Джон Лескроарт
Вина (37)

37

Глицки, Тию и Дженкинс се наслаждаваха на малката си победа край маса в заведението на Лу Гърка. Глицки и Тию прегръщаха по един чай с лед, но Дженкинс надигаше двойно мартини, а отпред я чакаше още едно. Беше петък, за бога, а и си го беше заслужила.

— Хареса ми това с кръвта — обади се тя. — Дори и без ДНК-то на Бандерас пак мина добре.

Глицки сдъвка една бучка лед.

— Винаги може и по-добре — каза той, — но и така биваше.

Тию не беше присъствал в съда и както обикновено, искаше всичко да разбере. Глицки си мислеше, че ако продължава по същия начин, скоро и това ще стане.

Когато разказаха новините на Тию, той заключи:

— Срамота е, че старият Лео е умрял и са го кремирали, преди да разберем какво е станало. Ако можем да сравним неговата кръв с тази на Духър, ще го удавим този, нали?

Дженкинс не искаше да се разстройва заради невъзможни неща.

— Историята, която чу току-що — за липсващия флакон — само от това имахме нужда. Така и така заседателите не вярват на ДНК тестове. Не ги разбират.

— Но Пол ги разбира — вметна Глицки. — Мисля дори, че той ги е изобретил.

— Какво има за разбиране? — Тию нямаше проблем с тях. — Ето един отпечатък. Там ли е, това си ти. Нямали го, и теб те няма. Да не би да греша?

— Не — отвърна Глицки. — Такава е теорията и дори е много добра. — Той започна да се измъква от сепарето, после се спря. — Ох, Аманда, в бързината забравих. Помощничката, Кристина. Говорих с нея по обед. Не знаеше. Тя не е мотива.

Тию се наведе напред.

— Мислех си за това този следобед, Ейб, и тя пак може да е мотив, дори и да не го съзнава.

Глицки клатеше глава.

— Не и ако между тях двамата не е имало нищо сексуално. Откъде Духър ще знае дали ще може да я докопа, да е толкова сигурен, че заради това да убие жена си, да рискува процес? Твърде много е.

Тию вдигна рамене.

— Той обича да си играе. Погледни Транг, Нгуен, онази Прайс. Такъв е в действителност. Мога да си го представя как го прави, само заради предизвикателството, дори без да знае какво ще се случи накрая.

— Надявам се да грешиш — въздъхна Глицки.

— Защо?

— Защото ако си прав, въпрос на време е, докато се справи и с нея.

 

 

В стаята на защитата Кристина метна сакото си на един сгъваем стол и отиде до любимия си прозорец, както винаги. Зимната нощ наближаваше и над Съдебната палата и надолу по улицата грееха светлинките на Коледната украса.

Марк тихо се обади:

— Мислиш, че в края на краищата може и да съм го извършил?

Тя не се обърна, не му отговори. Той се смъкна от бюрото и Кристина почувства, че се приближава към нея, още преди да види отражението му в стъклото.

— Моля те, недей.

Духър спря.

— Нямам обяснение за кръвта, Кристина. Нищо не знам за нея. — Мълчание. — Шегувахме се на обяд, че това ще е звездният момент на Уес, но всъщност той каза истината — когато си невинен, проблемът е там, не знаеш какво се е случило.

— Да, и друг път съм го чувала. Звучи добре, като вселенски закон, като че ли няма начин да не е вярно.

— Вярно е.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, едва дишаше. Марк стоеше зад нея.

— Кристина, откога знаем за тази кръв? Ти също знаеше.

Накрая младата жена се обърна.

— Добре, Марк, знаела съм, няма съмнение. Просто си мислех, че трябва да има някакво обяснение, което в един момент ще се появи. Този момент току-що мина и обяснение нямаше.

Той я гледаше.

— Бих искала да знам как флакон с кръв от кабинета на твоя лекар се е озовал на леглото на твоята съпруга.

— Не знам.

— Не знаеш? — Тя звучеше отчаяно.

— Не мислиш ли, че и аз бих искал да имам обяснение? Няма ли да е страхотно, ако мога да скалъпя нещо, нещо, на което ще повярваш, което да кажем на заседателите?

