Джон Лескроарт
Вина (9)

9

Уес Фаръл изскочи от претоварения асансьор и попадна в познатата до болка лудешка въртележка по коридорите на Съдебната палата — ченгета, областни прокурори, репортери, свидетели, кандидат съдебни заседатели или просто зяпачи.

Едва минаваше осем сутринта и оставаше поне половин час преди от съдебните зали да призоват за ред и тишина. На Фаръл му бе добре известно, че значителна част от юридическата работа се вършеше най-добре точно в рамките на този половин час — приемаха се жалби, уговаряха се свидетели, наемаха се и се освобождаваха адвокати.

Точно сега най-лесно приключваха и преговорите по пазарлъка с молбите. Например, ако си защитник, какъвто бе Уес, и по всичко личи, че ще загубиш делото, нормално е да не искаш да участваш в процес. Но пък твоят клиент, най-общо казано, не харесва предложението на прокурора за престоя си зад решетките — само десет години не му звучат много примамливо, освен ако не се сравнят с присъда от двайсет и пет години, която би получил, ако го осъдят на процес. Но под неумолимия ход на секундите имаше шанс главата му да уври и в крайна сметка да приеме с радост предложението. Всичко можеше да се случи през този половин час. Може би световният мир имаше нужда точно от един такъв половин час.

Тъй че нищо не ти оставаше, освен да играеш играта, да браниш твърдо интересите на клиента си, да блъфираш, че всички разноски, свързани с делото и загубата на време при един евентуален процес ще наденеш право на шията на прокуратурата. Но понякога — както сега — докато чакаш за началото на процеса в коридора, можеше да се случи и така, че да прибереш картите и да приемеш чуждото предложение.

Но Фаръл нямаше такива намерения тази сутрин. Не беше дошъл тук, за да блъфира, а със скандалното намерение да говори с обвинението да отхвърли веднага обвиненията срещу Левън Коупс в убийство; или, ако този вариант пропаднеше, да съобщи, че Левън Коупс ще се яви на процеса. Разбира се, на предварителното заседание Левън Коупс не се беше признал за виновен, но това, малко или много, беше pro forma.

Сега беше различно.

Облечена с черна копринена блуза и с една от късите си поли, днес тъмнозелена, които бяха нейна запазена марка, Аманда Дженкинс се бе подпряла на стената и се наслаждаваше на тазсутрешното специално развлечение. Нагиздени с фесове и галабии, десетина мюсюлмани протестираха срещу ареста на свой събрат заради банков обир с hucca — ритуален танц, произхождащ от древните въртящи се дервиши. Подскачаха нагоре-надолу и произнасяха в речитатив „спра-вед-ли-вост, спра-вед-ли-вост“. Няколко униформени ченгета демонстрираха присъствие на сила, но най-вероятно нямаше да се стигне до ексцесии. Такива неща ставаха в Съдебната палата всяка седмица. За Фаръл по-учудващото в случая бе, че вече никой не намираше подобни случки за странни.

Той се приближи до Дженкинс.

— Ако хванат и някакви инструменти, спокойно могат и на турне да тръгнат. С музика ще е по-добре, нали?

Тя прие думите му за чиста монета.

— Акордеон и туба. И басова секция. Оом-па-па-па, оом-па-па-па. Идеята не е лоша.

Двамата се заплесваха с тази тема, докато не намериха празна пейка, достатъчно отдалечена от гюрултията, за да могат да се чуват, и чак тогава Фаръл си дойде на думата.

— Не говориш сериозно — каза тя, когато той й изложи гледището си. — Очакваш от нас да отхвърлим обвинението ей така?

— Като знам какъв горещ картоф е. Не че очаквам чак такава постъпка, но просто няма на какво да стъпиш в случая. А май и шефът ти се досеща за това.

— Съжалявам, че си останал с такова впечатление от него, сигурна съм, че и той ще се съгласи. Говорих с Арт сутринта, точно преди да дойда тук, и той напълно споделя тезата на обвинението.

Това беше чиста лъжа, но Аманда я изтърси, без да й мигне окото.

