Дан Браун
Ад (86)

83.

„Трябва ми въздух — помисли си Робърт Лангдън. — Гледка… простор.“

Корпусът без прозорци го обгръщаше от всички страни. Разбира се, шантавият разказ за случилото се — всъщност неслучилото се — през този ден изобщо не му помагаше. Мозъкът му кипеше от въпроси, останали без отговори… И повечето от тях бяха за Сиена.

Странно, но тя му липсваше.

„Играла е роля — напомни си той. — Използвала ме е.“

Без да каже нито дума, Лангдън остави Ректора и тръгна към предната част на самолета. Вратата на кабината беше отворена и светлината, струяща от нея, го привличаше като магнит. Застанал на прага, останал незабелязан от пилотите, Лангдън почувства слънчевата топлина по лицето си. Ширналият се простор пред него беше като манна небесна. Ясното синьо небе изглеждаше толкова спокойно… така вечно.

„Нищо не е вечно“ — напомни си Лангдън. Все още се мъчеше да приеме мисълта за потенциалната катастрофа, пред която бяха изправени.

— Професоре? — обади се тих глас зад него и той се обърна.

Втрещен, Лангдън отстъпи крачка назад. Пред него стоеше доктор Ферис. Последния път, когато Лангдън го бе видял, той се гърчеше на пода на базиликата „Сан Марко“ и не можеше да си поеме дъх. А сега бе тук, с бейзболна шапка на главата. Лицето му беше бледорозово, намазано с лосион. Гърдите и торсът му бяха бинтовани. Дори да беше болен от чумата, сякаш никой не се безпокоеше, че може да я разпространи сред останалите.

— Нима сте… жив? — промълви Лангдън, вперил поглед в него.

Ферис кимна уморено.

— В общи линии. — Поведението му се беше променило драстично и сега той изглеждаше много по-отпуснат.

— Но аз си помислих… — Лангдън млъкна. — Всъщност… вече не знам какво да мисля.

Ферис му се усмихна съчувствено.

— Днес чухте много лъжи. Реших, че няма да е зле да се извиня. Както вероятно се досещате, не работя за СЗО и не съм ви наемал в Кеймбридж.

Лангдън кимна. Беше толкова уморен, че вече нищо не можеше да го изненада.

— Работите за Ректора.

— Да. Той ме изпрати да осигуря спешна подкрепа за вас и Сиена… и да ви помогна да се измъкнете от екипа на НБР.

— В такъв случай май сте си свършили чудесно работата — каза Лангдън и си спомни как Ферис се беше озовал в баптистерия и го бе убедил, че е от СЗО, след което им бе помогнал да се измъкнат от Флоренция и хората на Сински. — Естествено, не сте доктор.

Мъжът поклати глава.

— Не, но днес играх ролята на доктор. Работата ми беше да помогна на Сиена да поддържа илюзията, за да откриете накъде сочи проекторът. Ректора възнамеряваше да открие творението на Зобрист, за да го защити от Сински.

— Значи сте нямали представа, че е било чума? — попита Лангдън, който все още беше любопитен за странния обрив и вътрешните кръвоизливи на Ферис.

— Разбира се, че нямахме! Когато споменахте чумата, си помислих, че това е просто измислица на Сиена, за да ви мотивира още повече. Затова влязох в ролята. Стигнахме с влака до Венеция… и тогава всичко се промени.

— Как така?

— Ректора видя шантавия видеозапис на Зобрист.

„Естествено.“

— И му е станало ясно, че Зобрист е побъркан.

— Именно. Ректора разбра в какво е замесен Консорциумът и се ужаси. И незабавно поиска да говори с човека, който познаваше най-добре Зобрист — с FS-2080 — за да види дали тя знае какво е направил той.

— FS-2080 ли?

— Извинете, със Сиена Брукс. Това е кодовото име, което си е избрала за тази операция. Оказва се, че е свързано с трансхуманистите. И Ректора нямаше как да се свърже със Сиена, освен чрез мен.

— Телефонното позвъняване във влака — каза Лангдън. — Вашата „болна майка“.

— Не можех да разговарям с Ректора пред вас, така че трябваше да изляза. Той ми каза за видеозаписа и бях ужасен. Надяваше се Сиена също да е била излъгана, но когато му казах, че двамата говорите за чуми и явно нямате намерение да прекратите мисията, той разбра, че Сиена и Зобрист работят заедно. Сиена моментално се превърна в противник. Ректора ми каза да го държа в течение за местоположението ни във Венеция и че изпраща екип, който да я задържи. Хората на агент Брюдер почти я пипнаха в базиликата, но тя успя да избяга.

Лангдън заби поглед в пода. Още виждаше красивите кафяви очи на Сиена, загледани в него малко преди да побегне.

„Ужасно съжалявам, Робърт. За всичко.“

— Много е добра — каза мъжът. — Сигурно не видяхте как ме нападна в базиликата.

— Нападнала ви е?

— Да. Когато се появиха войниците, тъкмо се канех да извикам и да разкрия местоположението на Сиена, но тя явно усети и ме удари в слънчевия сплит.

— Какво?!

— Така и не разбрах откъде ми дойде. Сигурно е било някаква хватка от бойно изкуство. Вече бях насинен там и болката беше ужасна. Трябваха ми пет минути, за да успея да си поема дъх. Сиена ви замъкна на балкона преди някой от очевидците да разбере какво се случи.

Зашеметен, Лангдън си помисли за възрастната италианка, която бе извикала на Сиена „L’hai colpito al petto!“ и се бе тупнала с юмрук в гърдите.

