Джон Лескроарт
Вина (18)

18

Още преди Кристина да стане, Бил, баща й, отиде до пекарницата в центъра и купи от любимите й кроасани, с пълнеж от шунка и швейцарски крем. Майка й Ирен постави чашата с димящо френско кафе на нощното шкафче и прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си.

Тя се размърда.

— Донесох кафето ти — каза Ирен.

Кристина бе пристигнала нощес в десет и половина след шестчасово шофиране на юг към Оджай, без да ги предупреди и те се видяха за кратко, защото бе уморена. Искаше да изкара тук уикенда, за да си почине преди последните изпити другата седмица. Щяха да имат време да се видят като хората. Всички си легнаха рано, към полунощ.

 

 

Беше късна априлска утрин и Кристина се изтягаше край басейна по бански. Чувстваше се чудесно. Отново си зададе въпроса защо изобщо живее в Сан Франциско — сред ветровете, мъглата и суматохата. Та тук вече си беше истинско лято, а животът течеше бавно, изпълнен с някаква плавна грация.

Къщата на родителите й бе кацнала отстрани на едно от кръглите хълмчета на височина сто и петдесет метра. Басейнът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полети в пространството.

Долу в ниското се виждаше градът, блещукащ в кристалния въздух — едно малко теракотено бижу, разположено в зелената пазва на природата. В далечината личаха планината Топа Топа и националният парк „Лос Падрес“, които разнообразяваха гледката. По-наблизо се простираха авокадовите и портокалови горички, игрището за голф, керемидените покриви от детството й — и сега, ако погледнеше надясно, можеше да види покрива на своето училище „Виланова“, мястото, където учеха добрите момичета — католички като нея.

Виждаше и часовниковата кула на пощата и в тишината на утрото се носеше мелодията на „Една вълшебна вечер“. Кулата „свиреше“ популярни мелодии на всеки кръгъл час.

Погледът й продължаваше да се рее. Видя дърветата на „Либи Парк“ в центъра, където бе слушала десетки невероятни концерти — блус, класика, джаз, рокендрол — всички знаменитости от Ел Ей обичаха да идват тук. Тук Холивуд разпускаше.

На езика на индианското племе чумаши Оджай означаваше „гнездо“ и тя си помисли, че името идеално отговаря на мястото. Това бе нейното гнездо, нейният дом. Отново се запита дали щеше да намери някога друго подобно място.

Майка й се зададе от къщата, понесла на един поднос чай с лед. Тя работеше в брокерската къща на мъжа си като помощник, но днес си бе взела свободен ден, за да се види с дъщеря си.

Ирен Карера имаше орехов тен от прекомерното излагане на слънце. Стегнатото й, благодарение на редовните упражнения, тяло все така продължаваше да е десет килограма над нормата, но това не й пречеше да има самочувствието на красива жена, както, между другото, смятаха и всички наоколо. Обичаше да се разхожда около басейна с изрусена коса и позлатени чехли и хората я мислеха за празноглава. Но не и Кристина.

Ирен седна на плетения стол до шезлонга на дъщеря си, остави на масичката подноса с каната и чашите и сложи салфетки от двата края.

— Правилно избра кога да дойдеш. В Сан Франциско е имало ново земетресение.

Кристина скочи.

— Силно ли е било?

Майка й й подаде чашата.

— Казват, че било средна хубост. Макар че, мен ако питаш, всичките са еднакво лоши.

— Мен питай за това.

— Искаш ли да се обадиш на някого?

— Не, не. В такива случаи, мамо, не обичат да се претоварват телефонните линии. А и — отпи глътка тя, — няма на кого.

Майка й се облегна назад и посочи лявата ръка на дъщеря си.

— Двамата с татко ти забелязахме, че нямаш халка. Но не искахме да те притесняваме вчера вечерта. Предполагам, че няма да се видим с Джо.

— Май да. — Кристина въздъхна. — Решението е мое. Нищо нямаше да излезе от връзката ни.

Около минута Ирен се залисваше с чая си с лед — добавяше лимон, захар, мента.

— Даде ли му възможност наистина? Сигурна ли си?

Кристина повдигна рамене.

— Знаеш как беше, мамо. Цяла година. Просто не… — довърши с ръка фразата си. — Не съжалявам за станалото, мисля, че и ти не бива да съжаляваш.

— Не ми е за връзката ви с Джо, скъпа. Тревожа се за теб. Тези приятелства, които водят до… — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — … до интимност, траят повече от година и после свършват, би трябвало да вземат своето.

— Знам — кимаше Кристина. — Така си е.

— Гледам те сега, знам, че е глупаво и недей да ми се смееш, но не виждам моето малко щастливо момиченце. И бедното ми глупаво сърце просто се къса. — Кристина се опита да я спре, но майка й я докосна по рамото и продължи нататък. — Не, знам какво ти е на главата. Поне нещичко знам. Онзи Брайън, бременността, а сега тази история. Знам, скъпа, колко боли, макар и да не го показваш. Но все си мисля, че всеки път, когато скъсаш с някого, когато нещо приключи, сякаш умира и частица от теб. И то онази частица, където живее надеждата и която не искаш да загубиш.

По бузата на Кристина се плъзна една сълза. Тя я изтри с пръст.

— Добрата новина е, че не възлагах големи надежди на Джо.