— Предумишлено убийство?

Тя кимна.

— Да, извършено при утежняващи вината обстоятелства. — В случая „утежняващото обстоятелство“ беше изнасилването. Щатът щеше да иска доживотна присъда без право на условно освобождаване.

— Защо тогава изобщо разговаряме?

Аманда опъна с несъзнателно движение полата си, а това движение остави открита цяла педя плът над коленете й. Това не убягна от вниманието на Фаръл. Както и покашлянето й, с което тя прочисти гърлото си. Жената се тресеше от нерви.

— Звънял си на Арт.

— Така е. А после той ми звънна, за да ми каже, че трябва да поприказваме. Тъй че, ако най-доброто ви предложение е доживотен затвор, то аз съм длъжен да се опитам да осигуря на клиента си по-добра сделка. — Фаръл направи пауза. — Особено След като не можете да го осъдите, поне според разследването, което съм видял. Ще го оправдаят, Аманда, и ти го знаеш. Драйсдейл също. Прецакахте се, готини.

— Ще изтеглим утежняващите вината обстоятелства. Остава само обвинението в предумишлено убийство, което значи от двайсет и пет до доживотен.

Фаръл хвърли поглед по коридора, после към тавана.

— Как ме виждаш? Не става.

Аманда се опитваше да извлече някакво удовлетворение от този разговор. Драйсдейл й бе казал, че ще трябва да свали обвиненията, извънредно решение, особено във връзка със случай на изнасилване, придружен с убийството на жертвата. Досега това не се беше случвало. С изключение на днес, когато бе на път да се случи, и Аманда вече се намираше по средата на пътя.

Единственото, на което прокуратурата се надяваше, беше да избегне срама по медиите. Дженкинс, която приемаше всичко твърде лично, се надяваше да спаси и нещо отгоре.

— Уес, твоят клиент е убил жената.

— Моят клиент е невинен, докато не докажеш вината му.

— Моля те, престани. Кажи ти какво мислиш? Ама честно.

— Току-що ти казах.

Дженкинс пое въздух и го задържа в гърдите си.

— Непредумишлено убийство — каза накрая. — От петнайсет до доживотен. След дванайсет години клиентът ти ще е на свобода.

Фаръл скръсти ръце и я погледна снизходително.

— Моля ти се, Аманда.

— Какво?

— Кога за последен път си ходила на изслушване в комисията за условно освобождаване? Хванали от улицата пет човека, които са чели полицейските доклади, мразят клиента ти и са убедени, че е правил същите работи и друг път. Поне единият от петте принадлежи към някоя група за защита правата на жертвите. И тъй, клиентът ти влиза, казва, че се разкайва за постъпката си — по дяволите, той наистина се разкайва — а те му отговарят, благодаря ви, че ни отделихте от времето си, ще се видим отново след пет години.

Аманда държеше на своето.

— За непредумишлено убийство ще излезе от затвора след дванайсет години.

— Ако се стигне до процес, ще бъде свободен след дванайсет седмици.

— Ами, боя се, че при това положение най-добре ще е да оставим съдебните заседатели да решават. Няма да свалим обвиненията просто ей така, Уес, а не забравяй, че ако процесът се състои, ще има утежняващи вината обстоятелства. Това изправя клиента ти пред огромен риск.

Фаръл кимна, надигна се и взе куфарчето си.

— Ще обсъдя положението с него. Ще поддържаме връзка. — Той протегна ръка.

Беше направил едва пет крачки, когато прокурорката го извика:

— Уес?

Той спря и се обърна. Беше на косъм от това да се върне, да сложи ръка на рамото й, да й каже, че всичко ще бъде наред. Това е просто работа, служба, пазарлък, защо трябва да го взема толкова навътре.

В главата му се появи образът на Сам от празника на свети Патрик — когато също се бе засегнала. Какво им ставаше на тези жени?

Погледът на Аманда Дженкинс издаваше загриженост, дори паника. Тя се намираше в жалко състояние, но опита да се усмихне.

— Няма нищо — каза тя. — Забрави.

 

 

— Трябваше да опитам, Арт.

