Джон Лескроарт
Вина (43)

43

Даян Прайс не се притесняваше колкото Сам и затова караше тя. Животът й се бе променил през шестте месеца, откакто беше разкрила историята си.

В началото не искаше по никакъв начин случилото се между нея и Марк да става публично достояние — това си беше нейна лична трагедия, срамна и неудобна. Ако имаше възможност, щеше да даде показания на процеса, но дотогава нямаше много-много да надига глас и щеше да си живее живота със съпруга си и двете си деца.

Не вземаше предвид ненаситността на медиите, навременността на разказа си, както и това, че беше привлекателна, интелигентна и говореше добре. Сам Дънкан поиска позволението й да отиде при Глицки и да му разкаже за изнасилването — разбира се, че това беше свързано с обвинението на Духър в убийство. Той се беше обадил на Аманда Дженкинс, след две седмици прожекторите на медиите осветиха Даян и лудостта започна.

Историята в „Кроникъл“ бе последвана от интервю за „Пийпъл“. „Мадър Джоунс“ я сложи на корицата и посвети половината си септемврийски брой на темата „Живот след изнасилването“. С нея се свърза един кинопродуцент и тя подписа договор за историята на живота си. Поне дузина пъти я каниха да изнася реч, първо пред малки групи в Сан Франциско, след това на по-големи конвенции в Атланта, на една конференция по въпросите на пола в Чикаго, на семинар по сексуален тормоз във Финикс.

Смешното според нея беше това, че цялата тази известност всъщност изцели сърцето й. Съпругът й Дон беше непрекъснато до нея и когато нещата започнаха да утихват, остана семейството й. Горчивината, която бе носила през всичките тези години и която най-накрая я беше принудила да потърси помощ в центъра на Сам Дънкан, бе изчезнала и на нейно място се бе появила изпълнена с мощ топлина.

Вече не изпитваше нужда да говори за случилото се. От опит бе научила и то по трудния начин, че това е единствената възможност хората да извлекат полза от болката, загубата, трудностите — първо да ги признаят, после с течение на времето да осъзнаят настъпилите промени и да се научат да живеят с тях.

Стана редовна доброволка в Центъра. Работеше заедно със Сам Дънкан, помагаше на други жени, спасяваше ги да не тръгнат за там, откъдето тя идваше. Беше удовлетворяващо, изумително, терапевтично.

Затова днес една от последните й публични изяви изобщо не я притесняваше. Аманда Дженкинс й се бе обадила по-рано тази седмица да й каже, че Уес Фаръл ще започне да привиква своите свидетели за описване на характера на обвиняемия в четвъртък и петък и тогава ще може да й се обади. Готова ли е Даян?

И снощи — четвъртък — Аманда й беше казала, че трябва да дойде в Съдебната палата до обяд. По всяка вероятност обвинението щеше да я призове да свидетелства против Марк Духър рано следобед.

Както се оказа по-късно, Фаръл бе решил да не използва тези свидетели, но нямаше как Аманда да предупреди Даян, че е излишно да идва. Когато адвокатите излязоха от срещата си със съдията във връзка с призоваването на Майкъл Рос, Сам и Даян вече бяха тръгнали.

Тя паркира в целодневния паркинг и за малко и двете жени останаха в колата. Силен студен вятър разнасяше боклуци по паркинга — покрай тях прелетя празна кутия от прясно мляко.

— Готова ли си? — обърна се към нея Сам. Ръката й беше на дръжката на вратата, но като че ли не бе съвсем сигурна. Облечена в твърде голямо по размер яке, Сам изглеждаше дребна и уязвима.

— Мисля, че истинската буря ще е вътре — отвърна Даян. — А ти добре ли си?

— Разбира се — отвърна прекалено бързо Сам.

— Притеснена си.

Тя кимна.