Нямаше сили да отговори, да продума каквото и да било.

— Ще ти кажа някои неща, Кристина. — Когато Марк заговори, гласът му беше странно изтощен. Тя не си спомняше да е чувала този глас преди. — Знам, че някои от тях си си ги мислила, но ще ги кажа отново и след това ще видим какво е положението между нас.

Сега той седеше зад нея. Не бе забелязала кога се е преместил. Тя обви ръце около себе си, стана й студено.

— Първият въпрос — започна той. — Как флаконът от кабинета на моя лекар се е озовал в леглото на Шийла? Откъде да знаем, че това се е случило? Откъде да знаем, че липсва кръв? Откъде знаем, ако това е така, как е стигнала до местопрестъплението?

Кристина се обърна.

— Не се отнасяй снизходително с мен, Марк.

Духър поклати глава.

— Това ли си мислиш, че правя? Мислиш, че те гледам отвисоко? Това е последното нещо, което бих направил, Кристина.

Тя чакаше със скръстени ръце.

— Ще ти кажа какво не знаем и първото нещо е, че не знаем дали липсва кръв. Откъде да знаем, че някой от персонала на доктор Харис не е изпуснал флакона и не иска да си признае? Може би и преди го е правил и ако му се случи отново, ще го уволнят. Може би кръвта на господин Бандерас все още си стои в лабораторията и на нея има погрешен етикет.

Той вдигна ръка, гласът му беше нисък.

— Не казвам, че е така, Кристина. Вече нямам никаква представа какво става, но нека си помислим какво друго може да се е случило. Казват, че имат флакон с А положителна кръв. Не знаят, че е на Бандерас. Не са направили ДНК тест, за бога, нали? Не е ли също толкова възможно да са направили гаф в полицейската лаборатория? Видя ли го онзи Дръм? Това ли е човекът, чиито показания ще ме довършат? Аз не го вярвам. Може би следите от ЕДТА да са останали от предишния флакон. Може онзи, който е убил Шийла, да е бил с А положителна кръв и да е кървял навсякъде, а от лабораторията да са направили грешка. Да не би да мислиш, че не стават грешки при тези тестове? И ако наистина се е случило, мислиш ли, че сега ще си признаят?

Кристина се бе облегнала, почти седеше на перваза.

— Кое е по-лесно за вярване? Че онзи, който е убил жена ми, е взел отнякъде флакон с А положителна кръв и го е разплискал по стаята? Или че убиецът просто е кървял? И защо — тук изобщо нищо не разбирам — защо би ми трябвало — ако приемем, че аз съм го извършил — защо ще измислям тази история с кръвта? Какво постигам с нея? Познаваш ме вече почти година. Да не съм глупак? Ако ще искам да изкарам някой друг виновен, защо ще използвам собствения си нож, защо ще ми стоят отпечатъците по него?

Накрая той пристъпи към нея.

— Добре — заговори й с равен глас. — Признавам, че на този етап всичко е въпрос на вяра. Не можеш да знаеш. Но защо предполагаш, че всички останали са си свършили работата, че никой не е направил грешка, че всички, освен мен, говорят истината?

Тя вдигна очи.

— Не мисля така, Марк. Опитвам се. Слушам те.

Раменете му се отпуснаха. За пръв път Кристина видя лицето му толкова старо. Сигурна бе, че това не е арогантност, той се разголваше. Гледаше в самата му същност.

— Не съм го направил — прошепна Духър. Дори не се молеше, което щеше да пробуди съмнения. — Кълна ти се. Не знам какво се е случило.

 

 

Когато звънецът звънна, Уес помисли, че му носят пицата и натисна бутона за отваряне на входната врата. Отвори своята и излезе в коридора да чака. Барт се промуши между краката му, задуши наоколо, отиде до стълбите и започна да върти опашка и да скимти.

— Барт! — Фаръл се приближи до него. Разносвачите се изнервяха от големи кучета. — Не се притеснявайте! — извика той. — Дружелюбен е и не хапе.

Кучето се спусна надолу по стълбите, което по принцип му беше забранено.

— Барт!

