Дан Браун
Ад (78)

75.

— Мисля, че е инфаркт! — извика Сиена.

Лангдън забърза към доктор Ферис, който лежеше проснат на пода. Човекът неуспешно се опитваше да си поеме дъх.

„Какво му става?!“ Всичко му се стоварваше на главата едновременно. Покрай появата на войниците и мятащия се на пода Ферис Лангдън се чувстваше като парализиран, не знаеше какво да прави.

Сиена охлаби вратовръзката на Ферис и разкопча горните копчета на ризата му, за да може да диша. Но когато ризата се разтвори, се дръпна с вик, закри устата си с ръка и залитна назад, без да откъсва поглед от голите му гърди.

Лангдън също видя.

Кожата по тялото на Ферис беше изгубила цвета си. На гръдната кост имаше зловещо синкавочерно петно с големината на грейпфрут. Ферис изглеждаше така, сякаш е бил улучен в гърдите от гюле.

— Това е вътрешен кръвоизлив — каза Сиена и погледна с потрес Лангдън. — Нищо чудно, че цял ден му беше трудно да диша.

Ферис завъртя глава. Опита се да каже нещо, но успя само да изхрипти. Наоколо започнаха да се събират туристи и Лангдън усещаше, че в скоро време ще настъпи пълен хаос.

— Войниците са долу — предупреди той Сиена. — Не знам как са ни открили.

Изненадата и страхът на лицето й бързо се смениха с гняв и Сиена изгледа Ферис кръвнишки.

— Лъгал си ни, нали?

Ферис отново се опита да заговори, но едва успя да издаде някакъв нечленоразделен звук. Сиена бързо претърси джобовете му и извади портфейла и телефона му. Прибра телефона в джоба си и застана над Ферис като обвинител по време на съдебен процес.

В този момент някаква възрастна италианка си проби път през тълпата и викна на Сиена.

— L’hai colpito al petto!^[1] — И се удари с юмрук в гърдите.

— No! — озъби й се Сиена. — Сърдечният масаж и изкуственото дишане ще го убият! Вижте гърдите му! — Обърна се към Лангдън. — Робърт, трябва да се махаме оттук. Веднага.

Лангдън погледна Ферис, който го гледаше отчаяно и умолително, сякаш искаше да му съобщи нещо.

— Не можем да го оставим просто ей така! — изтърси Лангдън.

— Повярвай ми — каза Сиена. — Това не е инфаркт. Да се махаме. Веднага!

Сграбчи с изненадваща сила ръката на Лангдън и го помъкна към балкона, далеч от хаоса, на чист въздух.

За момент Лангдън ослепя. Слънцето светеше право в очите му, докато се спускаше над западния край на площада „Сан Марко“ и къпеше целия балкон в златна светлина.

Сиена го поведе наляво по терасата, като лъкатушеше между туристите, излезли да се полюбуват на площада и копията на конете.

Лагуната беше точно пред тях. Странен силует във водата привлече вниманието на Лангдън — ултрамодерна яхта, която приличаше на някакъв футуристичен боен кораб.

Преди да си даде сметка какво е видял, двамата със Сиена отново бяха завили наляво, следвайки балкона след югозападния ъгъл към Хартиената врата — пристройката, която свързваше базиликата с Двореца на дожите и беше кръстена така, защото дожите изнасяли декретите си там, за да бъдат прочетени от гражданите.

„Не е инфаркт?“ Почернелите гърди на Ферис се бяха запечатали в ума на Лангдън и той внезапно се уплаши, че може да чуе диагнозата на Сиена за истинското му заболяване. Нещо повече, нещо като че ли се беше променило и Сиена вече нямаше доверие на Ферис. „Затова ли се опитваше да ми привлече вниманието преди малко?“

Сиена рязко спря и се наведе над елегантната балюстрада към оградения с колонада ъгъл на площада далеч долу.

— По дяволите! По-високо сме, отколкото предполагах.

Лангдън я зяпна. „Да не би да си искала да скачаш?“

Сиена изглеждаше уплашена.

— Не можем да им позволим да ни хванат, Робърт.

Лангдън се обърна назад към базиликата и погледна тежката врата от ковано желязо и стъкло, която се намираше точно зад тях. Туристите влизаха и излизаха и ако преценката му бе вярна, вратата водеше обратно към музея в дъното на църквата.

— Несъмнено са покрили всички изходи — каза Сиена.

Лангдън обмисли възможните пътища за бягство и откри само един.

— Мисля, че вътре видях нещо, което би могло да реши този проблем.

