Джон Лескроарт
Вина (23)

23

Кристина стоеше до френските прозорци и наблюдаваше Духър, който се разхождаше из задния двор и посрещаше опечалените.

Бореше се с чувството, че мястото й не е тук, с вината, че дълбоко в сърцето си не скърбеше за смъртта на Шийла Духър. Марк беше свободен — нямаше смисъл да го отрича. Тя въздъхна дълбоко.

— Радвам се, че си тук. Никого не познавам.

Обърна се и видя Сам Дънкан. Ръката й още беше в гипс.

— Вече не си сама. Но защо си тук?

Сам сви рамене.

— Уес. Поема нещата на Марк за известно време. Дори и да изключим полицията, всичко това е направо ужасно.

Кристина хвана ръката на Сам.

— Каква полиция?

— По дяволите. — Лицето й помръкна. — Не би трябвало да говоря за това. Уес не иска да плъзват слухове. — Тя понижи глас. — Притеснява се, че ще обвинят Марк в убийството на жена му.

Кристина зяпна от изумление. Това беше абсурдно.

— Какво? Дори не е бил тук, нали? Как би могъл…?

— Знам, но въпреки това Уес се притеснява. И е толкова скоро след онзи случай с Транг.

— Но и там нищо не откриха.

— Не, но явно нашият приятел сержант Глицки мрази да греши. А той е поел случая.

— Но Марк дори не е бил тук…

— Явно от полицията могат да кажат, че е бил — махна с ръка Сам. — Според Уес, ако са решили да те пипнат, ще ти стъжнят живота.

— Значи не са искали наистина да хванат Левън Коупс.

Сам се намръщи.

— Още ли мислиш за това? Но и този случай беше на Глицки.

— Какво му е направил Марк на Глицки?

— Никой не знае. Уес не е сигурен, че има някаква причина. И още нищо не е станало. Просто е притеснен. Мисли, че Глицки е преуморен от работа и си прави погрешни изводи. Оплеска нещата с Левън Коупс. И знаеш за заповедта за обиск на Марк. Ето ти два удара.

— Да не мислиш, че е подставил някакви улики? Полицаите всъщност не правят така, нали?

Сам сви рамене.

— Не знам какво правят.

 

 

Фаръл седеше в ъгъла на кухнята с бира в ръка и слушаше как двете най-малки деца на Марк — Джейсън и Сюзън — говорят с приятелите си. Познаваше ги от раждането им, приличаха си много — слаби, с прави русоляви коси и пронизващи зелени очи, очите на Марк. Сюзън беше облечена в туника и панталони от черна коприна, а Джейсън бе нахлузил торбести панталони, чисто нова, закопчана до яката риза, която беше няколко номера по-голяма от необходимото, яке в защитен цвят.

Нито едно от децата на Фаръл не бе успяло да се прибере за погребението, което го разочарова, особено поради факта че Шийла и Марк бяха кръстници на Мишел, най-малката. Но се успокои с това, че скулпторът нефтотърсач Марк младши, най-големият син на Марк, също липсваше.

Уес се опита да помогне на Духър да съобщи злощастната вест и се обади на Марк младши, но се оказа неподготвен за злобата, с която бе посрещната новината. Татко му никога нямал нужда от него — и сега щял да мине без сина си. Освен това било много зор да дойде чак от Аляска. Майка му така и така била вече мъртва. Какъв бил смисълът? А и нямал пари за пътуването.

А, татко му щял да плати? Не, благодаря — така или иначе, пак щял да има да му дължи. Ще трябва да си плаща. Дори и за нещо такова.

Всички младежи пиеха бира.

Добре му беше в кухнята с тях, особено след като си спомнеше за Лидия, която се въртеше около останалите поканени в голямата стая. Да, отбягваше я. И нямаше желание да я представя на Сам. Това го задържаше в стаята, не че не беше интересно тук. Научаваше много неща, слушаше. Просто трябваше да цензурира обръщенията и мръсотиите, а останалото си беше чист английски.

В църквата кацналият сега на кухненския плот Джейсън бе седял до сестра си на същата скамейка като Марк, но и двамата на около два метра от баща си. Достатъчно недвусмислено. По време на службата момчето се разплака, но сега вече бе спокойно.