— Не, Аманда, не е трябвало.

— Фаръл ще говори с Левън днес сутринта. Левън знае, че той го е извършил. Ако не се навие, го чака доживотна присъда без право на условно освобождаване. Все още имаме известни шансове.

— Нямаме доказателство. А Фаръл много добре го знае.

— Той трябва да предаде нашето предложение на Левън. Ако Левън го приеме, печелим ние. Струва си да се опита.

Драйсдейл вдигна слушалката на телефона на бюрото си.

— Е, добре, ти опита. Кой е номерът на Фаръл?

Тя се помъчи да спори още пет минути, но нищо не се промени, тъй че звънна на Фаръл и му каза, че Народът е решил да оттегли обвиненията си срещу Левън Коупс, „за да се осигури време за допълнителни разследвания“.

 

 

Виктор Транг принуди Духър да кара половин час към Балбоа стрийт, за да се срещнат в една дупка, чийто собственик беше някой си Мин, украсена предимно с пожълтели ивици хартия, които се спускаха от тавана.

Духър мразеше миризмата на това място. Не видя веднага Транг — наложи се да мине край плота и да изтърпи подозрителните погледи на собственика и на четиримата клиенти, сгърбили се над купичките си.

Транг седеше в едно от сепаретата в задната част на заведението. Беше потънал в купища листа, а калкулаторът му се виждаше от километри, тъй че всеки да забележи колко зает човек е. Пред него на масата имаше чаша чай, както и някакви мръсни съдове. Носеше същия костюм и същата кожена вратовръзка, с които се бе появил на миналата среща.

Духър седна срещу него. Транг удряше по бутоните проклетата малка машинка пред себе си и вдигна предупредително пръст. След минута ще обърне внимание на Духър. Накрая — след поредица изписани цифри — той вдигна поглед. На лицето му се появи дежурна усмивка, лишена от всякаква сърдечност.

Транг започна разговора с невероятен хъс.

— Ще попълня изменената жалба следващия понеделник. Имаме седмица време, за да стигнем до някакво споразумение, ако още проявявате интерес. Ако не, ще ускоря процедурата.

Духър се опита да блъфира.

— Казах ви, че нашето предложение изтича на следващия ден след срещата ни. И след като вие не се обадихте…

— Дойдохте все пак тук.

— Архиепископът беше на мнение, че си струва да се направи още един опит.

Транг рееше поглед по тавана зад Духър. Накрая остави молива си на масата и се съсредоточи върху разговора.

— Ето какво е положението, господин Духър. Първо, бих се радвал, ако престанете да ме баламосвате веднъж завинаги с тези приказки за загрижеността на архиепископа относно моя хал. Намирам се на прага на съдебен процес, който ще причини големи неприятности на епархията му, а съществува реална опасност да засипе и самия него с такава кал, че да се наложи да се оттегли. Той знае това, аз го знам, вие го знаете.

— Така да бъде. — Духър бе нахлупил маската на врял и кипял покерджия. — Не те познавах досега. Не съм искал да те оскърбявам. Има хора, които приемат блъфа като сигнал и се окопават добре.

Транг оцени последното. Зарови се в пръснатите листове, като си даваше вид, че търси нещо от особена важност. Намери някакъв лист и го завря под носа си.

— Тук разполагам, чакайте да видя, точно с дванайсет имена.

— Дванайсет имена? Искате да кажете, че Слокъм се е бил забъркал с цели дванайсет човека?

Доволната усмивка не слизаше от лицето на Транг. Духър започваше да се нервира.

— Разполагам с дванайсет човека, до този момент, които изразяват желание да потвърдят връзките си със свещенослужител на Архиепископията. Хора от три различни енории. Проблемът е пуснал пипала навсякъде, както се посочва в коригираната ми жалба. Ясно е, че в случая съществува политика на търпимост към подобни прояви и следите й водят към най-високо място…

Духър взе листа и се взря в него.

— Всички тези имена като че ли са на азиатци.

— Правилно. Повечето са виетнамци.

— Интересно съвпадение.

Транг сви рамене.

