, чиито води бяха задръстени от стотици съдове — от луксозни яхти и танкери до платноходки и грамадни пътнически лайнери. Все едно напускаха някакъв селски път и излизаха на осемлентова магистрала.

Сиена също изглеждаше неуверено, докато поглеждаше извисяващия се десететажен лайнер, който минаваше само на триста метра пред тях. Палубите му бяха пълни с пътници, които се тълпяха на парапетите и снимаха площад „Сан Марко“ от морето. По разпенената диря на кораба се бяха наредили три други и дебнеха удобен момент да минат покрай най-известната забележителност на Венеция. Лангдън беше чувал, че през последните години броят на корабите се увеличавал толкова бързо, че опашката се точела денонощно.

Маурицио погледна приближаващите лайнери, след което се обърна към един покрит кей недалеч.

— Става ли да спра при бара на Хари? — И посочи ресторанта прочут с това, че е създал Белини. — Площад „Сан Марко“ е на две крачки.

— Не, закарай ни до самия площад — нареди Ферис и посочи през лагуната към пристанището.

Маурицио сви добродушно рамене.

— Както кажете. Дръжте се!

Двигателят изрева и лимузината зацепи вълните, следвайки един от отбелязаните с шамандури водни пътища. Туристическите лайнери приличаха на плаващи жилищни блокове, а дирите им подмятаха по-малките съдове като коркови тапи.

За изненада на Лангдън десетки гондоли предприемаха подобно пресичане. Стройните им корпуси, дълги почти дванайсет метра и тежащи почти седемстотин килограма, изглеждаха невероятно стабилни в неспокойните води. Всяка лодка се управляваше от гондолиер, стъпил здраво на платформа от лявата страна на кърмата, облечен в традиционната риза на черни и бели ивици и хванал единственото гребло, закрепено за десния планшир. Дори в бурните води си личеше, че всяка гондола има загадъчен ляв крен — странност, за която Лангдън беше научил, че се дължи на асиметричната конструкция на лодката — корпусът беше извит надясно, за да компенсира тенденцията да завива наляво заради разположеното на десния борд гребло.

Маурицио посочи с гордост една гондола, докато минаваха покрай нея, и извика през рамо:

— Видяхте ли металната украса на носа? Това е единственият метал в гондолите. Нарича ce ferro di prua, желязото на носа. То е изображение на Венеция!

После обясни, че подобната на коса украса на всяка гондола в града има символично значение. Извитата форма на ferro представяше Канале Гранде, шестте зъба символизираха шестте sestieri, тоест районите на Венеция, а издълженото острие беше стилизираната глава на венецианския дож.

„Дожът — помисли си Лангдън, чиито мисли отново се насочваха към предстоящата задача. — Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и костите на слепия извади.“

Погледна към брега, където един малък парк стигаше до самата вода. Над дърветата, очертана на фона на безоблачното небе, се издигаше червената тухлена кула на камбанарията на „Сан Марко“, на чийто връх беше кацнал златен архангел Гавраил и се взираше от зашеметяващата си стойка на деветдесет метра височина.

В град, където високите сгради не съществуваха заради тенденцията да потъват, извисяващата се Кампанила ди Сан Марко служеше като ориентир за всички, които влизаха в лабиринта от канали и проходи на Венеция; изгубилият се пътешественик можеше да погледне нагоре и да се ориентира как да се върне до площада. На Лангдън още му беше трудно да повярва, че масивната кула се е срутила през 1902 година и почти е затрупала площад „Сан Марко“. А най-забележителното бе, че единствената жертва на тази катастрофа била една котка.

Гостите на Венеция можеха да се докоснат до неподражаемата атмосфера на града на стотици секващи дъха места, но за Лангдън любимото място винаги бе Рива дели Скиавони. Широкият каменен булевард, минаващ покрай брега, беше построен през девети век от изкарани от дъното наноси от стария Арсенал чак до площад „Сан Марко“.

С изисканите си кафенета, елегантни хотели и дори енорийската църква на Антонио Вивалди, Рива започваше при Арсенала, старата корабостроителница на града, където ароматът на боров катран бе изпълвал някога въздуха, когато моряците запълвали с него дупките по корпусите на съдовете си. Според преданието, именно посещението на тази корабостроителница вдъхновило Данте Алигиери да включи реките от врящ катран като едно от средствата за мъчение в „Ад“.

Погледът на Лангдън се премести надясно, по дължината на булеварда покрай брега, за да спре при драматичния му край. Тук, в най-южната част на площад „Сан Марко“, широкият застлан път се срещаше с откритото море. През златния век на Венеция тази рязка граница била наричана с гордост „ръбът на цивилизацията“.

Днес покрай дългия триста метра участък, където площадът и морето се срещаха, неизменно имаше най-малко сто черни гондоли, които се поклащаха на кейовете; подобните им на коси орнаменти се издигаха и спускаха на фона на белите мраморни сгради.

Лангдън още не можеше да проумее как този мъничък град, само два пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк, е успял да се издигне от морето и да се превърне в най-голямата и богата империя на Западния свят.