Палеше се за снега в Колорадо, за зимата, която бе прекарал там, как оттук щял да отиде в Розарито, как от утре щял да се впусне в лятото. Трябвало да се махне. Тук, с бащата, му идвало много.

Наведена над мивката, сестра му се държеше за ръце с друга млада жена.

— Как издържаше майка, не знам — обади се тя.

Още приказки срещу баща им, замисли се Уес. Изведнъж, добил смелост от бирите, той се изправи и реши да се намеси.

— Ей, хлапета, я оставете баща си малко на мира. Достатъчно му е трудно.

Сюзън почти изръмжа:

— На татко никога не му е трудно.

— Точно сега му е такова.

— Как ли не! — Тя пусна ръката на приятелката си и се приближи до него — походката й бе малко несигурна. — Мислиш, че познаваш баща ми, нали? Мислиш, че е опечален, така ли? — Тя поклати безнадеждно глава. — Ти си добър човек, Уес, сериозно ти говоря, но продължавай да си мечтаеш.

— Какво да си мечтая, Сюзън? Какви ги говориш?

Джейсън се обади:

— Ей, я се огледай.

— Гледам. Какво трябва да видя? Виждам как баща ви се опитва да се държи. Виждам, че е загубил половинката си.

Сюзън изсумтя и кимна към Джейсън.

— Шест месеца?

— Най-много — отвърна той.

— Какво искате да кажете?

И двамата заклатиха глави, но Сюзън добави:

— Сам ще видиш.

 

 

Най-накрая Кристина събра кураж и излезе в задния двор. Огрян от пъстрата светлина, той стоеше под напъпилия бряст и тя си помисли, че никога не е виждала по-забележително лице.

Не лицето само по себе си, а това, че толкова ясно отразяваше самия човек, беше възхитително. Всичко си личеше — страданието му, силата, с която го понасяше, Божията милост, с която щеше да го надмогне.

Бе потънал в разговор с някакъв свещеник, облечен в черно, поръбено с лилаво, расо, но когато я видя, като че ли я дари с благоволението си, призова я към себе си. Тя почувства как стъпките й олекват. Бе добре дошла, дори в този момент.

Той хвана двете й ръце, наведе се към нея и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, че дойде.

— Не можех да не дойда.

Продължаваха да се държат за ръце. Изведнъж той се усети, леко стисна дланите й и ги пусна.

— Ами… — Спомни си за свещеника, обърна се към него. — Не зная дали познаваш архиепископа на Сан Франциско, Джеймс Флеърти. Кристина Карера. Джим, Кристина е една от бъдещите големи звезди на фирмата.

Тя се здрависа с Флеърти и задържа усмивката на лицето си, докато той измърмори стандартните любезности. Но в очите и мислите й остана Духър.

Той се владееше, очите му бяха някъде другаде — вглъбени, смазани от тежестта на загубата. Видя, че тя го наблюдава и направи опит да се усмихне, извинително повдигна крайчетата на устните си, заради това, че й бе позволил да види, дори и за кратко, болката му. Той не искаше да я показва, да парадира с нея. Беше мъж. Щеше да се оправи. Това си бе само негов проблем. Беше сам и щеше да оцелее.

Тя си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

 

 

Лидия се подразни от това, че вижда бившия си съпруг с друга жена — естествено по-млада, нали всички това правеха? Не че продължаваше да се интересува от Уес — не дай боже! — но това изкривяваше представата за собствената й значимост.

Как смееше!

Затова, след като Уес и Сам си тръгнаха, Лидия реши, че заслужава няколко питиета. После в кухнята се разговори с децата — беше кръстница на Сюзън, „леля Лид“ за Джейсън — и започнаха да си разказват случки с Шийла, смяха се, плакаха, пак се смяха. Ритуали.

Двете деца си тръгнаха, след като почти всички поканени вече се бяха сбогували и баща им най-накрая се прибра от задния двор. Не потеглиха много внезапно, но не се и забавиха много. Лидия размени с Марк поглед, с който сякаш искаше да му каже „какво да ги правиш?“ и взе бутилка джин от барчето.

— Ще пийнем ли по едно?