И без да обяснява какво е намислил, поведе Сиена обратно в базиликата.

Тръгнаха по периметъра на музея, като се мъчеха да останат скрити в тълпата. Повечето туристи сега гледаха по диагонал през огромния централен кораб към суматохата около Ферис. Лангдън забеляза гневната възрастна италианка, която упътваше двама облечени в черно войници към балкона — явно им обясняваше къде са избягали той и Сиена.

„Ще трябва да побързаме“ — помисли Лангдън, като оглеждаше стените. Най-сетне откри онова, което търсеше — до една витрина с гоблени.

Устройството на стената беше яркожълто, с червен предупредителен стикер: „Allarme Antincendio“.

— Пожарна аларма? Това ли е планът ти? — попита Сиена.

— Ще се измъкнем навън с тълпата. — Лангдън се пресегна и сграбчи лоста. „Сега вече се издъних.“ Бързо, за да не му остане време да размисли, той дръпна силно надолу и видя как механизмът пръсна малкия стъклен цилиндър вътре.

Не завиха никакви сирени, не настъпи очакваният пандемониум.

Тишина.

Той дръпна отново.

Нищо.

Сиена го гледаше, сякаш се е побъркал.

— Робърт, намираме се в каменна катедрала, пълна с туристи! Да не мислиш, че тези аларми ще са активни, ако всеки шегобиец…

— Разбира се! Законите в Съединените щати…

— Намираш се в Европа. Тук имаме по-малко адвокати. — Тя посочи над рамото му. — И освен това времето ни изтича.

Лангдън се обърна към стъклената врата, през която бяха влезли. Двамата войници влязоха забързано от балкона, като оглеждаха района. Лангдън позна единия — беше същият як агент, който бе стрелял по тях, когато със Сиена бягаха от апартамента й.

Нямаха друг избор, освен да се измъкнат през спиралното стълбище и да се спуснат на долния етаж. Когато стигнаха последното стъпало, спряха в сенките. В другия край неколцина войници охраняваха изходите и напрегнато оглеждаха всичко около себе си.

— Ако излезем от стълбището, ще ни видят — каза Лангдън.

— Стъпалата продължават надолу — прошепна Сиена и посочи лентата с надпис „Accesso Vietato“ на стълбището под тях. Зад нея стъпалата се спускаха по спиралния тунел към непрогледния мрак.

„Лоша идея — помисли си Лангдън. — Подземна крипта без изход.“

Сиена вече беше прекрачила лентата и се спускаше по спиралния тунел в тъмното.

— Отворено е — прошепна му отдолу.

Лангдън не се изненада. Криптата на „Сан Марко“ се различаваше от многото други подобни места с това, че представляваше и действащ параклис, в който се провеждаха редовни богослужения пред костите на св. Марко.

— Май виждам естествена светлина! — прошепна Сиена.

„Как е възможно?“ Лангдън се опита да си спомни предишните си посещения в свещеното подземно място и предположи, че Сиена вижда lux eterna — електрическата светлина, винаги включена при гробницата на св. Марко в центъра на криптата. Отгоре обаче се чуха приближаващи стъпки и Лангдън нямаше време за мислене. Бързо прескочи лентата, като внимаваше да не я закачи, след което опря длан в грубо изсечената каменна стена и заслиза пипнешком в тъмното.

Сиена го чакаше в края на стълбището.

Криптата едва се виждаше в мрака. Представляваше подземна зала с потискащо нисък каменен таван, поддържан от стари колони и тухлени сводове. „Тежестта на цялата базилика лежи върху тези колони“ — помисли си Лангдън, който вече чувстваше пристъпа на клаустрофобия.

— Нали ти казах — прошепна Сиена — красивото й лице беше слабо осветено от нещо като приглушена естествена светлина — и посочи няколко малки сводести прозореца високо в стената.

„Светлинни шахти“ — осъзна Лангдън. Напълно беше забравил за съществуването им. Прозорците, проектирани да донасят светлина и свеж въздух в криптата, се отваряха в дълбоки шахти, които се спускаха от площада горе. Стъклата на прозорците бяха подсилени с железни решетки, а и бяха високо и твърде тесни, за да се проврат през тях. Дори да успееха някак, по-нататъшното изкачване щеше да е невъзможно, тъй като шахтите бяха дълбоки три метра и горе бяха покрити с яки решетки.