— Няма нищо. Липсвала съм му. — Сам спря на три стъпки от площадката и с една ръка разроши козината на Барт. В другата държеше кожена торба. — Здравей — обърна се тя към Уес.

— Здрасти. — Стомахът му се сви.

Беше облечена със зелено яке, качулката му още бе вдигната и косата й не се виждаше. Дънки и боти. Лицето й бе полускрито, непроницаемо. Изведнъж започна да рови в торбата.

— Исках да ти дам нещо.

— Не би трябвало да разговаряме, Сам.

— Не съм дошла да говоря. — Тя извади една червена папка. — Трябва да видиш нещо.

Той знаеше какво иска да види. Нея. Да върне нещата така, както бяха в началото. Но това бе невъзможно. Намираше се посред съдебен процес, а Сам беше от противниковата страна. Ако забравеше това, щеше да загуби.

— Точно сега съм доста зает. Нямам време да чета нищо друго. Затънал съм до шията, освен ако приятелката ти Даян не си смени историята.

Притиснала папката до себе си, тя махна качулката си. Очите й блестяха от омраза или разочарование.

— Уес, моля те.

— За какво ме молиш?

— Това е важно. Изключително важно. Не само за процеса, а и за теб.

Но не се помръдна, той също. Накрая Сам кимна, потупа Барт още веднъж, остави папката на стълбите и се обърна да си тръгне. Когато стигна до входната врата, не се поколеба, както очакваше Фаръл. Тогава щеше да я повика, да види дали… Но тя изобщо не се поколеба.

Вратата след нея се затвори.

 

 

Имаше намерение да остави папката на стълбището. Но не го направи.

Щом влезе вътре, реши, че ще хвърли проклетото нещо в боклука, но не го направи.

Беше изчел всички статии по вестници и списания за Даян Прайс и му бе писнало от нея. Очевидно жената си гонеше славата и сега с измислената история за бруталното изнасилване оправдаваше пълния си с наркотици и безразборни връзки живот.

Да бе.

Някъде беше прочел, че е предложила историята си в едно холивудско студио и реши, че точно това можеше да се очаква от нея. Беше измамница и лъжкиня и за няколко седмици бе превърнала историята си с неговия клиент в печеливша индустрия. Изпитваше към нея единствено и само презрение.

Но сега папката седеше върху кухненския плот оттатък, докато той се преструваше, че чете показанията на Емил Балиан за колата на Марк, дъвчеше пица и пиеше втората или третата си бира за тази вечер.

Беше намалил радиото — пускаха Коледни песни. Не искаше да попадне на някое кънтри парче. Четеше показанията на Емил Балиан за пети или шести път, но от това те не ставаха по-смислени. Любопитният съсед не знаеше каква кола е видял в нощта на убийството.

Второто полувреме на мача на „Уориърс“ беше като второто полувреме на всички баскетболни мачове. Фаръл започваше да мисли, че трябва да променят правилата на професионалния баскетбол — да дадат на всеки отбор по сто точки и да ограничат играта до две минути. Резултатите ще са същите и на всички ще им се спести много досада.

Накрая той промърмори някаква ругатня по свой адрес, изключи телевизора, а после и радиото, отвори си още една бира, седна на канапето си с папката в скута и продължи да се колебае.

Какво искаше да каже Сам с това, че вътре имало нещо и за него, не за процеса?

Страниците бяха много. Първата беше от годишник от гимназията. Даян Тейлър, широко усмихната, типична гимназиална снимка, под нея списъкът на организациите, в които бе членувала и наградите, които бе спечелила — Комитет по ученически сборове, Клуб по дебати, Шах клуб, Отбор на мажоретките, Клуб по биология, Плувен отбор, Научна награда на Американската банка, Пълноправен член на федерацията на стипендиантите в Калифорния, участник в Организацията по национални заслуги.

Уес обърна на следващите страници. Още годишници, снимките, които я показваха такава, каквато е била — жизнерадостна, хубава, популярна.

И какво от това? Вестниците бяха пълни с подобни снимки на серийни убийци, които изглеждаха по същия начин и бяха направили пак толкова неща в гимназията. Не можеше да се съди по снимки. Уес без проблем си спомни собствената си гимназиална снимка — с прическата а ла „Бийтълс“ го бяха избрали за „Собственик на най-добра прическа“. Сега беше около петдесет на сто плешив. Според него това говореше достатъчно красноречиво за достоверността на гимназиалните снимки.