Раменете му увиснаха. Според Лидия, Марк се бе държал като воин цял ден, обикаляше хората, изслушваше отново и отново колко съжаляваха всички, понасяше съветите, съболезнованията, вицовете. Беше проявил невероятно търпение и, както винаги, се бе държал безупречно. В края на краищата той беше Марк Духър.

Въпреки че, само за миг, когато децата му го изоставиха, издръжливостта му се пропука. След това той събра сили, усмихна се. Кимна.

— Налей.

Тя седеше на едно от столчетата на бара и когато той застана до нея, погали гърба му с длан. Той се стегна, доближи се още повече.

— Това е по-хубаво от джина.

Но прие и питието.

Лидия остана да почисти. Познаваше къщата, справи се с готвачите. Беше от помощ. Всички си бяха тръгнали още в шест, а тя се върна в кухнята и въпреки че нямаха нужда, сипа в две чаши джин с лед и му ги занесе в дневната. Той седеше в единия край на мекото бяло кожено кресло, все още в черния си костюм, дланите покриваха очите му.

Чукнаха чашите си.

— Дълъг ден — каза тя. — Защо не си свалиш сакото и не се отпуснеш малко?

— Права си.

Като че ли му беше прислужница, помогна му да си свали сакото. Докато отиваше до гардероба да го закачи, видя отражението си в голямото позлатено огледало в хола.

Спря и отново се замисли какъв идиот е Уес. Не можеше съвсем да фокусира погледа си, но виждаше, че изглежда страхотно. С черния костюм, високите токчета, черните чорапи. Можеше да мине за десет години по-млада, спретната, елегантна, с изсветлена пепелява коса, като принцеса Даяна.

Майната му на Уес и на приятелката му.

Тя закачи сакото в гардероба. Денят все още бе топъл и изведнъж собственото й сако започна да я стяга. Лидия го разкопча, съблече го и го закачи до това на Марк. Черната й блуза беше прилепнала около врата и когато се върна при него, бе разкопчала две копчета.

Той й подаде питието, тя застана пред него и отново чашите им звъннаха. Почувства погледа му, докато той отпиваше първата глътка.

— Да благодарим на Господ за джина — каза Лидия. — Не мисля, че съм пила нещо друго, освен вино през последните шест месеца. Но понякога човек има нужда от истинско питие, не мислиш ли?

— Да пием за това. — Марк надигна чашата. — Ще цитирам великия Дийн Мартин и ще кажа, че понякога означава сега.

— Да ти сипя ли още?

Той пресуши чашата, подаде й я. В кухнята тя грабна кофичката за лед и бутилката, занесе ги на холната масичка и наля две нови питиета.

Отново застана пред него.

— Ние двамата — поклати глава той. — Кой би си помислил?

Тя събу обувките си.

— Как си, Марк? Честно.

Духър замислено отпи от чашата, завъртя глава и разтри врата си.

— Опнат като тъпан.

Лидия остави своята, мина зад канапето и постави ръце на раменете му.

— Затвори очи. Поеми дълбоко дъх.

Когато палците й потънаха в мускулите на врата му, той изстена от облекчение.

— Имаш половин час да престанеш, Лидия. — Главата му се облегна на канапето и той се смъкна надолу.

Тя спря.

— Сега не си застанал правилно.

— И тя така казваше.

— Легни на пода. По корем.

Той се изпъна както му беше искано, с ръце под главата. Лидия коленичи до кръста му, започна да размачква раменете, врата, надолу по гръбнака.

Пресегна се над широкия гръб, но пак не беше както трябва. Изправи се, вдигна пола и го възседна, ръцете й не спираха да се движат, разтриваха го. Издърпа ризата му и плъзна ръце под нея. Нагоре по гръбнака с палци.

Още една преливаща от удоволствие въздишка.

Тя разкопча страничното копче на полата си, отвори ципа, изправи се, изхлузи я, след това и чорапите. Духър продължаваше да лежи по корем без да мърда.

— Обърни се.

Очите му бяха затворени. Ръцете на тила. Първо колана, след това копчето. Бавно прокара ципа над издутината.

Духър не мърдаше.

 

 

Сам и Уес се намираха на покрива на сградата, в която беше апартаментът му. Седяха боси на плетените столове, държаха се за ръце и гледаха залеза. Барт се бе разположил между тях. Малката скара пушеше, а Сам бе намерила на транзистора на Фаръл станция за кънтри музика, за която той не беше и чувал допреди шест месеца.

