Джон Лескроарт
Вина (10)

10

На следващата вечер, в четвъртък, Духър пак остана до късно в библиотеката на долния етаж на кулата. Внезапно спря да чете. Очите му зашариха бързо по рафтовете с книги и цялото му същество застана нащрек, изпълнено с невероятно силно предчувствие. Всеки момент нещо щеше да се случи, усещаше го.

Телефонът звънна. Знаеше кой се обажда — доверяваше се безусловно на вътрешния си глас. А освен това беше време — бяха изминали четири дена от повишението на Ейвъри. Духър вдигна слушалката още след първото иззвъняване, като едва се сдържаше да не произнесе веднага името й.

Вместо това отвърна по обичайния си начин.

— Марк Духър на телефона. — Библиотеката му служеше и за домашен офис, с отделен телефон, и беше нормално да се държи като бизнесмен.

Настъпи дълга пауза.

— Марк, здравей — чу се глас, последван от въздишка. — Обажда се Кристина Карера. Извинявай, че те безпокоя вкъщи.

— Кристина! — Гласът му беше развълнуван и ентусиазиран. — Не ме безпокоиш ни най-малко. Нали иначе, ако съществуваше такава опасност, нямаше да ти дам номера. — Духър грабна портативния телефон, пресече стаята и затвори вратата. Беше малко след девет вечерта и Шийла зяпаше телевизия в кухнята, докато миеше съдовете от вечерята. Затворената врата беше сигнал, че Марк работи и не бива да го притеснява. — На какво дължа това внимание? Какво мога да направя за теб?

— Не знам. Навярно нищо. Знаеш ли, чувствам се кофти, задето ти звъннах… но пък в противен случай щях да чувствам угризения за всичко оттук насетне.

Духър отново прекоси стаята, отиде до барчето и си сипа няколко пръста чист бърбън в една голяма конячена чаша. Кимаше с глава на думите й, напълно потопен в разговора.

— … но не знаех с кой друг бих могла да си поговоря. Мисля, че имам нужда от съвет.

— Работата ми е да давам съвети и тарифите ми са разумни. Е, не съвсем, защото тогава никой нямаше да ме уважава.

Почти виждаше овала на лицето й, усмивката й. Шегата, пусната умело от Марк, я успокои. Той наистина й беше приятел и тя бе на седмото небе, защото той й отделяше такова внимание. Това пролича и по гласа й.

— Добре — каза тя. — Ще си платя.

— Ами хубаво. Един обяд от теб. — А после продължи по-сериозно: — Какъв е проблемът, Кристина? Отново нещо, свързано с работата ли?

Този път мълчанието продължи по-дълго. Той чакаше търпеливо.

— Не става дума точно за работата. По-скоро нещо лично.

— Не се намираш в лапите на закона, нали?

— Не, в никакъв случай.

— Но е нещо лично, така ли?

— Става дума за Джо — каза простичко тя. — Не знам как да постъпя.

Той отпиваше от питието, все още изправен до барчето.

— Разбира се, че можем да си поговорим, Кристина, но ако проблемът е свързан с Джо, не е ли по-добре да го обсъдиш направо с него?

— Тъкмо това се опитвам да избягна. Не искам все да се пазаря с него. Не и когато е на върха на щастието си.

— Предполагам, че става дума за преместването?

Отсреща му отвърнаха с горчив смях.

— Почти съм склонна теб да виня за това.

— Защото Джо е повишен?

— Знам. Звучи много тъпо.

— Не, нямах това предвид. Това преместване просто присъстваше в плановете ни от много време насам. Със сигурност далеч преди да те срещна. — Това не беше съвсем точно. Наистина, решението да се отвори офис в Лос Анджелис бе обсъждано още преди месеци, но всъщност Духър му даде тласък, а изборът на Ейвъри бе направен едва през последните шест седмици. В административните дела по отношение на партньорите си Духър се държеше като истински феодал — управляваше фирмата еднолично. Тя беше печеливша и ако партньорите не одобряваха решенията му, всеки имаше право да постъпва както намери за добре… но без да му се пречка в краката. Той и бизнесът му нямаше да пострадат.

— Знам. Знам това. — Тя въздъхна. — Господи, такава кучка съм.

— Не съм забелязал такова нещо. Разсърди ли се на Джо?