— Недей. Няма да се проваля. Ще кажа какво се случи, те ще се опитат да ме разпердушинят, няма да успеят и ще си тръгнем. Всичко ще остане зад нас и ще го приберат онова копеле в затвора, където му е мястото. — Тя погледна Сам, която като че ли не беше тук. — Не е това, така ли?

Сам поклати глава.

— Уес Фаръл? — Даян беше разбрала за Уес и Сам.

Сам отново кимна.

— Ще го намразя, след като те разпита. Знам, че ще стане така. Това е. А не искам да го мразя. — Тя въздъхна. — Просто нещо приключва. Завинаги.

— Ще внимавам с него — потупа я по крака Даян. — Хайде да тръгваме.

Прекосиха „Брайънт“, като се привеждаха заради вятъра, стигнаха до стълбите на Съдебната палата, Сам отвори една от огромните стъклени двойни врати и влязоха в просторното фоайе.

Но не съвсем. Първо един параван „завеждаше“ посетителите при нещо подобно на рамка на врата, до която седяха двама униформени полицаи. Няколко репортери се бяха разположили пред съдебните зали в очакване точно на такива посещения, прикрепиха се към двете жени и започнаха да им задават едни и същи безсмислени въпроси, докато те чакаха на опашката за проверка.

Даян беше облечена в дънки, няколко пуловера и тежко манто. През рамото си носеше голяма кожена чанта. Докато се движеше бавно с опашката, опитваше се да отговаря учтиво на въпросите на репортерите и се стараеше да не изпуска Сам от очи, тя съвсем забрави, че в тази рамка се намираше металният детектор. Мина отдолу и той се задейства.

— По дяволите — въздъхна тя, полицаите ги спряха, взеха й чантата, сложиха я на масата и я помолиха отново да мине под рамката. — Не, почакайте. — Даян посегна за чантата, опита се да си я вземе. — Сега ще оставя това в колата, просто…

Ала беше твърде късно. Учуден от тежестта на чантата, полицаят я отвори и бръкна вътре.

— Отстъпете назад.

— Какво става? — попита Сам.

— Ти! — Полицаят хвана Даян за ръката и я измести встрани. — Застани тук и се подпри с ръце на стената. Веднага! — След това се обърна към партньора си: — Дръж ги назад. Обади се и викни една от жените.

— Какво става? — настоя Сам.

Даян започна да се обръща.

— Зная…

Но полицаят отново изкрещя:

— До стената! Не мърдай! — След това извади ръката си от чантата й.

Държеше малък хромиран пистолет.

 

 

Горе-долу по същото време в стаята от другата страна на улицата успокоението, че са успели да намалят влиянието на Майкъл Рос, се бе заменило с гняв от решението на Уес Фаръл да не призовава свидетели за характера на Духър.

Той не можеше да се побере в кожата си.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да призовем Джим Флеърти.

Фаръл спокойно клатеше глава.

— Няма да го правим, Марк.

— Не може така, Уес. Това ще е решаващото.

— Вече сме спечелили делото. Нямаме нужда от това. — Фаръл се преструваше на по-уверен, отколкото бе в действителност след катастрофалните показания на Майкъл Рос, който въпреки кръстосания разпит, си оставаше сериозна тежест в полза на обвинението.

Уес нямаше да каже на Марк, че архиепископът е отказал да свидетелства в негова полза, освен ако абсолютно не се наложеше. Последната и най-голяма надежда на Уес беше да спаси онова, което вече бе постигнал. Все още можеше да отърве Марк с оправдателна присъда. Но това не споделяше с никого.

Кристина стоеше до вратата.

— Нали не можеше да се наситиш? Сто пъти го повтори. Сега тъкмо ни удариха с Рос и мисля, че имаме нужда от още подкрепа, Уес.

— Искам и на двама ви да благодаря за мнението, но докато не решиш да ме уволниш, Марк, това е моето дело и аз бях дотук. Спечелихме. Заключителното ми слово е бетон. Кристина, съжалявам, че не можа да разпиташ Даян Прайс. Съжалявам, че не те използвахме и съм сигурен, че щеше да я разкъсаш, но не искам нищо лошо да се чува за Марк точно сега. Дори и да можем да го оборим. Не си заслужава да поемаме рискове, след като сме постигнали толкова много. Трябва да ми имате доверие. Обещавам ви, че всичко ще свърши добре.

