Дан Браун
Ад (61)

58.

— Разум? — повтори Сиена. — Не разбирам.

„И аз не съм сигурен, че разбирам.“ Лангдън заразглежда текста, който се бе материализирал под седемте P-та — една-единствена дума, изписана от вътрешната страна на челото на Данте.

„разум“

— Като в… изгубил разума си? — предположи Сиена.

„Напълно възможно.“ Лангдън погледна нагоре към мозайката със Сатаната, поглъщащ грешните души, които никога не биха могли да изкупят греха си. „Данте… изгубил разума си?“ Струваше му се лишено от смисъл.

— Трябва да има и още нещо — заяви Сиена, взе маската от ръцете на Лангдън и се вгледа внимателно в нея. След малко закима. — Да, виж в началото и в края на думата… и от двете страни има още текст.

Лангдън погледна отново и забеляза слабата сянка на допълнителен текст, прозиращ през влажното гесо отстрани на думата „разум“.

Сиена грабна нетърпеливо кърпата и продължи да почиства около думата. Появи се още текст, изписан по плавно извиваща се крива.

„О, нека всеки с разум здрав“

Лангдън подсвирна.

— „О, нека всеки с разум здрав да схване поуката, която тук съм дал под булото на стиховете странни“.

Сиена го зяпна.

— Какво?

— Това е една от най-прочутите части на „Ад“ — развълнувано рече Лангдън. — В нея Данте призовава по-умните читатели да търсят в стиховете му скрита мъдрост.

Лангдън често цитираше точно тези стихове, когато преподаваше литературен символизъм; текстът беше чудесен пример, все едно авторът размахва ръце и крещи: „Хей, читателю! Тук има скрито символично двойно значение!“.

Сиена започна да търка гърба на маската по-решително.

— По-внимателно! — сгълча я Лангдън.

— Прав си — заяви Сиена, докато яростно бършеше гесото. — Останалият текст също е тук, точно както го изрецитира. — Тя спря за момент, за да изплакне кърпата в купела.

Лангдън погледна с ужас водата в купела — бе станала млечнобяла от разтвореното гесо. Притесни се, че използват свещения съд като леген.

Сиена извади кърпата, изстиска я, плесна я в средата на маската и я завъртя, сякаш миеше супник.

— Сиена! — скара й се Лангдън. — Това е стар…

— По цялата задна страна има текст! — сопна се Сиена и затърка енергично. — И е написан в… — Млъкна, наклони глава наляво и завъртя маската надясно, сякаш се опитваше да прочете текста странично.

— Как е написан? — настоятелно попита Лангдън.

Сиена доизчисти маската и я подсуши с друга кърпа. След това я постави пред него, за да могат и двамата да разгледат резултата.

Лангдън се втрещи. Цялата повърхност беше покрита с текст. Поне седемдесет думи. Започваше с „О, нека всеки с разум здрав“ и продължаваше в непрекъснат ред… който се извиваше надолу покрай десния край на маската до долната част, откъдето продължаваше отново нагоре, този път по по-малка дъга.

Пътят на текста зловещо напомняше спиралния път през чистилището до рая. Специалистът по символи у Лангдън моментално различи точната спирала. „Симетрична Архимедова, по часовниковата стрелка.“ Освен това той забеляза, че броят на завъртанията от първата дума „О“ до последната точка в центъра е познато число.

Девет.

Затаил дъх, Лангдън бавно завъртя маската и зачете текста, който продължаваше да се извива навътре към центъра.

— Първият стих е дословен цитат от Данте — каза Лангдън. — „О, нека всеки с разум здрав да схване поуката, която тук съм дал под булото на стиховете странни“.

— А останалото? — настоятелно попита Сиена.

Лангдън поклати глава.

— Не мисля. Написано е в подобен стил, но текстът не ми прилича на Данте. А по-скоро на някой, който го имитира.

— Зобрист — прошепна Сиена. — Трябва да е той.

Лангдън кимна. Предположението беше напълно възможно. В края на краищата чрез промяната на Mappa dell’Inferno на Ботичели Зобрист вече беше разкрил склонността си да се заиграва с големите майстори и да изкривява велики произведения на изкуството по начин, отговарящ на интересите му.

— Останалият текст е много странен — каза Лангдън и отново завъртя маската, за да го препрочете. — Говори се за… обезглавяване на коне… изтръгване на костите на слепи. — Премина към края, написан в тесен кръг в самия център на маската, и рязко пое дъх.