— Не още. Мисля, че тъкмо затова ми се прииска да ти се обадя.

— За да ти дам разрешение да се разсърдиш на гаджето си? Не мисля, че е това. — Не можа да преодолее себе си и да нарече Ейвъри неин „годеник“. А плюс това искаше да й изпрати и едно послание — в крайна сметка гаджетата са нещо непостоянно и маловажно.

— Не искам непрекъснато да мърморя. Ето това е. Та аз не съм нещастен човек. Не се смей. Наистина не съм.

— Не се смея.

— Но сега нещо не разбирам… ако разговарям с Джо, всичко, което кажа, след време ще прозвучи така, сякаш не съм подкрепила израстването му в кариерата. Вероятно и с теб изобщо не трябваше да си приказвам.

— Стига си повтаряла това, Кристина. Радвам се, че се обади. Просто не съм сигурен какво точно мога да направя. Решението вече е взето. — Алкохолът беше стоплил кръвта му и той се отпусна на високото столче до барчето.

— Надявам се, че насреща ми не стои големият шеф, Марк. Дори не знам как се осмелих. Но ти винаги си бил толкова… чувствам те като приятел, не е ли така? Имам нужда от приятел, с когото мога да говоря за това, който може да разбере и двете страни.

— Добре, чакай само да сваля шапката си на голям шеф. — Той понижи глас. — Поласкан съм, че си се сетила за мен. Наистина не знам дали ще мога да ти бъда от помощ, но те слушам внимателно.

 

 

Като всеки примерен съпруг, докато довършваше второто си питие в кухненския бокс, Духър сподели с жена си за обаждането.

— Горкото хлапе е натясно. Какво ли трябва да направи?

Шийла пиеше кафе без кофеин.

— Става дума за онова изумително момиче от купона, така ли? Кристина?

— Да.

— И тя ти се обади тук, вкъщи?

Той вдигна пръст и на лицето му се изписа язвителна усмивка.

— Всъщност, истината е, че тя настояваше да те зарежа заради нея. Каза, че не може да живее без мен нито ден повече и не мога да си изкривя сега душата и да кажа, че я обвинявам заради избора й. Наложи се обаче да й обясня, че отдавна принадлежа на друга. — Той се пресегна през масата и погали ръката на жена си. — И съм щастлив.

— Наистина ли?

Той мълчаливо стисна ръката й и я погледна в очите.

— Абсолютно, Шийла. Що за въпрос? Знаеш го.

— Знам, но имаше време…

— Наистина сме имали трудни периоди. Е, добре! Винаги сме се оправяли. И пак ще е така. — Той сви рамене. — Разбира се, това разби сърцето й, но тя е толкова млада. Ще го преживее. Вероятно.

Шийла клатеше глава.

— И през ум не ми е минавало, че момиче с нейния вид може да има някакви проблеми…

— Всички имат проблеми. Тя. Ти също си имала. И двамата сме имали, особено когато бяхме млади и се опитвахме да изчислим и пресметнем всеки ход.

— Аз обаче никога не съм изглеждала като нея.

— Като нея — не, но също толкова готина.

Жена му светна и покри ръката му с длани.

— Разполагаш точно с половин час, за да приключиш с ласкателствата. Сериозно говоря. — Тя пусна ръката му, вдигна чашата си и отпи. — Не изпитваш ли радост, че аз и ти не навлизаме в живота сега? Просто не знам как се справят тези хлапаци? Имам предвид, че по наше време, ако преместеха теб, аз веднага щях да те последвам без никакви въпроси. Всъщност, така и направих. Бъркли, след това те дочаках от Виетнам, после Ел Ей и накрая отново тук.

— Всичко помня. А и никога не си ме обвинявала.

Шийла не можеше да му се нарадва. Той отново влизаше в предишната форма — леките комплименти, нежността.

— Е, имало е обвинения, но никога не съм се чудела дали да дойда с теб. А днешните момичета — какво говоря, те са си направо жени, щом сега завършва, значи е на около двайсет и пет, та на тяхната възраст ние вече бяхме родили децата си, можеш ли да го проумееш?

— Ние бяхме едно необичайно мъдро и зряло поколение. И още сме такива.

— А виж това момиче с какво се занимава. И всичко това заради безценната й кариера. Какво е кариерата? Как може да има хора, които да искат да блъскат през целия си живот?