Но Духър не мислеше да се предава.

— Откога го знаеш това, че няма да призовеш Флеърти?

— Честно казано, Марк, не знам. Тази възможност присъстваше от самото начало. Исках да държа вратата отворена възможно най-дълго, в случай че ни потрябва, но мисля, че нямаме нужда от него.

Кристина отново се обади:

— Искам да знам откъде са извадили Майкъл Рос. За какво беше всичко това? Как може да е бил там, където казва, че е бил?

— Не е бил — отговори рязко Духър. — Измислили са го. Глицки и Дженкинс.

Фаръл виждаше, че Кристина му вярва. На този етап това беше повече от който и да е свидетел или решение — Уес знаеше, че Кристина има пълно доверие на Марк.

Ако фактите не пасваха, значи проблемът беше в тях, а не в Духър.

Тя нямаше опит като адвокат защитник. Като човек беше наивна. И правеше типичната за всички новаци грешка. Не виждаше разлика между „невиновен“ — правен термин, означаващ, че обвинението не е успяло да установи вина, и „невинен“ — което вече представляваше факт.

Но сега не беше време за тези мисли, Фаръл се насили да звучи ведро.

— Как Рос взе, че си каза показанията, е дълга и протяжна история за адвокатското двуличие, която ще ви разкажа, докато празнуваме победата си. Но междувременно искам да прекратим, преди Дженкинс да ни тръсне още някакви полузаконни простотии.

Духър се обади за последен път:

— Сигурен ли си, Уес? Говорим за моя живот.

Той едва намери сили да погледне Духър в очите.

— Не се съмнявам.

 

 

До обедната почивка новините за скритото оръжие на Даян Прайс се бяха разнесли из цялата сграда, заедно с безброй теории — искала е да застреля Духър, най-накрая е щяла да се самоубие, отчаян вик за помощ или само начин за привличане на внимание.

Даян твърдеше, че просто е станала грешка. От години носела оръжие за самозащита, още от няколко месеца след изнасилването — било е регистрирано, въпреки че нямала право да го носи скрито в дрехите си. Нямала никакъв план. Просто не разбрала, че на входа на Съдебната палата има метален детектор.

Естествено нито един професионален служител на закона в сградата не обърна внимание на това обяснение и Даян беше заведена на горния етаж, а Сам Дънкан побърза да се обади на адвоката на Центъра. Даян прекара три часа в ареста, преди да я освободят.

 

 

Всички в залата научиха какво се е случило на входа по време на обедната почивка.

На този фон Аманда Дженкинс стана и произнесе заключителното си слово. Фактите, твърдеше тя, говорят сами за себе си и не позволяват друга интерпретация освен тази, че вечерта на седми юни Марк Духър е убил съпругата си. Обвиняемият не е бил на игрището за голф по времето, за което твърди. Имат свидетел, който е идентифицирал колата му близо до къщата си по време на извършване на убийството, друг свидетел, който е бил на шейсетина метра от мястото, на което Духър твърди, че е бил, и не го е видял.

Защо не го е видял? Защото Духър не е бил там, дами и господа. Бил е вкъщи, убивал е съпругата си и е инсценирал грабеж. Обвинението е показало линейната последователност между взетата от кабинета на доктор Харис кръв на същия ден, в който Духър е бил там — в разстояние само на няколко минути. И след това същата тази кръв, не от най-разпространената кръвна група, замърсена с ЕДТА, е била разплискана по леглото и тялото на Шийла Духър. Никой друг не би могъл да го направи, освен Марк Духър.

Дженкинс завърши с думите, че съдебните заседатели трябва да признаят Духър за виновен.