— Освен това се споменава за „водите кървавочервени“.

Сиена повдигна вежди.

— Също като твоите видения за среброкосата жена ли?

Лангдън кимна. Продължаваше да гледа озадачено текста.

„Във водите кървавочервени на лагуна, в която не блестят звездите“?

— Виж — прошепна тя, надникна над рамото му и посочи една дума в спиралата. — Споменава се конкретно място.

Погледът на Лангдън откри думата, която беше подминал небрежно при първото прочитане. Това бе името на един от най-забележителните и уникални градове в света. Побиха го тръпки, когато си даде сметка, че именно в този град Данте Алигиери се беше заразил с болестта, която го беше убила.

Венеция.

Известно време Лангдън и Сиена изучаваха мълчаливо загадъчния текст. Стиховете бяха смущаващи, зловещи и трудни за дешифриране. Използването на думите „дож“ и „лагуна“ без никакво съмнение потвърждаваше, че наистина става дума за Венеция — уникален воден град, разположен в стотици свързани лагуни и управляван векове наред от първенец, известен като дож.

На пръв поглед Лангдън не можеше да каже за кое точно място във Венеция става дума, но посланието определено подбуждаше читателя да следва указанията.

„Ухо допрете до земята, чуйте на вода течаща ромона“.

— Сочи към нещо под земята — каза Сиена, която четеше заедно с него.

Лангдън кимна неспокойно и продължи нататък.

„В дворец потънал надълбоко влезте… защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква“.

— Робърт? — тревожно се обади Сиена. — Какво чудовище?

— Хтонично — отвърна Лангдън. — Означава „живеещо под земята“.

Преди да успее да продължи, в баптистерия отекна силният звук от дърпане на резе. Някой беше отворил туристическия вход.

 

 

— Grazie mille — каза мъжът с обрива по лицето. „Хиляди благодарности“.

Екскурзоводът кимна нервно, докато прибираше петстотинте долара и се озърташе, за да се увери, че никой не ги гледа.

— Cinque minuti — напомни му той и дискретно открехна вратата, колкото мъжът с обрива да успее да се вмъкне вътре. После я затвори. „Пет минути“.

Отначало екскурзоводът беше отказал да се смили над мъжа, който твърдеше, че е дошъл чак от Америка да се моли в баптистерия „Сан Джовани“ с надеждата да излекува ужасното си кожно заболяване. Накрая обаче беше вдъхновен да стане по-съчувствен, несъмнено след предложението за петстотин долара за пет минути уединение вътре… и от растящия страх, че този заразен на вид човек може да стои до него през следващите три часа до отварянето на сградата.

Сега, докато се прокрадваше в осмоъгълното светилище, мъжът усещаше как погледът му инстинктивно се насочва нагоре. „Проклет да съм!“ Никога не беше виждал подобен таван. Триглав демон се взираше право в него и той бързо заби поглед в пода.

Мястото изглеждаше пусто.

„Къде са се дянали, по дяволите?“

Докато оглеждаше помещението, погледът му се спря върху главния олтар — правоъгълен мраморен блок, поставен в ниша зад бариера от стълбчета и вериги, които да държат посетителите на разстояние.

Олтарът изглеждаше единственото място, което можеше да послужи като скривалище. Нещо повече — една от веригите леко се поклащаше… сякаш току-що е била бутната.

 

 

Лангдън и Сиена клечаха зад олтара. Едва бяха успели да съберат мръсните кърпи и да поставят похлупака на мястото му, преди да се скрият зад него заедно с маската. Планът беше да се спотайват зад олтара, докато помещението се напълни с туристи, след което дискретно да се смесят с тълпата.

Северната врата на баптистерия определено се отвори — поне за момент — защото Лангдън чу звуците от пиацата. След това се затвори също така неочаквано и в помещението отново се възцари тишина.

Сега, когато отново бе тихо, Лангдън чу стъпки по каменния под. Бяха само на един човек.

„Екскурзовод? Може би проверява помещението, преди да го отворят за туристи?“

Не беше имал време да изгаси прожектора над кръщелния купел и се запита дали екскурзоводът ще забележи. „Явно не.“ Стъпките приближаваха енергично и спряха точно пред олтара, до веригата, която Сиена и Лангдън току-що бяха прескочили.

Последва дълго мълчание. После един мъжки глас гневно каза:

— Робърт, аз съм. Знам, че си зад олтара. Излез! Искам да чуя обясненията ти.