— Тя иска да има тази възможност, Шийла. Различно е. Може би изпитва необходимост. В днешно време е трудно да се правят оценки. Светът вече е съвсем друг.

— Аз пък мисля, че е срамота. Бих я посъветвала да си върви с момчето, а останалото само ще се оправи.

По лицето на Духър плъзна тайнствена усмивка.

— Не бих могъл да й кажа това. Ще ме помисли за последната консервативна свиня. Е, може би не последната.

— Но ти си прав.

— Сигурно е така, но се боя, че сама трябва да открие тази проста житейска истина в днешния жесток свят.

— Но в крайна сметка как ще постъпи? Ти какво я посъветва?

— Бях пределно ясен. Казах й, че ако бях на нейно място, щях да остана тук и да си плюя на ръцете. Да зубря здраво за адвокатската тапия и да я взема. Казах й, че Джо има нужда от подкрепа в начинанието си. Ако наистина са влюбени, всичко ще си дойде на мястото. Много хора се разделят, било заради работата, било заради нещо друго. Щом това се налага, защо трябва да го изживява като някакъв апокалипсис?

Тя отново взе ръката му в своята.

— Знаеш ли, Марк, понякога забравям какъв романтик си.

Той сви рамене.

— Просто се опитвам да бъда добър ръководител. И двамата представляват капитал за фирмата — ако не са щастливи, качеството на работата им ще спадне.

— О, това ли било? Значи този патриархален съвет е просто изкусна управленческа хватка?

— Естествено. — Той допи чашата си. — До голяма степен.

Тя усмихнато завъртя глава.

— Да — каза, — знаех си. — Посочи чашата му и го попита дали не иска още едно питие.

Той се поколеба.

— Не искам да те изкушавам, но какво ще кажеш да ми направиш компания?

Тя още не бе намерила кураж да му признае за антидепресанта „Нардил“, който вземаше. Изобщо не мислеше, че някога ще се престраши да му каже. Но, от друга страна, Марк така хубаво себе отпуснал, бе изпаднал в такова чудесно настроение, толкова бе откровен с нея. Честно казано, през последните седмици тя си пийваше по малко вино без никакви лоши последствия. Сега Марк искаше от нея да сподели последното му за деня питие. Ако откажеше, хубавото щеше да отлети. В никой случай не би поела този риск.

 

 

Бе полунощ.

Сам Дънкан внезапно скочи и стресна Куейл, който спеше до нея в леглото. Кучето изджафка два пъти, сетне простена, тя го погали, за да го успокои и го премести върху одеялото в скута си.

Докато го галеше разсеяно, спусна краката си на пода. Мразеше безсънието, но бе взела твърдо решение да не близва и капка за приспиване. За последен път бе пила на празника на свети Патрик и ето докъде я бе докарало това.

Да стърчи будна посред нощ.

Двойката, която живееше над нея — Джанет и Уейн — вече се бяха умирили, но по отминалата тупурдия можеше да заключи, че бяха имали твърде бурна нощ. Като в онези филми, в които комшиите изведнъж зарязват всякакви задръжки и буквално се хвърлят в бездната на странното. Навярно Джанет и Уейн не знаеха, че Сам се е прибрала. Може би смятаха, че старата сграда не пропуска толкова звуците. Без да се съобразяват с нищо, те бяха демонстрирали целия звуков спектър — викове, писъци, пъшкане, скърцане на пружина, въздишки, стонове и каквото друго си помислиш. Във филмите това беше забавно.

Но не и за Сам тази вечер. По-скоро обратното — изживя го като трагедия.

Но нямаше да се предаде на паниката. Беше зряла жена и щом съдбата бе решила да я остави без спътник през цялото това време, някак щеше да го преживее и да се опита да подреди малко или много с успех живота си. Мъжете идваха и си отиваха, с малцина от тях авантюрата си струваше, дори веднъж имаше и годеник, за около няколко седмици, но през последните четири-пет години просто бе решила да не обръща внимание на този проблем и да не се притеснява, а да се съсредоточи върху кариерата си, пък каквото имаше да се случва с любовта, просто щеше да се случи. За беда нищо особено не се случваше.

Докато не се появи Уес Фаръл.