Докато Маурицио приближаваше лодката към брега, Лангдън забеляза, че площадът е пълен с хора. Навремето Наполеон наричал площад „Сан Марко“ „ателието на Европа“ и както изглежда, в това „помещение“ се провеждаше парти, на което бяха дошли прекалено много гости. Целият площад изглеждаше така, сякаш всеки момент може да потъне под тежестта на дошлите да му се възхитят.

— Боже мой! — прошепна Сиена, зяпнала неизброимото множество.

Лангдън не беше сигурен дали го казва от страх, че Зобрист може да е избрал това многолюдно място да отприщи чумата си… или защото усеща, че може би е бил прав в предупрежденията си за опасността от пренаселване.

Всяка година във Венеция се стичаха зашеметяващо много туристи — около 0,3 процента от цялото население на планетата, или около двайсет милиона души за 2000 г. Оттогава населението на Земята се беше увеличило с още един милиард и градът стенеше под тежестта на още три милиона туристи годишно. Подобно на самата планета, Венеция разполагаше с ограничено пространство и в един момент нямаше да е в състояние да внася достатъчно храна, да изхвърля достатъчно отпадъци и да осигури достатъчно легла за всички, които искат да я видят.

Ферис мълчеше. Не гледаше сушата, а морето и корабите.

— Добре ли сте? — попита го Сиена.

Ферис рязко се извърна.

— Да, добре съм… просто се бях замислил. — Обърна се към Маурицио. — Остави ни колкото се може по-близо до „Сан Марко“.

— Няма проблем! — отвърна капитанът. — Още две минутки!

Лимузината се изравни с площада и Дворецът на дожите сега се издигаше величествено от дясната им страна.

Великолепен образец на венецианската готика, дворецът беше пример за подценена елегантност. Нямаше кули и бойници, характерни за дворците на Франция и Англия, а беше замислен като огромен паралелепипед, осигуряващ максимално вътрешна повърхност за голямото правителство на дожа и за обслужващия персонал.

Гледан откъм морето, огромният дворец от бял варовик би изглеждал надменно и арогантно, ако ефектът не бе внимателно приглушен с добавянето на портици, колони, лоджии и четирилистни отвори. По външните стени минаваха геометрични украси от розов варовик, напомнящи на Лангдън за Алхамбра в Испания.

Ферис изглеждаше разтревожен от множеството пред двореца. Гъста тълпа се беше събрала на един мост и всички сочеха надолу към тесен канал, който пресичаше две големи части от Двореца на дожите.

— Какво гледат? — нервно попита Ферис.

— Il Ponte dei Sospiri — отвърна Сиена. — Прочут венециански мост.

Лангдън се загледа към тесния воден път и видя прекрасно извития затворен тунел, който свързваше двете сгради. „Мостът на въздишките“ — помисли си той и си спомни един от любимите си филми от детството, „Малък романс“, базиращ се на легендата, че ако двама млади влюбени се целунат под този мост по залез-слънце, докато камбаните на „Сан Марко“ бият, ще останат влюбени през целия си живот. Разбира се, още по-добре беше, че във филма участваше прелестната четиринайсетгодишна Даян Лейн, в която Лангдън моментално се влюби… любов, от която така и не се беше отърсил напълно.

Години по-късно Лангдън с ужас научи, че Мостът на въздишките носи името си не от въздишките на страстта… а на нещастието. Оказа се, че закритият проход свързвал двореца на дожа със затвора, където затворниците гниели и умирали, а стоновете им отеквали през решетките на прозорците им в тесния канал.

Лангдън беше посещавал затвора веднъж и с изненада бе научил, че най-ужасните килии били не тези на нивото на водата, които често се наводнявали, а намиращите се на горния етаж на самия дворец. Те били наричани piombi заради покритите с оловни керемиди покриви, от които ставали нетърпимо горещи през лятото и леденостудени през зимата. Великият любовник Казанова бил затворник в една такава килия, след като Инквизицията го обвинила в разврат и шпиониране. Оцелял там цели петнайсет месеца, след което успял да избяга, като измамил надзирателя си.

— Sta’ attento!^[1] — извика Маурицио на един гондолиер, докато лимузината им заемаше мястото, освободено току-що от гондолата. Капитанът беше успял да намери място пред хотел „Даниели“, само на стотина метра от площад „Сан Марко“ и Двореца на дожите.

Маурицио хвърли въже на един стълб и скочи на брега, сякаш участваше в кастинг за бандитски филм. След като завърза лодката, се обърна и протегна ръка, за да помогне на пътниците си да слязат.

— Благодаря — каза Лангдън, когато мускулестият италианец го издърпа на брега.

Ферис го последва малко разсеяно и отново погледна към морето.

Сиена слезе последна. Докато й помагаше, дяволски красивият Маурицио я фиксираше с поглед, който сякаш й казваше, че ще си прекара много по-добре, ако зареже двамата си спътници и остане с него в лодката. Сиена като че ли изобщо не забеляза.

— Grazie, Маурицио — каза тя разсеяно, без да откъсва поглед от Двореца на дожите.

И без да се бави нито миг, поведе Лангдън и Ферис към тълпата.