— Тези бегълци са дошли в страната объркани. Доверили са се на духовните си наставници, за да получат помощ при приспособяването си, и много от тези съветници — тези свещенослужители — ги мамят, възползвайки се от тяхната слабост и уязвимост. — Той поклати глава при картината на трагичната реалност.

Духър обаче разполагаше с друго обяснение.

— Ние ще разпитаме всяка от тези жени. Нали ви е известно това? — С тези думи каза на Транг това, което подозираше — че обвиненията са един голям балон. Транг просто бе насъбрал дванайсет лъжкини, които в замяна на обвиненията си щяха да получат хонорар — съвсем малка част от пая, който лично той се готвеше да глътне.

Но Транг имаше още козове.

— Не всичките са жени. — Нова многозначителна усмивка. — Намираме се в Сан Франциско, не забравяйте. — Ето че сега виетнамецът разполагаше и с имената на свещеници, съблазнявали млади мъже, докато през цялото това време Флеърти си бе затварял очите. — Разбира се, че трябва да има разпити. Моите клиенти искат цялата истина да блесне, за да предпазят от същата съдба други хора, озовали се в тяхното незавидно положение. — Той плесна с ръце. — Една чудесна история за вестниците, макар че ние, разбира се, при всички случаи ще се опитаме да избегнем това.

На Духър му бе известно, че точно това е целта. Транг целеше точно това. Правеше всичко възможно да предизвика скандал. Но онова, което превръщаше скандала в катастрофа, бе фактът, че не всичко от казаното бе измислица. Без съмнение госпожа Деп, а най-вероятно и дъщеря й, бяха пострадали от отец Слокъм. Навярно имаше още една-две жертви.

Но цели дванайсет? Изскочили от храстите само за последните няколко седмици?

Духър не мислеше така, но какво мислеше той вече не бе от особено значение. Трябваше да усмири този побъркан тип. Именно това очакваше Флеърти от него. За това му плащаше.

— Да се върнем на госпожа Деп за момент, става ли? Още повече че нейното оплакване е в ход. Тя претендираше за…

Но Транг го прекъсна, клатейки глава.

— Не, не, господин Духър. Това потъна в миналото. Аз се натъкнах на широко разпространен проблем, който се нуждае от открит публичен дебат. Вашият архиепископ може да е имал най-добри намерения, но са пострадали много хора. На всичкото отгоре си мисля, че както е тръгнало, ще изскочат доста нови жертви. Не намирате ли, че това е твърде вероятно? Обикновено подобни истории се развиват по такъв начин.

И отново същата усмивка.

Духър знаеше, че събеседникът му е прав. Планът на Транг бе просто гениален — да раздуе същинския случай, прикачвайки към него фалшиви жертви. После, след като медиите подхванеха новината, всеки, който някога е бил целунат от свещеник, щеше да поиска да се присъедини към купона.

— Ето защо предпочитаме да обърнем страницата.

Транг кимна по начин, който вероятно смяташе за възвишен и великодушен. Канеше се да постъпи като добрия победител.

Но Духър никак не бе подготвен за ролята на губещ. Не и от това малко, лепкаво парвеню. Нямаше да допусне такова нещо. Сега точно не. Както и за в бъдеще.

— Епархията иска да възстанови щетите, които са били допуснати по невнимание или поради недоглеждане, господин Транг. Това е темата на нашия разговор. Тези хора — той посочи към листа на масата — сега може и да се чувстват измамени, но не мисля, че има достатъчно основания да смятаме, че са претърпели значителни щети. Госпожа Деп, да. Дъщеря й също. Готови сме да дадем на госпожа Деп нейните петдесет хиляди, както и други петдесет хиляди, които да бъдат разпределени между — той млъкна, с израз на отвращение — другите ваши клиенти.

Транг смучеше предните си зъби.

— Ако включите моя хонорар в тази сума, никой няма да остане удовлетворен напълно. Трийсет хиляди между дванайсет човека е обида за това, което са изтърпели. Трябва да го знаете. А колкото до госпожа Деп, при това положение тя също ще бъде ощетена с двайсет хиляди в брой, да не говорим за лихвата…

Духър вдигна ръка.