Но продължи нататък, обръщаше страниците и отпиваше от бирата си. Сега от снимки към ксерокс копия на оценките. Последен клас в гимназията — пълен отличен. Първи семестър в Станфорд — също. Втори и трети семестър — също. Четвърти семестър — спад в оценките и незавършен.

Значи нещо се беше случило по време на пролетния семестър на втората й година. Уес бе ставал свидетел на подобни неща милион пъти. Това беше — той отново провери датата — 1968 година. Бяха се появили наркотиците. Бяха убили Мартин Лутър Кинг. Боби Кенеди. Чикагската демократична конвенция и Хъмфри, а след това и Ричард Никсън. Америка се разпадаше. Уес нямаше да се учуди, ако 1968 година поставяше рекорд по ниски университетски оценки. Някой трябваше да проучи този въпрос, да получи правителствена стипендия. Но какво означаваше това?

Нищо не означаваше. Просто поредния пример за човек — в случая Сам — който виждаше това, което иска да види. Той допи бирата си и отиде да си вземе още една. Трябваше да си ляга.

Но нещо го дърпаше обратно към канапето, към папката. Дължеше нещо на Сам, нали?

Нищо не й дължеше. Тук тя грешеше, а той беше прав. Тя му бе причинила болка, не той на нея. Тя продължаваше да го наранява.

Следващите прихванати с телбод страници, общо четирийсет и две, бяха ксероксни копия на извадки от дневник, изписани с уверен женски почерк — по два дни на страница, първите осемдесет и три дни от годината до двайсет и трети март.

Той изчете всичко. Даян пишеше забавно и с чувство за хумор. Все още участваше в състезания по плуване. Учеше немски, химия, биология и западни цивилизации, притесняваше се, че предметите са много лесни, че няма да е готова за факултета по медицина. Имаше две близки приятелки — Максин и Шарън, а на четиринайсети март се беше запознала с Марк Духър, първия мъж, споменат в романтична светлина в този дневник.

Никакви наркотици, никакъв секс. Дори и следа.

На седемнайсети март беше отишла на бейзболен мач между колежански отбори с Марк Духър. Сандвичи. Целувка за лека нощ.

Последното изречение от двайсет и втори март: „Марк и аз се целувахме. Първо гадже тази година. Уау! Мислех, че е от дъха ми“.

Последното изречение от двайсет и трети март: „Утре среща с Марк. Нямам търпение“.

Уес обърна последната страница и пребледня. Следващата купчинка листове съдържаше още ксероксни копия на страници от дневник, отново по два дни на една страница, започващи от двайсет и четвърти март, но на тях не беше записано нищо. Той започна да ги обръща.

Нищо в продължение на седемнайсет дни, докато преди двайсет и трети март Даян не беше пропускала повече от един ден. След това, на десети април, почеркът беше променен леко, но дори и Уес можеше да открие разликата. Беше някак си по-сбит, не толкова уверен.

Не съм ставала от леглото. Страх ме е. Виждам всичко по различен начин, на какво са способни хората. От Марк насам. От това. Страхувам се, че ще го срещна и тогава какво? Трябва да кажа на някого. Но той заплаши, че ще ме убие. Искам да си отида вкъщи, но не мога да напусна колежа без причина, не мога да мисля. Господи, майка ми… Как да им кажа?

Още празни страници, на пети юни семестърът свършваше.

 

 

Уес се питаше защо не го е видял преди. Защо Сам не го е дала на Аманда Дженкинс? Ако го бе направила, Уес щеше да го прочете в списъците на веществените доказателства. Но там го нямаше.

Какво означаваше това?

От правна гледна точка нямаше никакъв смисъл. Само страници, може би от дневник, преди двайсет и няколко години. А всичко това би могло да бъде направено през последния месец. В никакъв случай не представляваше доказателство.

Само че, както и каза Сам, целта му не беше да е доказателство. Страниците не бяха за процеса, а за Уес.