Дан Браун
Ад (103)

100.

Отекна остро дрънчене на метал по метал и Ректора се сепна. Отвън някой удряше с дръжката на пистолет вратата на самолета и настояваше да го пуснат.

— Всички да останат по местата си — нареди пилотът и тръгна към вратата. — Това е турската полиция. Току-що пристигнаха.

Ректора и Ферис се спогледаха.

Ако се съдеше по паническата размяна на реплики между хората от СЗО, явно мисията по овладяването на заразата се беше провалила. „Зобрист е изпълнил плана си — помисли си Ректора. — И то благодарение на моята компания“.

Отвън властно звучащи гласове започнаха да викат на турски.

— Не отваряйте вратата! — каза Ректора на пилота.

Той спря и го изгледа.

— Защо?

— СЗО е международна подпомагаща организация — отвърна Ректора. — И този самолет е суверенна територия!

Пилотът поклати глава.

— Господине, този самолет е кацнал на турско летище и докато не напусне турското въздушно пространство, е подчинен на законите на страната.

Отиде до вратата и я отвори.

Двама униформени мъже погледнаха вътре. В строгите им очи нямаше нито капка мекота.

— Кой е капитанът на самолета? — попита единият със силен акцент.

— Аз — отвърна пилотът.

Полицаят му подаде два листа.

— Заповеди за арест. Тези двама пътници трябва да дойдат с нас.

Пилотът прегледа листата и се обърна към Ректора и Ферис.

— Обадете се на доктор Сински — каза му Ректора. — Ние сме тук на извънредна международна мисия.

Един от полицаите изгледа Ректора насмешливо.

— Доктор Елизабет Сински ли? Директорката на Световната здравна организация? Именно тя нареди да бъдете арестувани.

— Това е невъзможно — отвърна Ректора. — Господин Ферис и аз сме в Турция, за да помогнем на доктор Сински.

— В такъв случай явно не си вършите добре работата — каза вторият полицай. — Доктор Сински се свърза с нас и ви посочи като участници в биотерористичен заговор на турска територия. — Извади белезници. — Идвате в управлението на разпит.

— Настоявам за адвокат! — извика Ректора.

След трийсет секунди той и Ферис бяха закопчани, свалени насила от самолета и грубо натикани на задната седалка на черен седан. Автомобилът потегли бързо по настилката до затънтен ъгъл на летището, където спря при телената ограда, която бе срязана и дръпната настрани, за да може да се мине. След като се озова от другата страна на оградата, колата продължи с друсане през прашно гробище за стари машинарии и спря пред стара сервизна постройка.

Двамата униформени слязоха, огледаха района, увериха се, че никой не ги е проследил, и съблякоха и захвърлиха полицейските си униформи. След това помогнаха на Ферис и Ректора да слязат от колата и махнаха белезниците им.

Ректора разтри китки и си помисли, че не би се чувствал добре в плен.

— Ключовете са под килимчето — каза единият агент и посочи паркирания наблизо бял микробус. — Отзад има чувал с всичко, което поискахте — пътни документи, пари в брой, предплатени телефони, дрехи, както и някои други неща, които решихме, че ще ви бъдат от полза.

— Благодаря — отвърна Ректора. — Много сте добри.

— Просто сме добре обучени, сър.

С тези думи двамата турци се качиха обратно в черния седан и потеглиха.

„Сински никога не би ме пуснала“ — напомни си Ректора. След като усети това, докато летяха към Истанбул, той бе изпратил имейл до местния клон на Консорциума, за да предупреди, че може да се наложи да бъде измъкнат заедно с Ферис.

— Мислите ли, че ще тръгне да ни преследва? — попита Ферис.

— Сински ли? — Ректора кимна. — Убеден съм. Макар да подозирам, че в момента си има други грижи.

Качиха се в белия микробус и Ректора затършува в чувала за документите. Извади бейзболна шапка и си я нахлупи, но чак след като извади от нея малка бутилка малцово уиски „Хайланд Парк“.

„Тези момчета наистина са добри.“

Погледна кехлибарената течност и си каза, че е по-добре да изчака до утре. Но после си представи разтворимата торба на Зобрист и се запита какъв ли ще е утрешният ден.

„Наруших основно правило — помисли си. — Предадох клиент.“

Чувстваше се странно отнесен — знаеше, че през следващите дни светът ще бъде затрупан с новини за катастрофа, в която той е изиграл много значителна роля. „Това нямаше да се случи без мен.“

За първи път през живота си не гледаше на неведението като на морално превъзходство. Пръстите му отвинтиха капачката на бутилката.

„Поне си пийни — каза си той. — Така или иначе дните ти са преброени.“

Отпи дълга глътка и се наслади на разлялата се по гърлото му топлина.

Внезапно тъмнината бе прорязана от лъчите на прожектори. От всички страни замигаха сините светлини на полицейски коли.

Ректора се заоглежда трескаво… и замръзна.

„Няма изход.“

Докато въоръжените турски полицаи приближаваха автобуса с насочени напред автомати, Ректора отпи още глътка от чудесното уиски и покорно вдигна ръце над главата си.

Знаеше, че този път полицаите не са негови хора.