— Ще платим вашия хонорар отделно. — Това автоматично вдигаше мизата на сума от порядъка на близо сто трийсет и пет хиляди долара. Стомахът му вече вреше от ярост и безсилие. Близо три пъти повече от сумата, за която хленчеше Транг само преди седмица и…

Но гадината отсреща продължаваше да клати отрицателно глава.

— Не мисля, че казаното съответства на сериозността на обвиненията, господин Духър, и с чувството, което изпитват моите клиенти, че трябва да има някакво наказание, тъй че оттук насетне архиепископът да мисли два пъти, преди да позволява на такива измамници да петнят името му. Сто хиляди е нищо. Той няма и да го усети.

Преглъщайки горчивата си слюнка, Духър кръстоса ръце.

— Какво искаш, Транг?

Един съвсем прост въпрос. Вдигнал длани, Транг също отговори простичко:

— В новата жалба се споменава сумата три милиона.

Лицето на Духър не трепна. Битката прерастваше в личен конфликт. Транг си играеше с него като с риба. Но той нямаше намерение да му се даде. Реши да поизчака.

— Може би ще съумея да убедя моите клиенти, че половината от тази сума би представлявала разумна компенсация за техните страдания.

Значи милион и половина! Духър бе наясно, че това бе далеч от предложението, което бе упълномощен да направи. И все пак, ако не се постигнеше някакво взаимно съгласие, щеше да се отиде на съд и цялата история страшно да се размирише. Даже и ако повечето от клиентите на Транг бяха измислени, гафът щеше да съсипе Флеърти. А самият Духър щеше да се орезили във всяко едно отношение. Не можеше да допусне това да се случи.

— Много е — опъна се той. Взе листа отново и прокара очи по списъка. — Ще ви кажа какво ще направим, господин Транг. Последно предложение, с клауза за конфиденциалност и без никаква информация за пресата… — Изпускаше нервите си и млъкна, за да се успокои. Това беше последният му коз и трябваше да го изиграе блестящо. — Шестстотин хиляди долара.

Изражението на Транг не се промени. Сякаш Духър не бе казал и дума. Тъкмо беше вдигнал чашата към устните си и дори не забави движението. Отпи от чашата и я остави обратно на масата.

— Чаят е чудесен — каза. И едва после, сякаш току-що му бе хрумнало: — Шестстотин хиляди долара.

Духър го остави за минута да свикне с цифрата. После добави:

— Това са много пари. — Като премълча продължението „И двеста хиляди за теб, малък кривоок хуй такъв“. А си мислеше точно това.

— Много пари са — съгласи се Транг, — но от друга страна три милиона са къде-къде повече. Или хайде, милион и половина. Ако ми разрешите, ще се посъветвам за това предложение с клиентите си.

— Разбира се — каза Духър, макар идеално да знаеше, че Транг няма никой около себе си, с когото да се съветва. Взе решение отново да вдигне мизата.

— Но предложението е в сила до края на работния ден. Значи, до пет часа.

Транг проумя последните думи, започна да събира листовете и да ги тъпче в куфарчето си.

— При това положение трябва да побързам. Денят се очертава горещ.

 

 

Слънцето се бе показало май за пръв път тази година и пролетното чувство на надежда подтикна Кристина да влезе в офиса на Сам.

Шефката й седеше на твърдия стол със затворени очи, като пазеше равновесие само на задните му крака, ръцете й бяха скръстени отпред, а глезените й — кръстосани на бюрото. Усещайки нечие присъствие на вратата, тя отвори очи.

— Мразя мъжете — каза Сам. — Е, не мразя братята си или татко, но всички останали — да.

Кристина се подпря на вратата и се засмя.

— А какво ще кажеш за доброволците съветници тук?

— Не мисля, че трябва да са мъже. — Сам разтърси глава. — Съжалявам за онзи ден. Сержант Глицки мина оттук и ми каза, че си отишла в кабинета му в извънработно време, за да си свършиш работата. — Тя млъкна. — Аз съм голяма смотанячка и отвратителна шефка, нали?