„Не! — беше й отвърнала Сиена. — Сърдечният масаж и изкуственото дишане ще го убият! Вижте гърдите му!“

Докато връщаше мислено лентата, Лангдън осъзна колко бързо беше реагирала Сиена Брукс. И колко хитро бе преиначила думите на възрастната италианка. L’hai colpito al petto не беше съвет да му направи сърдечен масаж… а гневно обвинение: „Удари го в гърдите!“.

Покрай целия хаос Лангдън изобщо не беше забелязал.

Ферис му се усмихна измъчено.

— Както може би сте научили, Сиена Брукс има много остър ум.

Лангдън кимна. „Научих.“

— Хората на Сински ме върнаха на „Mendacium“ и ме бинтоваха. Ректора ме помоли да дойда, тъй като съм единственият, освен вас, който прекара известно време със Сиена днес.

Лангдън кимна. Обривът на Ферис обаче пак привлече вниманието му.

— А лицето ви? — попита той. — И синината на гърдите. Нали не е…

— Чумата ли? — Ферис се разсмя и поклати глава. — Сигурно вече са ви го казали, но днес играх ролите на двама доктори.

— Моля?

— Когато се появих в баптистерия, вие казахте, че ви изглеждам смътно познат.

— Така е. Смътно. Може би очите ви. И вие ми казахте, че сте човекът, който ме е взел в Кеймбридж… — Лангдън замълча. — Вече знам, че това не е вярно, така че…

— Сторих ви се познат, защото вече се бяхме срещали. Но не в Кеймбридж. — Мъжът го погледна с очакване. — Всъщност аз бях първият човек, когото видяхте, след като се свестихте в болницата.

Лангдън си представи мрачната болнична стая. Беше замаян и виждаше размазано, така че бе сигурен, че първият човек, когото видя, бе бледият възрастен доктор с рунтавите вежди и рошавата сива брада, който говореше на италиански.

— Не — каза Лангдън. — Доктор Маркони беше първият, когото видях след…

— Scusi, professore — прекъсна го мъжът на безупречен италиански. — Ma non si ricorda di me? — Прегърби се, приглади въображаеми рунтави вежди и поглади несъществуваща сива брада. — Sono il dottor Marconi.

Ченето на Лангдън увисна.

— Доктор Маркони… сте вие?

— Затова очите ми ви се сториха познати. Никога не бях слагал изкуствена брада и вежди, така че със закъснение разбрах, че съм силно алергичен към лепилото, което разказа играта на кожата ми. Сигурен съм, че сте се ужасили, когато ме видяхте… особено щом сте били нащрек за възможна чума.

Лангдън го зяпаше опулен. Едва сега си спомни как доктор Маркони се беше почесал по брадата, преди Вайента да го остави да лежи в локва кръв на пода.

— Като капак на всичко — каза мъжът и посочи бинтовете на гърдите си, — зарядът се измести и когато се взриви, беше под ъгъл. Пукна ми ребро и здравата ме натърти. През целия ден ми беше трудно да дишам.

„А аз си мислех, че си се заразил с чумата.“

Мъжът пое дълбоко дъх и се намръщи.

— Май ще е по-добре да ида да седна. — И посочи зад Лангдън. — И без това май си имате компания.

Лангдън се обърна. Доктор Сински вървеше към него, дългата й сребриста коса се люшкаше зад нея.

Изглеждаше изтощена, но Лангдън забеляза, че в очите й блести надежда. „Открила е нещо.“

— Съжалявам, че ви изоставих — каза Сински. — Координирахме действията и проучихме това-онова. — После посочи отворената врата на пилотската кабина. — На слънце ли сте излезли?

Лангдън сви рамене.

— Самолетът ви определено се нуждае от прозорци.

Тя му се усмихна съчувствено.

— Като стана въпрос за светлина, предполагам, че Ректора е хвърлил светлина и върху събитията от деня?

— Да. Макар че точно тази светлина не ми хареса особено.

— И на мен — призна Сински и се огледа, за да се увери, че са сами. — Повярвайте ми, всичко това ще има сериозни последици за него и за организацията му. Лично ще се погрижа. В момента обаче трябва да останем съсредоточени върху откриването на онзи контейнер, преди да се е разтворил и да е разпръснал съдържанието си.

„Или преди Сиена да се добере до него и да му помогне.“

— Трябва да говоря с вас за мястото, на което се намира гробът на Дандоло.

Лангдън си представяше невероятната сграда още откакто осъзна, че именно тя е целта им. Музейонът на светата мъдрост.

— Научих нещо вълнуващо — каза Сински. — Разговаряхме по телефона с местен историк. Разбира се, той няма представа защо се интересуваме от гроба на Дандоло, но го попитах дали знае какво има под него. И познайте какво отговори той. — Тя се усмихна. — Вода.

Лангдън се изненада.

— Сериозно?

— Да. Оказва се, че долните нива на сградата са наводнени. През вековете нивото на водата се е покачило и тя е заляла най-малко два етажа. Историкът каза, че долу със сигурност има всякакви въздушни джобове и частично наводнени места.

„Боже мой!“ Лангдън си представи видеозаписа на Зобрист и странно осветената отдолу пещера, върху чиито покрити с мъх стени смътно личаха сенки на колони. — Това е наводнено помещение.

— Точно така.

— Но тогава… как Зобрист е успял да слезе там?

Очите на Сински проблеснаха.

— Това е най-изумителната част. Няма да повярвате какво открих току-що.

 

 

Точно тогава, на по-малко от километър и половина от брега на Венеция, лъскава „Чесна Сайтейшън Мустанг“ излетя от пистата на летище „Ничели“ на издължения остров Лидо и се издигна в притъмняващото небе.

Собственикът на самолета, известният дизайнер Джорджо Венчи, не беше на борда, но бе наредил на пилотите си да откарат привлекателната млада пътничка навсякъде, където пожелае.