— Тогава защо каза, че ще се венчавате?

Кристина поклати глава.

— Не знам. От глупост. Исках да убедя себе си, че мога да направя това, за което говориш и ти — да се обвържа с някого и то здраво. Да съм и аз като хората, мамо. Разбираш за какво говоря, нали? Толкова се изморяваш в един момент от чакането, от празнотата.

Майка й се облегна назад и за миг впери поглед в хоризонта.

— Наистина отношенията трябва да са истински, в това е цялата работа. Трябва да си намериш истинския човек.

— Да, но къде е той? И аз това се питам, мамо. Къде, по дяволите, е той?

 

 

— Кристина? Обажда се Марк Духър.

— Марк? Наред ли е всичко при теб?

В слушалката се чу премерен смях.

— Да. Притеснявах се за теб. Тук ни сполетя едно доста силничко земетресение, сигурно вече си чула. Няколко човека не се появиха на работа и ти бе една от тях. Опитахме се да се свържем с теб вкъщи, но никой не отговаряше…

— Бях ли задължена да идвам? Изпитите ми са другата седмица. Нали чак след тях щях да започвам? Мисля, че споменах на Джо…

— Не, всичко е наред. Просто се притесних, това е всичко. Помня, че ми беше говорила за Оджай и си помислих дали твоите родители не знаят нещо за теб, добре ли си, зле ли си.

— Добре съм. Знаеш ли, преди пет минути си мислех за теб. Когато пихме шампанското. Помниш ли? Забравеното изкуство?

— Помня. А как е там на юг, между другото?

Тя надникна през френските врати. Навън се спускаше уханна вечер.

— Тъкмо настъпи розовият час — каза. — Класическият розов час.

Почти виждаше усмивката му.

— Обаждам ти се от телефона в колата. Намирам се на завоя на Арми стрийт на път за вкъщи. Тук пък е един класически сив час. — За миг настана пауза. — Чух за теб и Джо. Съжалявам.

— Ами, благодаря…

Пак настъпи мълчание. Кристина се чувстваше неудобно. Помисли си, че Марк не желае да я напряга. Но в следващия миг той продължи:

— Какво тогава… късмет на изпитите. Навярно ще се видим след няколко седмици?

— Аз ще се обадя.

— Знам, че ще се обадиш. Тогава Джо вече ще е в Ел Ей. Не би трябвало да има никакви проблеми.

— Знам. Дано.

— Никакви „дано“. Това е обещание. Ако имаш някакви проблеми, искам веднага да ме потърсиш, чуваш ли?

— Чувам. Ще те потърся.

— Добре. — По линията се чу пращене. — Съжалявам, връзката ще прекъсне. Дръж се, Кристина. Нещата ще се оправят, ще видиш. Радвам се, че всичко при теб е наред.

— Наред е. А при Марк?

— И при него.

— Благодаря за обаждането. Беше много мило.

 

 

Наистина бе розовият час, но освен това и часът на жълтите пълчища. В полумрака хиляди свирепи пчели налитаха като скакалци, дирейки по хълмовете храна, и да останеш навън по това време бе истинско предизвикателство.

Но когато имаха възможност Бил и Ирен винаги поемаха това предизвикателство. Кристина помнеше как като дете стотици пъти се бе крила в къщата, изпитвайки ужас да си покаже носа. Докато един ден баща й не я сложи да седне пред него и не каза:

— Виж какво. Можем да излезем навън, където времето е чудесно, да се наслаждаваме на изгледа и да вдъхваме уханието на въздуха и на всичко наоколо, рискувайки единствено да бъдем нажилени от жълтата напаст. Или да се крием вътре, където няма жълта напаст, но сме си вътре и няма и наполовина да ни е толкова приятно. Аз лично винаги бих рискувал.

Тъй че тази вечер си бяха изнесли навън пастет, три вида сирена, корнишони, френски хлебчета и още какво ли не. След обаждането на Духър тя бе постояла за малко до френските прозорци, наблюдавайки родителите си. Те седяха в еднаквите си плетени столове, размахваха ръце и се смееха.

Какво толкова, помисли си. Ето баща й, ето и Марк Духър. Двама истински мъже. Значи не беше невъзможно. Просто трябваше да остави всичко на времето, да си гледа работата и да си живее живота.

Розовото се преливаше почти незабележимо в седефено. Тя още стоеше до вратата, разтърсена от третото си прозрение през тази седмица. Първото бе, че не обича Джо. После я бе осенило нещо по-дълбоко — нещо наистина различно и значимо — че в отношенията им с Марк Духър имаше нещо, което трябваше да се превърне в част от същността й оттук нататък, в част от нейното бъдеще, каквото и да беше то.

И накрая, наблюдавайки родителите си, бе достигнала до третото откровение — че още се бои от жълтата напаст, толкова я е страх да не я ухапят, че не смее да излезе навън. Ето защо все попадаше на мухльовци.

Колко ясно бе това, но и колко объркващо: винаги ще има някаква жълта напаст по време на иначе прекрасните вечери, но тя никога няма да бъде ужилена. А поемеш ли риска да бъдеш ужилен, можеш да бъдеш там, където ти се иска.

С малко късмет това беше единственият начин да стигне дотам, където се намираха родителите й.

И където тя страшно искаше да се озове.