Сега се притесняваше, че тази музика започва много да му харесва. Нещо в него се бунтуваше срещу това един гражданин професионалист на средна възраст да слуша тези глупости. Колкото и тъпи да бяха, всяка трета пълнеше очите му. А някои парчета през последните седмици — „Не взимай момичето“ на Тим Макгроу и „Неонова луна“ на Брукс и Дън — направо го разплакаха.

Когато беше сам и рисуваше.

Във всичките песни се пееше за разни селски неща — старовремски морал, мама, татко (понякога дядо), истинска безсмъртна любов, Бог, бира, кучета и камиони.

Но не можеше да отрече, че нещо в него е прещракало и е започнал да си пада по тях.

Уинона тъкмо привършваше „Само от нея се нуждае той“ и Уес често-често примигваше. Сам стисна ръката му.

— Правиш го само да ме впечатлиш.

— Кое?

Тя се засмя.

— Този модър поглед на всяка сълзлива песен.

— Нищо общо няма с музиката. Твърде дълго гледах слънцето и очите ми се насълзиха. Или пък е от пушека.

Тя не му обърна внимание.

— Да не взема да си помисля, че всъщност дълбоко в себе си ти си нежен и чувствителен човек.

— Нищо подобно. Не се опитвам да те впечатля. Аз съм циничен адвокат от големия град и нищо не може да ме развълнува. Аз съм камък. А всъщност и остров.

— Според мен никой не е остров.

— Казвам ти, че съм един шибан остров.

— Добре, остров си. Но съм впечатлена. — Сам повдигна ръката му и я целуна, след това побутна Барт с голото си ходило. — Той можел да чувства, чу ли, Барт?

Барт вдигна глава, след това отново я постави върху лапите си.

— Виждаш ли? Безсловесните твари са на същото мнение.

Уес стана и свали капака на скарата. Двете пържоли заемаха почти цялото място. Той ги обърна и отново седна.

— Знаеш ли защо хората плачат, когато филмите завършват щастливо? Или на сватби? А някои безгръбначни лигльовци плачат даже като слушат кънтри музика?

— Защото са циврьовци?

— Ще те цапардосам по счупената ръка.

— Не са ли циврьовци?

Той поклати глава.

— Защото искат пак да е същото. Нещо в тях си спомня, че едно време са мислили, че в живота нещата могат да свършват щастливо и като им напомнят за това, не могат да го понесат. Затова плачат.

— Но ти продължаваш да си мислиш, че нещата свършват добре, нали?

— Не. Много ми се иска, но вече не мисля така.

Тя стисна ръката му.

— Заради срещата с жена ти днес?

— Лидия? — Той въздъхна дълбоко. — Не, с Лидия е свършено. Мисля, че заради децата. Децата на Марк.

— Какво децата?

Той отново въздъхна.

— Не знам. Толкова усилия, надежди, уроци, сълзи, битки, болести — и накрая какво? Децата ти се превръщат в абсолютни непознати, които не искат и да те знаят.

— Твоите деца?

— Е, донякъде. Но главно децата на Марк. Наистина го мразят.

— Може би не е бил добър баща.

— Напротив. Страхотен баща беше. Нали го познавах. Наблюдавах го. Бейзбол, тенис, футбол, бойскаути, гърлскаути, частни училища, най-добрите летни лагери — имаха си всичко.

— А него имали ли са?

Уес като че ли се сви.

— Това не знам. А моите деца? И аз, и Марк сме блъскали като луди, за да не се налага Лидия и Шийла да работят. Естествено, беше през Средновековието. Тогава това не се смяташе за върха на потисничеството.

Тишината и разликата в годините им увиснаха във въздуха.

— Най-добре да погледна пържолите — каза Уес, но не мръдна от мястото си. Не искаше да пусне ръката на Сам. Обърна се към нея. — Децата му наистина го мразят, Сам, а ги познавам. Не са лоши. Харесват ми. Дори понякога ме наричат чичо Уес. Но баща им… не ги разбирам.

— Може би не е такъв, какъвто си мислиш. Не с всички. На мен ми изглеждаше доста студен.

