Дан Браун
Ад (11)

8.

Лангдън рязко отвори клепачи и сепнато си пое дъх. Още седеше на стола на Сиена, стиснал главата си с ръце. Сърцето му туптеше бясно.

„Какво става с мен, по дяволите?“

Образите на среброкосата жена и маската с клюна продължаваха да витаят в ума му. „Аз съм животът. Аз съм смъртта“. Опита се да ги прогони, ала те сякаш завинаги се бяха запечатали в мозъка му. От театралната програма на бюрото пред него го гледаха двете маски.

„Спомените ви ще останат мъгляви и хаотични — беше му казала Сиена. — Смесица от минало, настояще и въображение.“

Виеше му се свят.

Някъде в апартамента звънеше телефон. Пронизителен старомоден звън, идващ от кухнята.

— Сиена? — извика Лангдън и се изправи.

Не получи отговор. Още не се беше върнала. След второто иззвъняване се включи телефонен секретар.

— Ciao, sono io — весело съобщи записаният глас на Сиена. — Lasciatemi un messaggio е vi richiamerò.^[1]

Последва сигнал и паникьосан женски глас със силен източноевропейски акцент остави съобщение.

— Сиена, аз Даникова! Ти къде?! Тука ужас! Твой приятел доктор Маркони мъртъв! Цяла болница в хаос! Тук полиция! Хората разправят ти избягала, за да спасиш пациент?! Защо?! Ти не го познаваш! Сега полиция иска да разговаря с тебе! Вземат ти личното досие! Знам, че данни в него грешни — измислен адрес, няма телефонни номера, фалшива работна виза — и те днес не намират тебе, обаче скоро намерят! Искам да предупредя те. Съжалявам, Сиена.

Жената затвори.

Отново го обзеха угризения. Ако се съдеше по съобщението, доктор Маркони беше позволил на Сиена да работи в болницата. Появата на Лангдън бе струвала живота на италианския лекар, а инстинктивният стремеж на Сиена да спаси един непознат щеше да има ужасни последици за бъдещето й.

В този момент вратата на апартамента се отвори и шумно се захлопна.

„Върна се.“

След миг се включи телефонният секретар: „Сиена, аз Даникова! Ти къде?!“.

Лангдън потръпна. Знаеше какво ще чуе Сиена. Докато течеше съобщението, той бързо остави театралната програма и подреди бюрото. После тихо излезе в коридора и се вмъкна в банята. Чувстваше се неловко, че е надзърнал в миналото на своята спасителка.

След десет секунди на вратата се почука.

— Ще закача дрехите ти на бравата — с пресекнат от вълнение глас каза Сиена.

— Благодаря — отвърна Робърт.

— Когато си готов, ела в кухнята — каза тя. — Искам да ти покажа нещо важно, преди да се обадим на когото и да е.

Сиена уморено влезе в скромната си спалня. Извади дънки и пуловер от скрина и влезе в банята.

Погледна се в огледалото, вдигна ръка, хвана русата си опашка, дръпна я и смъкна перуката от главата си.

От огледалото я наблюдаваше трийсет и две годишна жена с напълно гол скалп.

В живота й не бяха липсвали предизвикателства и макар че се беше научила да разчита на интелекта си, за да преодолява трудностите, настоящото премеждие я бе потресло.

Сиена остави перуката и си изми лицето и ръцете. След като се избърса, се преоблече, пак си сложи перуката и я нагласи грижливо. Рядко се отдаваше на самосъжаление, но сега, когато сълзите й бликаха от самата й същност, просто не можеше да им се съпротивлява.

Не се и опита.

Заплака за живота, който не можеше да контролира.

Заплака за наставника, който беше умрял пред очите й.

Заплака за абсолютната самота, която изпълваше сърцето й.

Ала най-вече заплака за бъдещето… което изведнъж й се струваше съвсем несигурно.