Дан Браун
Ад (19)

16.

— Бързо, Робърт! — подкани го Сиена. — Ела с мен!

Докато тичаше след нея в коридора на блока, Лангдън не можеше да се отърве от мрачните образи на Дантевата преизподня. До този момент Сиена Брукс с дистанцирано хладнокръвие се справяше с невероятното напрежение, ала сега спокойното й поведение се бе сменило с емоция, каквато Робърт за пръв път виждаше в нея — истински страх.

Тя се втурна покрай асансьора, който вече се спускаше, несъмнено повикан от нахълталите във фоайето мъже, стигна до дъното на коридора и изскочи на стълбищната площадка.

Лангдън я следваше по петите, като се пързаляше на гладките подметки на взетите назаем мокасини. Малкият проектор подскачаше в джоба на марковия му костюм и се блъскаше в гърдите му. В ума му се появиха странните букви от осмия кръг на ада: CATROVACER. Представи си маската на чумния лечител и злокобния надпис: „Истината се вижда единствено през очите на смъртта“.

Опита се да свърже отделните елементи, ала не му хрумна нищо.

Най-после стигнаха площадката и спряха. Сиена напрегнато се вслуша. По стълбището под тях кънтяха стъпки.

— Има ли друг изход? — прошепна професорът.

— Насам — нервно отвърна тя.

Днес вече веднъж го беше спасила и тъй като нямаше друг избор, освен да й се довери, Лангдън дълбоко си пое дъх и се затича надолу по стълбището след нея.

На долната площадка приближаващите се стъпки вече се чуваха съвсем ясно — един-два етажа под тях.

„Защо Сиена тича право към тях?“

Преди да успее да отвори уста, младата жена го хвана за ръка и го затегли по дългия пуст коридор със заключени врати.

„Тук няма къде да се скрием!“

Сиена натисна един електрически ключ и светнаха няколко крушки. Тежките стъпки бяха съвсем близо и Лангдън очакваше нападателите им всеки момент да се появят от стълбището.

— Дай ми сакото си — прошепна лекарката и след като го взе, накара Робърт да клекне зад нея и да притисне гръб към една вдадена в стената врата. — Не мърдай.

„Какво прави? Веднага ще я видят!“

Войниците изскочиха на площадката и се затичаха нагоре, но се заковаха на място, щом забелязаха Сиена в сумрачния коридор.

— Per l’amore di Dio! — извика тя сърдито. — Cos’è questa confusione? — „За бога! Какъв е този смут?“

Двамата мъже присвиха очи — не бяха сигурни какво става.

Сиена продължи да крещи:

— Tanto chiasso a quest’ora! — „Такъв шум в този ранен час!“

Робърт чак сега забеляза, че е наметнала черното му сако върху главата и раменете си като шал на старица. Беше се прегърбила и скриваше приклекналия си в сенките спътник. Напълно преобразена, лекарката с накуцване направи няколко крачки към двамата и завряка като изкуфяла бабичка.

Единият войник вдигна ръка и й даде знак да се прибере в апартамента си.

— Signora! Rientri subito in casa! — „Веднага се връщайте вкъщи, госпожо!“

Тя направи още една неуверена крачка и свирепо разтърси юмрук.

— Avete svegliato mio marito, che è malato!

Лангдън озадачено я слушаше. „Ще събудят болния й съпруг ли?“

Другият войник вдигна автомата си и го насочи към нея.

— Ferma o sparo! — „Млък или ще стрелям!“

Сиена спря, наруга ги и се заклатушка обратно.

Двамата продължиха нагоре и изчезнаха по стълбището.

„Не беше точно Шекспирова роля, но си я биваше“ — помисли Лангдън. Явно актьорският талант можеше да се използва за различни цели.

Сиена смъкна сакото от главата си и му го подхвърли.

— Хайде.

Този път Робърт не се поколеба да я последва.

Спуснаха се на площадката над фоайето, където други двама войници тъкмо се качваха в асансьора. До вана на улицата стоеше на пост пети — мускулестото му тяло изпъваше черната униформа. Сиена и Лангдън безшумно забързаха надолу към мазето.

В подземния гараж беше тъмно и вонеше на урина. Младата жена се затича към един ъгъл, задръстен от скутери и мотоциклети, и спря пред сребрист мотопед, който приличаше на тромава комбинация между италианска „Веспа“ и триколка за възрастни. Прокара пръсти под предния калник на триколката, измъкна залепваща се с магнит кутийка, извади от нея ключ и запали двигателя.

Само след секунди Лангдън вече седеше несигурно зад нея на малката седалка и опипваше около себе си в търсене на дръжки или нещо, за което да се хване.

— Сега не е моментът за свенливост — сопна му се Сиена, хвана ръцете му и ги постави на стройния си кръст. — Дръж се здраво.

Робърт я послуша и тя подкара триколката към изходната рампа. Превозното средство се оказа по-мощно, отколкото предполагаше професорът, и те едва не се откъснаха от земята, докато изхвърчаха от гаража на петдесетина метра от главния вход. Якият войник пред сградата моментално се обърна и видя отдалечаващите се с виещата триколка бегълци.

Седящият отзад Лангдън се озърна през рамо към здравеняка, който вдигна оръжието си и внимателно се прицели. Робърт се сви. Прозвуча изстрел и куршумът рикошира от задния калник на триколката, като за малко не улучи учения в кръста.

„Господи!“

Сиена рязко зави наляво в първата пресечка и Лангдън усети, че се изхлузва.

— Наведи се към мене! — извика тя.

Той се подчини и отново възстанови баланса си, докато лекарката се насочваше към голям булевард. Изминаха цяла пряка, преди Робърт да си позволи да си поеме дъх.

„Кои бяха онези хора, по дяволите?!“

Напрегнато вперила поглед в пътя пред тях, Сиена лъкатушеше в слабия сутрешен трафик по булеварда. Пешеходците се обръщаха подире им, озадачени от вида на високия мъж в костюм на Бриони, возен от слаба жена.

Бяха изминали три преки и се приближаваха до голямо кръстовище, когато пред тях заехтяха клаксони. Лъскав черен ван зави на ъгъла на две колела, поднесе в кръстовището и полетя право към тях. Изглеждаше същия като този на войниците при блока.

Сиена веднага зави надясно и удари спирачки. Лангдън силно притисна гърди към гърба й, докато спираха зад един паркиран камион. Тя долепи триколката до задната броня на камиона и угаси двигателя.

„Дали ни видяха?!“

Двамата се приведоха и зачакаха… затаили дъх.

Ванът профуча покрай тях. Очевидно не ги бяха забелязали. Когато се изравни с триколката обаче, Лангдън зърна вътре един човек.

На задната седалка, притисната като пленница между двама войници, седеше красива възрастна жена. Очите й бяха хлътнали и главата й се клатушкаше, сякаш беше в безсъзнание или упоена. Носеше амулет и имаше дълга сребриста коса, падаща на къдрици.

Гърлото на Робърт се сви. Стори му се, че е видял призрак.

Това беше жената от неговите халюцинации.