Той пусна ръката й.

— Хайде да не разнищваме най-добрия ми приятел четири дни след убийството на жена му.

— Не го разнищвам, само казвам, че ми изглеждаше студен. Може би е бил студен и с децата си, това е всичко.

— А може би се е сдържал да не се разпадне, какво ще кажеш? — Той повиши глас, Барт се изправи и изръмжа.

Сам замълча и пое дъх.

— Прав си, изобщо не го познавам. Извинявай. Пържолите няма да са алангле.

Седнаха около масата в кухнята. Сам се втренчи в чинията си, а Уес се усмихна. Тя нямаше да може да си нареже пържолата.

— Гипсът. — Той стана, заобиколи масата и я целуна. — Извинявай. Не искам да се караме.

Сам облегна главата си на него.

— Не ми се сърди. Не нападам приятеля ти.

— Знам. С твое позволение. — Той придърпа един стол, седна, взе един нож и започна да реже. — Истината е, че наистина може да е бил ужасен баща. Не зная. Може и лош съпруг да е бил. Преди не се гордеехме много с това. Но просто ми е приятел. Ние, белите мъжкари — дори и да не сме сърдити — от време на време се чувстваме несправедливо нападнати в този съвременен свят. Примамливо е да се сдушаваме. Затова си мисля, че инстинктивно го защитавам. Особено сега.

— Разбирам. Но и аз не те нападам.

— Знам, и все пак се чудя дали не съм видял що за баща наистина е бил, дали не съм могъл да си позволя да видя, защото съм бил съвсем същия.

— А сега?

Той спря. За секунда.

— Сега какво?

Тя посмя само да го погледне в очите.

— Не — отвърна той. — Абсолютно, твърдо не.

— Добре, но тъй като говорихме…

— Не разбирам как можеш дори да го кажеш.

— Всъщност не съм го казала. Само те погледнах. Но днес говорих с Кристина — нейната реакция на това, че Марк е заподозрян, ми напомни за теб.

— Казала си й?

— Съвсем малко. Спокойно, Уес, тя няма да се обади във вестниците.

— И защо нейната реакция ти е напомнила за мен?

— Много емоционална. Без да гледа в същността на нещата. Кристина е влюбена в него.

— Тя ли ти каза?

— Не.

Той завъртя очи.

— Но жените познават.

— Значи Кристина е влюбена в Марк. А той е най-добрият ми приятел. Дай да изясним нещо — поради тези причини и двамата не вярваме, че е убил жена си, докато е играл голф. Колко странно. Ти мислиш ли, че я е убил?

Сам поклати глава.

— Не. Пържолата ти изстива. Между другото е страхотна.

Фаръл се изправи, целуна я и се върна на мястото си.

— Само искам да кажа — продължи тя, — че ми е трудно да повярвам, че сержант Глицки ходи наляво-надясно и подставя улики, за да съди хората без причина.

— Надявам се да си права. — Той отряза парче месо. — Значи Кристина е влюбена в него?

— От сезона е — усмихна се Сам. — Може би и самата тя още не го знае, но само почакай. Шест месеца…

Уес спря да дъвче. Това бяха точните думи на децата на Уес, когато не беше разбрал за какво говорят. Сега вече знаеше и се почувства неспокоен.

 

 

През повечето нощи Сам оставаше при брат си Лари. Търсеше си апартамент по много безразборен начин, но не беше лесно да намериш подходящото място. А тази нощ остана при Уес.

Сега спеше спокойно до него. Фаръл не можеше да заспи, затова внимателно отметна одеялото, стана, нахлузи старата си хавлия и се затътри към дневната, където седна на канапето. Уличните лампи отвън рисуваха картините си по дървените мебели. Беше оставил отворен кухненския прозорец над масата, където със Сам бяха вечеряли, и нахлуващият отвън въздух бе почти ароматен.

Барт се изкатери до него и той разсеяно го потупа. В главата му препускаха мисли. Може би трябваше да напише кънтри песен, за това как седиш си цяла нощ, докато момичето ти спи, как я обичаш, но пък си и тъжен, и какво ли може да направи едно такова селянче като теб. Възможности не липсваха.

