Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inferno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Дан Браун

Заглавие: Ад

Преводач: Крум Бъчваров; Елена Кодинова; Венцислав Божилов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 12.06.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-409-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1977

История

  1. — Добавяне

12.

„В консулството знаят, че съм тук?!“

Тази новина моментално го изпълни с огромно облекчение. Колинс, който се представи като главен административен заместник на генералния консул, говореше решително и професионално, ала в гласа му се долавяше настойчивост.

— Господин Лангдън, трябва незабавно да обсъдим някои неща. И то очевидно не по телефона.

В момента за Лангдън нямаше нищо очевидно, но той не възнамеряваше да прекъсва дипломата.

— Веднага ще пратя някой да ви вземе — продължи Колинс. — Къде се намирате?

Сиена, която слушаше разговора, се размърда нервно. Робърт й кимна успокоително — щеше да изпълни плана й докрай.

— В едно хотелче, казва се „Пенсионе ла Фиорентина“. — Той погледна сивия хотел оттатък улицата, който лекарката му беше показала преди малко, и продиктува адреса на събеседника си.

— Ясно — отвърна Колинс. — Не излизайте никъде. Останете си в стаята. Някой съвсем скоро ще дойде да ви вземе. В коя стая сте?

— Трийсет и девета — излъга Лангдън.

— Добре. До двайсет минути. — Дипломатът сниши глас. — А, господин Лангдън, явно сте ранен и объркан, но трябва да знам… още ли е у вас?

„Дали е у мен?“ Макар и неясен, въпросът можеше да означава само едно. Професорът погледна контейнера на кухненската маса.

— Да. Още е у мен.

Колинс шумно въздъхна.

— След като изгубихме контакт с вас, решихме, че… е, честно казано, опасявахме се от най-лошото. Облекчен съм. Останете където сте. Не излизайте. До двайсет минути някой ще почука на вратата ви.

Връзката прекъсна.

Раменете на Лангдън се отпуснаха за пръв път, откакто се бе свестил в болницата. „В консулството знаят какво става и скоро ще ми обяснят.“ Той затвори очи и бавно въздъхна. Сега се чувстваше почти нормално. От главоболието му вече нямаше и следа.

— Е, всичко това прозвуча в стила на Ми шест — полушеговито отбеляза Сиена. — Да не си шпионин?

В момента Робърт нямаше представа какъв е. Мисълта, че е възможно от паметта му да се губят два дни и да се е озовал в непонятна ситуация, му се струваше абсурдна, но ето че… след двайсет минути щеше да се срещне с дипломат от американското консулство в един занемарен хотел.

„Какво става?“

Погледна Сиена. Съвсем скоро щяха да се разделят, а изпитваше странно усещане за нещо недовършено. Спомни си брадатия лекар, умрял пред очите му на пода в болницата.

— Сиена — прошепна Лангдън. — Твоят приятел… доктор Маркони… ужасно съжалявам.

Тя безизразно кимна.

— Съжалявам и че те въвлякох в тази история. Знам, че положението ти в болницата не е легално и ако се проведе разследване… — Изречението остана да виси във въздуха.

— Няма нищо — отвърна Сиена. — Скитането няма да е нещо ново за мен.

Вглъбеното й изражение му показваше, че тази сутрин е променила всичко за нея. В момента собственият му живот се намираше в хаос, и все пак сърцето му се свиваше от съчувствие към нея.

„Тя ми спаси живота… а аз съсипах нейния.“

Мълчанието се проточи цяла минута — атмосферата натежаваше, сякаш им се искаше да кажат нещо, ала нямаше какво. В крайна сметка те бяха двама непознати в кратко и шантаво пътуване. Сега пътят им се разклоняваше и всеки от тях трябваше да поеме в своята посока.

— Сиена — накрая наруши тишината Лангдън. — Когато се оправя с консулството, ако мога да ти помогна по някакъв начин…

— Благодаря — промълви тя и тъжно се извърна към прозореца.

 

 

Минутите се влачеха мъчително. Сиена Брукс разсеяно гледаше през прозореца на кухнята и се питаше къде ще я отведе денят. Не се съмняваше, че където и да се озове, тази вечер нейният свят ще изглежда съвсем различно.

Знаеше, че навярно се дължи просто на адреналина, но изпитваше странно привличане към американския професор. Освен че беше красив, той явно имаше добро и искрено сърце. В някакъв далечен друг живот дори можеше да се влюби в Робърт Лангдън.

„Той няма да ме пожелае — помисли си младата жена. — Аз съм увредена.“

С усилие сподави вълнението си и в този момент нещо навън привлече вниманието й. Сиена скочи от стола, притисна лице към прозореца и се вторачи в улицата.

— Робърт, виж!

Лангдън присви очи към лъскавия мотоциклет БМВ, който тъкмо спираше пред „Пенсионе ла Фиорентина“. Караше го стройна жилава жена с черен кожен костюм, която грациозно скочи от седалката и свали черната си каска. Сиена забеляза, че Робърт е затаил дъх.

Нямаше как да не познаят пънкарската прическа на жената.

Тя извади пистолета, провери заглушителя и го пъхна в джоба на якето си. После се вмъкна в хотела, като се движеше със заплашителна грация.

— Робърт — прошепна Сиена уплашено. — Американските власти току-що пратиха човек да те убие.