 

 

Фаръл стоеше, като че ли потънал в мисли, и разгръщаше бележника си на масата пред него. После бутна назад стола си и се изправи пред съдебните заседатели.

— Дами и господа — започна той, след това пристъпи още една крачка напред и снижи глас. Просто си говореше с тези хора, които беше опознал. Приятелски, като на близки. — Спомням си, че в училище, когато за пръв път ни учиха да пишем есе, имах учителка, госпожа Уилкинс… и тя казваше, че ако запомним само три неща за есетата, винаги ще получаваме отлични оценки. Първо — той вдигна един пръст — казвате за какво ще пишете. След това го пишете. И накрая правите резюме на онова, което сте написали. — Той се усмихна, по домашному, искрено. — Не бях от най-добрите ученици, но при нея имах само отличен. И оттогава не се притеснявам за есетата. Късмет е, че съм адвокат, предполагам, защото процесът малко прилича на есе. През последните няколко седмици слушаме показанията по това дело, опитваме се да разберем дали ще разрешим един въпрос и то отвъд всякакво съмнение: доказват ли уликите, че обвиняемият Марк Духър — той се обърна и го посочи — е убил съпругата си?

Уес отново се обърна към заседателите, заговори този път с по-остър глас, въпреки че едва се чуваше.

— Ще ви кажа нещо, дами и господа. Отговорът е отрицателен. Без никакво съмнение. Нека за последен път погледнем какво ви поднесе обвинението, какво казват, че са доказали.

Той спря и погледна през рамо Глицки и Дженкинс.

— Мотив? Естествено, че мъж, който очевидно е бил щастливо женен в продължение на двайсет и пет години за една и съща жена, ще има нужда от сериозен мотив, за да убие хладнокръвно съпругата си. Теорията на обвинението е, че Марк Духър го е направил заради парите от застраховката. Сега забравете за момент, че господин Духър е добре платен адвокат, че притежава къща, която струва милион долара, че пенсията му е осигурена. Забравете всичко това и се съсредоточете върху един въпрос: къде е доказателството за този мотив? Обвинението предостави ли ви свидетели, които да подкрепят която и да е част от него? Не. Никакви доказателства. Никакви свидетели. Едно просто предположение, неподкрепено от нищо фактическо.

Фаръл погледна към часовника — три и петнайсет. Имаше да говори много, но изведнъж с облекчение си помисли, че днес всичко ще свърши. Почти беше свършило. Той отиде до масата, отпи глътка вода и се върна на предишното си място.

— Сега нека поговорим малко за доказателствата по самото престъпление, доказателства, намерени на местопрестъплението, които според тях доказват извън всякакво съмнение, че съществува връзка между господин Духър и убийството.

Той замълча и погледна поотделно всеки един заседател, което му отне почти петнайсет секунди — цяла вечност в една съдебна зала.