В смътната светлина, просмукваща се през шахтите, криптата на „Сан Марко“ приличаше на осветена от луната гъста гора от подобни на стволове колони, хвърлящи дълги тежки сенки по пода. Лангдън погледна към центъра на криптата и самотната лампа, светеща до гробницата на св. Марко. Светецът, на чието име бе кръстена базиликата, почиваше в каменен саркофаг зад олтар, пред който имаше пейки за малцината щастливци, канени да се молят тук, в сърцето на християнска Венеция.

Внезапно до Лангдън светна друга светлина и той се обърна. Сиена беше извадила телефона на Ферис.

Лангдън бе поразен.

— Ферис нали каза, че батерията му се е изтощила!

— Излъгал ни е — каза Сиена. — Излъга ни за много неща. — Изведа намръщено телефона и поклати глава. — Тук няма обхват. Помислих си, че може да разбера къде е погребан Енрико Дандоло.

Забърза към един от прозорците и вдигна телефона към стъклото с надеждата да намери сигнал.

„Енрико Дандоло“ — помисли Лангдън, който едва бе успял да се сети за дожа, преди да им се наложи да се спасяват с бягство. Въпреки сегашното им положение посещението им в „Сан Марко“ бе изпълнило целта си — бяха разкрили самоличността на коварния дож, обезглавил конете… и извадил костите на слепия.

За съжаление Лангдън нямаше представа къде се намира гробът на Енрико Дандоло, а явно същото се отнасяше и за Еторе Вио. „Той познава всеки сантиметър от тази базилика… а може би и от Двореца на дожите.“ Фактът, че Еторе не беше посочил незабавно гробницата, означаваше, че тя вероятно се намира далеч от „Сан Марко“ и двореца.

„Тогава къде може да е?“

Лангдън погледна Сиена, която се беше качила на една пейка под един от прозорците. Тя вдигна резето, отвори прозореца и пъхна телефона на Ферис в шахтата.

Звуците от площада долитаха отгоре и Лангдън внезапно се запита дали е възможно да има и някакъв друг изход. Зад пейките имаше ред сгъваеми столове и Лангдън си помисли, че може да се покатери по някой от тях в шахтата. „Може би горните решетки се отварят отвътре?“

Забърза в тъмното към Сиена, но само след няколко крачки силен удар в челото го отхвърли назад и той падна на колене. За момент си помисли, че са го нападнали. Бързо осъзна, че не е това, и се наруга, че не си е дал сметка, че високият му ръст надвишава височината на сводовете — все пак те бяха построени за хора със среден ръст, живели преди повече от хиляда години.

Докато стоеше на колене върху твърдия камък и чакаше звездите пред очите му да изчезнат, се загледа в някакъв надпис на пода.

Sanctus Marcus.

Ахна. Не заради името на св. Марко, а заради езика, на който беше написано.

Латински.

След цял ден в съвременна Италия Лангдън леко се обърка, когато видя името на светеца на латински — напомняне, че мъртвият език е бил официален в Римската империя по времето на смъртта на евангелиста.

И тогава му хрумна друга мисъл.

В началото на тринайсети век, по времето на Енрико Дандоло и Четвъртия кръстоносен поход, езикът на властимащите до голяма степен е бил същият. Венециански дож, донесъл слава на Римската империя чрез завладяването на Константинопол, в никакъв случай нямаше да бъде погребан под името Енрико Дандоло… Вместо това на гроба му щеше да бъде изписано латинското му име.

Henricus Dandolo.

И заедно с името се появи отдавна забравен образ, който го разтърси като токов удар. Макар че откровението дойде, докато беше коленичил в параклис, Лангдън знаеше, че то не е божествено, а просто зрителна подсказка, която накара ума му да направи неочакваната връзка. Образът, изникнал така внезапно от дълбините на паметта му, беше латинското име на Дандоло… изсечено върху изтъркана мраморна плоча, вградена в богато украсен с плочки под.

Henricus Dandolo.

Лангдън затаи дъх, когато си представи простия надгробен камък на дожа. „Бил съм там.“ Точно както се казваше в стихотворението, Енрико Дандоло наистина бе погребан в позлатен музей — музей на светата мъдрост. Но не ставаше дума за базиликата „Сан Марко“.

Лангдън бавно се изправи, замаян от истината.

— Не мога да хвана сигнал — каза Сиена, докато слизаше от пейката.

— Не ти и трябва — успя да промълви Лангдън. — „Позлатения музейон на светата мъдрост“… — Той пое дълбоко дъх. — Аз… сгреших.

Сиена пребледня.

— Само не ми казвай, че сме объркали музея.

— Не, Сиена — прошепна Лангдън. Призля му. — Объркали сме страната.