— Кое от двете?

— Заслужавам си го — кимна тя.

Но така или иначе Сам се опитваше да се извини и Кристина не мислеше, че сега е време да бъде саркастична.

— Спокойно, нито едното, нито другото — засмя се тя. — Нито си смотанячка, нито си отвратителна шефка. Просто хвърляш огромни усилия, това е всичко. Което е чудесно.

— Направо върхът.

Кристина сви рамене.

— Обратното е по-лошо, нали? Отивам навън да изпия едно кафе. Не мислиш ли, че офисът може за петнайсет минути да се лиши от присъствието ни? Или да ти донеса нещо на връщане?

Сам се замисли за момент, после свали краката си от бюрото и се изправи.

— Ще оставя бележка на вратата.

 

 

Двете се наредиха на опашката за кафе пред павилиончето до Центъра. От общото в темата за мъжете Сам бе преминала към конкретното.

— Уес Фаръл? — чудеше се Кристина. — Откъде ми е познато това име?

— Той е адвоката на Левън Коупс.

— Не, не става дума за това. Не го знаех, преди ей сега да ми го съобщиш. Чувала съм името някъде другаде.

Сам пропусна подробностите около свалката с Уес Фаръл и от историята остана романтичната среща и как на раздяла тя е оставила в него частица от себе си.

— Може би си се сблъскала с името по докладите на Глицки или нещо подобно?

— Може. — Кристина си поръча кафе с мляко и продължи да се чуди. Двете си избраха красива, напечена от слънцето масичка с две столчета до прозореца. Компания им правеха две котки и едната от тях замърка срещу ръката на Кристина.

— Както и да е — продължи тя. — Не смятах, че изтеклата седмица е най-удобното време да ти кажа… тъкмо когато започна да вярваш, че съм отговорен човек, който проявява истинска грижа към хората, а аз наистина съм такава.

— Знам. Нали те виждам.

— Да, ама… малко ми е кофти, но искам да те предупредя, че скоро ще престана да идвам в Центъра.

Последва безкрайно дълго мълчание.

— Заради тази история с Таня Уилоус ли?

— Не. Просто до месец завършвам, после трябва да се дипломирам, след това да уча за изпита за адвокатско звание, а и започвам работа в една фирма в града на пълен работен ден, което, както чувам, означава около сто часа на седмица. След това трябва да взема изпита за адвокатско звание. Тъй че, сама виждаш, няма да ми остава никакво време.

Сам отпи глътка от кафето си. Очите й неспокойно обикаляха улицата пред тях.

— По дяволите — каза накрая, — все така ще се случи.

— Знам. Съжалявам.

— Всичко е наред. Просто се уморих от тази закономерност — тъкмо се сближиш с един човек…

— И той си тръгва. Знам. — Кристина бе обгърнала с длани каничката с кафе, опитвайки се да се погрее на топлината й. — Значи с една дума, не успя да скараш Уес Фаръл с адвокатството?

Сам направи гримаса.

— Просто онемях. Бях побесняла. А в крайна сметка нямаше да има никакво значение, каквото и да направех. Нали Коупс веднага щеше да си наеме друг адвокат. Тези шибани адвокати… ау, извинявай.

Кристина се усмихна.

— Няма проблеми. Още не съм адвокат, наистина, но изобщо няма да ставам като тях.

— Майтап е, защото той иначе си беше много готин. Направо връх.

— Кой?

— Ние за кого си говорим досега? Уес Фаръл, разбира се.

Кристина плъзна поглед над кафето си.

— Харесваш го, нали?

— Какво да ти кажа. Можеше да го харесам. Сигурно щях да го харесам. Не знам.

— Звънни му. Кажи му здрасти. Телефонът му трябва да е в указателя. Кажи му, че е направил голяма грешка с този Левън Коупс, но пък и ти си била прекалено рязка. И че искаш да го черпиш нещо.

Сам поклати глава.

— Не мисля. Не знам дали искам да го почерпя. — Тя въздъхна. — Не е толкова просто.

— Но няма ли да бъде чудесно?