Но това не го занимава дълго. Продължаваше да се връща към Кристина Карера… което го караше да си мисли за Марк. Разбира се, както беше казал на Сам, приятелят му имаше желязно алиби. Не, не беше алиби, напомни си той, това беше истината.

Последните двайсет и пет години от професионалния си живот Уес бе прекарал в окопите и калта на криминалното право, бе се занимавал с подбудите и делата на като че ли безкрайна редица от хора, които поради безгрижие, нехайство, пиянство, наркотици или глупост — но странно, рядко поради зли намерения — бяха призовавани да отговарят за грешките си.

Не се измъчваше често с въпроса дали клиентите му наистина бяха направили това, в което ги обвиняваха. Обикновено предпочиташе да ги пита за уликите срещу тях и как могат да ги обяснят. Понякога, ако ги харесваше, измисляше по две-три обяснения и ги оставяше да избират кое им харесва най-много.

Никога не питаше направо клиента дали е виновен. Това си беше работа на съдебните заседатели. По същия начин се стараеше да не задава въпроси, в чиито отговори не беше сигурен и които можеха да го накарат да чуе нещо, което не иска и да знае и да се чуди какво да го прави. А и винаги съществуваше реалната възможност клиентът му да го лъже така или иначе. Това си беше в природата на хората, вярваше той, следователно бе разбираемо и приемливо.

Но този зрял прагматизъм бе на светлинни години разстояние от идеализма, който го бе привлякъл към правото. Просто една рационализация, в каквато се бе превърнала и голяма част от живота му. Правиш каквото трябва. И всичко е наред.

През повечето време.

Последните десет години се бе опитвал да се убеди във всичко това. Такава бе постоянната тема на „бягствата“ му с Марк Духър, който винаги поддържаше противното мнение — не правиш това, което трябва да правиш, а това, в което вярваш.

Преди тези неприятности Фаръл си мислеше, че на Марк му е лесно да си приказва. Никога не му се бе налагало да се бори в работата си, в живота си. Можеше да си позволи лукса на идеализма, можеше да вярва, че винаги е на страната на ангелите. Йов преди проклятията.

Но Духър бе прав за едно. Удобствата изяждаха хората. Правеха ги цинични. Понякога на Уес му се струваше, че безкрайната литания от „достатъчно добро“, „достатъчно добро“, „достатъчно добро“ бе съвършената рецепта за провал. Нямаше такова нещо — съществуваше само най-доброто и всичко останало.

И в най-черните си моменти Уес понякога вярваше, че бракът му пропадна, че бизнесът му изобщо не процъфтя, че никога не постигна това, което си беше наумил — в университета си мечтаеше да работи във Върховния съд — защото се бе изгорил на олтара на „достатъчно доброто“. Господ знаеше, че бе достатъчно трудно да отглеждаш децата, да привличаш нови клиенти, да задържаш старите, да отделяш време за Лидия. Във всичко, което си бе наумил, беше вложил цялата енергия, която си мислеше, че може да отдели, а не цялата, която имаше. А останалата за какво я пазеше?

Това ли бе източникът на посредствеността му? Тайната на разпокъсаността, в която се бе превърнал животът му?

Знаеше защо беше нервен след вечеря. Защото се бе обвързал. Имаше потенциален клиент и най-добър приятел, в който безрезервно вярваше.

А сега и Кристина Карера, неговият албатрос. Защо не вземе просто да изчезне?

И Фаръл ги бе зърнал заедно за малко на моравата на Марк онзи следобед. И тъй като лично беше станал свидетел на връзката между тях, той продължаваше да се връща към най-очебийния факт, който искаше да забрави. Или — още по-добре — никога да не беше го разбирал.

А именно че Марк я бе пожелал от мига, в който я бе видял.

Но какво означаваше това? Нищо, каза си той. Просто поредната среднощна химера, която измъчва или плаши, а на сутринта се оказва сянка, паднала на неравна повърхност, късче бял плат, самотно ветреещо се на далечно дърво.

— Уес?

Тихият шепот на Сам от спалнята. Обезпокоена, очевидно загрижена. Добре ли беше той? Имаше ли нужда от нея?

Потупа Барт за последен път и се надигна. Съмнението, призракът, миражът — каквото и да беше това — щеше да изчезне на сутринта.

Сигурен беше.