Дан Браун
Ад (12)

9.

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън седеше в изолираната си стъклена кабина на една от долните палуби на „Mendacium“ и смаяно се взираше в компютърния екран, след като току-що бе изгледал оставения от техния клиент видеозапис.

„И утре сутрин трябва да пратя това на медиите?!“

През десетте години, откакто работеше в Консорциума, беше изпълнявал всевъзможни странни задачи, чийто характер можеше да се определи някъде в пространството между непочтеността и престъплението. Дейността в сивата зона на морала се смяташе за естествена в тяхната организация, чийто единствен етичен принцип изискваше да правят абсолютно всичко необходимо, за да спазят даденото на клиента обещание.

„Ние изпълняваме поръчките докрай. Не задаваме въпроси. Независимо от всичко.“

Перспективата да прати този видеофайл обаче, го смущаваше. Каквито и странни задачи да беше изпълнявал досега, винаги разбираше причините… схващаше мотивите… знаеше какъв резултат целят.

Този видеозапис обаче го озадачаваше.

Нещо в него му се струваше различно.

Съвсем различно.

Пусна пак деветминутния запис с надеждата, че нещо може да му се изясни. Усили звука и се съсредоточи.

Както и първия път, записът започна с тих плисък в зловещата, окъпана в страховита червена светлина пещера. Камерата пак потъна под повърхността на осветеното отвътре езеро и се спусна към покритото с тиня дъно. Ноултън препрочете текста на плочата:

„На това място и на този ден светът се промени завинаги.“

Фактът, че полираната плоча носи подписа на техния клиент, го изпълваше с безпокойство. Че датата е утре… това го тревожеше още повече. Следващите кадри обаче пораждаха истински страх.

Камерата се насочи наляво и показа стряскащ обект, който висеше точно до плочата.

Под водата се поклащаше кълбо от тънка изкуствена материя, завързано за дъното с къса жица. Фината като сапунен мехур прозрачна сфера приличаше на подводен балон… само че пълен не с хелий, а с някаква пихтиеста жълто-кафява материя. Краищата на аморфната топка бяха издути. Измерен на око, диаметърът й беше трийсетина сантиметра. Мътната гъста маса вътре сякаш бавно се въртеше — като център на безшумно образуваща се буря.

„Господи“ — помисли си Ноултън, обзет от усещане за нещо лепкаво и неприятно. Висящата във водата топка имаше още по-зловещ вид от предишния път.

Картината постепенно почерня.

Появи се нов образ — мократа стена на пещерата, по която танцуваха отражения на осветената лагуна. Върху стената падна сянка… сянката на човек… изправен в пещерата.

Ала главата му изглеждаше уродлива… ужасно уродлива.

Вместо нос човекът имаше дълъг клюн… сякаш беше с птича глава.

А после човекът заговори. Гласът му звучеше приглушено… и думите му бяха зловещо красноречиви… отмерено ритмични… като че ли бе разказвач от някакъв класически хор.

Докато сянката с клюна говореше, Ноултън седеше неподвижно, затаил дъх.

„Да, аз съм Сянката…

И ако гледате сега, душата ми най-после е намерила покой.

Прогонен в дълбините, аз трябва да говоря на света от земните недра, прокуден в мрачна пещера, където води кървавочервени се събират в лагуна, в която не блестят звезди.

Ала това е моят рай — идеалната утроба за крехкото ми чедо.

Това е Адът.

И скоро ще узнаете какво ви завещавам.

Ала дори и тук усещам стъпките на невежите души, които ме преследват… и не ще се спрат пред нищо, за да ми попречат.

Прости им, ще речете, защото не знаят какво правят. Но в историята настъпва момент, в който невежеството става непростимо престъпление… момент, в който единствено мъдростта има правото да опрощава.

С чиста съвест завещавам на всички вас дара на Надеждата, спасението, бъдещето.

И все пак има хора, които ме преследват като псе, подтиквани от самодоволното убеждение, че съм луд. А онази среброкоса красавица смее да ме нарича чудовище! Подобно на заслепените духовници, настоявали за смъртта на Коперник, тя ме обявява за дявол, ужасена, че съм съзрял Истината.

Но аз не съм пророк.

Аз съм вашето спасение.

Аз съм Сянката.“