 

 

Заседателната зала на „Маккейб и Рот“ беше проектирана така, че да смразява присъстващите. Тъмната маса от черешово дърво беше дълга близо осем метра и бляскавата й повърхност не предразполагаше нито към почивка, нито към работа. Беше маса, край която да седиш. Да слушаш. И да се впечатляваш. Тайното послание на подобно съвършенство бе, че даже отпечатък от пръста би бил проява на вандалщина по отношение на това произведение на изкуството. Тъй че обикновено куфарчетата се поставяха на пода, а хората си водеха записките в скута.

Чашки от кафе? Листове? Питиета? Нищо подобно.

В единия край на залата огромните от тавана до пода прозорци разкриваха фантастичен изглед, а стените бяха покрити с грапави леко зелени тапети от плат. Оригинални картини с маслена живопис във внушителни рамки хвърляха строги отблясъци. Ако се дръпнеха завесите и помещението се затъмнеше, отвред светваха скрити в аплици лампи.

След сблъсъка с Транг по-рано, сега Духър жадуваше за победа. Кофти ден беше, особено след като архиепископът даде израз на неодобрението си, че даже и максималното им предложение от шестстотин хиляди долара не бе прието веднага. Духър още потреперваше от внимателно подбраните думи на упрека му.

— Сякаш не си ти, Марк — да оставиш на един новобранец да диктува условията на преговорите.

Марк нямаше какво да отвърне. А и краят на работния ден бе настъпил и отминал, а Транг пак не се беше обадил, тъй че и последното предложение пропадаше. Духър подозираше, че може да стане и по-лошо.

Но сега, в този момент, щеше да се забавлява. Седна на председателското място на заседателната маса и погледна часовника си — пет и четирийсет. Осемте му съдружника щяха да започнат да пристигат всеки момент.

Той се усмихна, припомняйки си историята за Давид и Вирсавия и за бедния първи съпруг на Вирсавия, когото Давид изпратил на война, като го сложил в предната линия на войските, настъпващи срещу филистимците и по този начин го превърнал в герой.

Уви, с едничката цел — никога да не се върне.

 

 

— Джо, навярно до теб са достигнали някои слухове относно това, че фирмата ни се кани трайно да завладее нови пазари. Е, добре, ние сме се събрали тук, за да сложим край на тези слухове. Те са абсолютно… верни.

Разнесе се възпитан мъжки кикот.

Джо Ейвъри нервно се усмихваше от своя край на масата. Някои от мъжете погледнаха към него, кимнаха и се засмяха.

Духър продължи:

— Стигнахме до решение, че първият дъщерен офис трябва да е в Лос Анджелис. Както знаеш, въртим там голям бизнес — много от твоите задачи напоследък бяха свързани именно с него. Всички тук сме много впечатлени от времето, което посвети, и усилията, които хвърли за текущата си работа тук в продължение на няколко години, и искаме да те възнаградим, като те помолим да се нагърбиш с още по-тежък товар.

Нов повей от сдържан смях.

— Но вече сериозно, преди да започнем да разискваме какво точно очакваме в Лос Анджелис, всички ние тук искаме в рамките на една минута да ти поднесем своите поздравления. И, длъжен съм да прибавя — боя се, че радостната новина не ти е съвсем чужда — на това място от речта си Духър с широк заговорнически жест включи и останалите присъстващи, — че сме щастливи от придвижването на въпроса за превръщането ти в съдружник малко по-рано, отколкото навярно беше очаквал. Искаме от теб, Джо, здраво да хванеш кормилото в Лос Анджелис, да отвориш офиса, да се разтичаш и да се чуе името ни там. — Марк отново направи многозначителен жест с широко разперени ръце. — Господа. Виждам бъдещето на „Маккейб и Рот“ и то се нарича Джо Ейвъри. Поздравления, Джо.

Последваха бурни приветствия. Джо Ейвъри се изправи, окъпан и сияещ от лъчите на всеобщото одобрение. Духър вече знаеше, че дори ако се наложеше да загуби Кристина, глупакът никога вече нямаше да рискува кариерата си.