Прекараха заедно не повече от два часа, но през това време — колко глупаво звучеше, без да има никакво обяснение или причина — тя се почувства толкова преизпълнена с живот, толкова страхотна, че май не можеше да си спомни друг такъв случай. Начинът, по който се отнасяха помежду си, бе от съвсем ново естество — никакво напрежение, пълна хармония, сексуално привличане, внимание, хумор. Със сигурност бе хлътнала.

А после той се бе оказал…

И какво от това? Човек, който върши работа, която тя не одобрява? Не се ли свеждаше проблемът единствено до това? Защо го изкарваше по-черен от дявола? Не беше нито сериен убиец, нито професионален борец, нито продавач на коли. А и острата й реакция към заниманието му — въпреки че тя едва ли би признала този факт пред себе си — май в немалка степен се дължеше и на погълнатия алкохол.

Затова направи възможно най-мъдрото нещо — отново прекара през главата си случилото се. Премисли всичко абсолютно трезво, а и самата тя този път бе трезва като краставичка. Беше на трийсет и пет. Досега не бе изпитвала чувство на самота, но по дяволите, този път се чувстваше адски самотна. Не точно самотна. Просто й се искаше пак да го види.

Кристина я бе посъветвала да потърси номера му в указателя и след двудневна борба със себе си тя го стори. Имаше отбелязан само служебен телефон, някъде в Кълъмбъс, но не и домашен. И номерът в момента се намираше в бележника й върху нощното шкафче.

— Майната му — каза тя и светна лампата.

Какво правя, по дяволите, мислеше си. Вече минава полунощ. Той отдавна си е вкъщи. Най-много да оставя съобщение на телефонния секретар в кабинета му и да му се извиня, че се държах по този начин — не, няма да му се извинявам, не бива да започвам така. Ще кажа само, че искам да говоря с него. И ще оставя номера си.

Ама чакай. Той знаеше къде живее тя и ако сметнеше, че става дума за нещо важно, направо можеше да се изтърси и да звънне на звънеца…

Не, това нямаше да стане, нали го беше изхвърлила. Той навярно я смята, и то с основание, за костелив орех. Даже и да му се идваше, щеше да премисли два пъти, дори десет пъти — и да се откаже. И не можеше да го обвинява за решението му. На всичкото отгоре, ако наистина бе, според признанието му, първата чужда жена, на която попада, откакто е женен, сигурно бе преживял тежко неуспеха. И в този случай тя нямаше никакво право да го обвинява.

Вината си беше чисто нейна.

Трябва да разбера дали се е развел, помисли си тя. Това на първо място. Нямам намерение да се обвързвам с женен мъж. Та аз изобщо не го познавам. Това е тъпо.

Но вече бе набрала номера и телефонът отсреща звънеше.

— Ало.

— Много съжалявам. Сигурно съм набрала грешен номер.

На косъм бе да затвори. Не бе готова наистина да разговаря с когото и да е, особено пък с него. Канеше се само да остави съобщение.

— Сам, Сам, ти ли си?

Това я изуми. Възможно ли бе да е познал гласа й?

Тя стисна слушалката. Просто трябваше да затвори. Бе сбъркала номера. Бе сбъркала времето. Бе сбъркала всичко.

— Сам? — повтори той. — Ти ли си това?

Тя въздъхна с чувство на безсилие.

— Искам да се извиня. Не! Не да се извиня, да обясня. Мислех, че ще попадна на телефонния секретар.

— Ако толкова искаш, ще го включа и ти обещавам, че до утре сутринта няма да го прослушам.

— Това може и да помогне. Още ли работиш, искам да кажа, не ти ли свърши работното време за днес?

— Само че, ако ще задаваш въпроси, телефонният секретар няма да е в състояние да ти отговаря. И знаеш ли колко неудобно ще се почувства.

— Прав си.

— Навярно знаеш, че успях да измъкна моя клиент — Левън Коупс. Ако за това ми звъниш…

— Измъкна го?

— Свалиха обвиненията. Прокуратурата реши, че няма достатъчно доказателства. Сега е на свобода.

Тя пое дъх.

— Всъщност, не се обаждам точно за това. Донякъде, но само донякъде. — Сам млъкна за миг. — Виж, ако ти обещая да се държа нормално, ще имаш ли нещо против да се видим за едно кафе или нещо такова?

— Става. Искам да кажа, добре. Сигурен съм. Само че защо не ми кажеш кога?

— Какво ще кажеш за сега?