— Точно така. Няма такова. Няма. Кухненският нож с отпечатъците? Те са оставени от използването му за кухненски цели. Хирургическата ръкавица? Къде е доказателството, че тя е на господин Духър, че той я е оставил там? Няма такова, просто защото това не се е случило. Тази ръкавица е донесена от крадеца, от убиеца, и е оставена там. Само това знаем за нея и то не ни говори нищо за Марк Духър. Значи нямаме доказателство, че господин Духър е бил на мястото на престъплението, никакво пряко или косвено доказателство. След това трябва да обърнем внимание дали Марк — Фаръл нарочно започна да го нарича по име — дори е бил в квартала. Господин Балиан казва, че е видял колата му паркирана на няколко пресечки разстояние, когато трябва да се е намирала на паркинга на голф клуба „Сан Франциско“. Но господин Балиан също така казва, че е разпознал кафяв лексус, като го е гледал по диагонал през широка улица в тъмното. — Фаръл поклати глава. — Не ми се вярва. И господин Рос не е видял това, което казва, че не е видял на игрището онази вечер. — Той сложи ръка на перилото, което го разделяше от съдебните заседатели. — Знаете ли, хората са смешна работа. Вие, аз, всички ние. Забелязали ли сте как понякога казваме нещо и не сме много сигурни в него, но въпреки това го казваме. Може да е нещо, което сме видели, история от преди много време, за която не си спомняме всички подробности, но запълваме празнините с нещо правдоподобно. Всички сме го правили и след като разкажем историята няколко пъти, вече не си спомняме кои части сме допълнили със закъснение. Това се е случило на господин Рос. Не мисля, че той нарочно е излъгал под клетва. Не, той е бил на игрището онази или може би някоя друга вечер, бил е на три позиции от края и си е спомнил, че не е видял никой на последната позиция. Но е казал на лейтенант Глицки, че е било онази вечер и така си е останало. За тези от вас, които са запознати с Шерлок Холмс, господин Рос е кучето, което не лае нощем. Не е видял никого. Това показание, дори и да е вярно до най-малките подробности, няма същата сила, която би имало едно негово изявление, че е видял Марк да се промушва през дупката в оградата. Може би Марк не е бил там по време на единия път, когато господин Рос е вдигнал глава. Марк признава, че е ходил до тоалетната и да си вземе кола. Тези показания са потвърдени от специалиста по голф Ричи Браун. Той казва, че Марк Духър е бил там през цялото време. Затова нека оставим господин Балиан и господин Рос. Предложените от тях доказателства са фатално противоречиви.

Фаръл изпусна дълга въздишка и още веднъж уморено се усмихна на заседателите.

— Чухте, че господин Духър внимателно е упоил жена си. След като я е убил, той е инсценирал кражба. Питам ви, ако вие тръгнете да планирате толкова сложно нещо, ако държите да покажете, че в къщата ви е влизал крадец, няма ли да инсценирате и влизане с взлом? Счупен прозорец? Избита с ритници врата? Каквото и да е? Дами и господа, на тази теория изобщо не може да се вярва. Не знам за вас, но аз чакам да се появи някой свидетел и да каже, че Марк е спрял колата си пред къщата, влязъл е вътре, след това е излязъл и отново е подкарал колата. Ей такива неща. Но нищо подобно не чух. Само слушах как госпожа Дженкинс ни говори, че щяла да докаже това и онова и аз продължавам да чакам, а доказателства просто няма. И знаете ли защо? Защото това не се е случило. Съдия Томасино ще ви инструктира, но искам да кажа няколко думи за тежестта на доказателствата при защитата. Ние не трябва да доказваме нищо. Но Марк Духър избра да даде показания, да изтърпи въпросите на госпожа Дженкинс в продължение на три-четири часа, за да ви каже какво е правил през нощта на седми юни. И с какво разполагаме? Нямаме доказателство за мотив, нямаме доказателство, че Марк е бил на местопрестъплението, когато то се е случило, нямаме доказателство, че дори е бил в квартала по това време. Накратко няма доказателства за нищо, да не говорим пък за доказателства, доказващи извън всякакво съмнение, че Марк Духър е виновен. Няма факти, които да го осъждат.

Фаръл привършваше.

— Дами и господа, аз съм адвокат защитник. Това работя. Защитавам хората и се опитвам да убедя съдебните заседатели, че доказателствата по делото не подкрепят присъда „виновен“.

Той си пое дъх. Процесът бе като война. Правиш всичко, което трябва, за да спечелиш. Беше стигнал дотук и връщане назад нямаше. Работил бе неуморно, за да убеди добрите съдебни заседатели, че е мъж на честта и е достоен за тяхното доверие. И сега щеше да ги излъже.

Господ да му е на помощ, трябва да го направи.

— Това дело е различно — започна той. — Веднъж в кариерата си човек като мен получава шанса да каже на съдебните заседатели, че клиентът му е не само невиновен, но и невинен. И точно това ви казвам сега — Марк Духър е невинен. Не го е направил. Знам, че и вие го знаете. Знам го.