Джон Лескроарт
Вина (53)

53

Даян беше в болничната стая. Тя стисна ръката на Кристина.

— Всичко е наред. Можеш да си поплачеш. Той е красив.

— Красив е — повтори Кристина.

Джес Ямаги се наведе над нея, докосна с пръст бузата на бебето и положи ръка на рамото на Кристина.

— Ще те оставя да го подържиш няколко минути, но температурата му е с няколко градуса по-ниска, което е напълно нормално. Ще го сложим под лампата и ще го стоплим, докато се стабилизира.

— И след това?

— Ще го изкъпем, ще го повием и ще ти го донесем. Междувременно, почини си, ако можеш. — Той стисна рамото й. — Справи се добре, Кристина. Ти също, Даян.

Кристина не можеше да откъсне очи от бебето, което като че ли също я гледаше. Винаги си беше мислила, че бебетата се раждат със затворени очи, но синът й беше ококорен, запомняше я.

Появи се една сестра и показа на Кристина малкото парченце пластмаса, което увиваха около глезените на бебетата. „Момче. Духър.“ Името на съпруга й леко я стресна, но табелката вече бе надписана. Не беше толкова важно, можеше и по-късно да я смени.

— Всички се притесняват да не объркаме бебетата в общото помещение, затова ви го показваме, за да не се безпокоите.

— Всички бебета си имат — добави Даян.

Кристина не откъсваше поглед от сина си.

— Навсякъде бих го познала. Измежду хиляда други бебета.

Сестрата отново се усмихна.

— Сигурна съм, миличка. — След това пое сина й. — Ей сега ще се върне, не се притеснявай.

Сърцето й се сви, когато го подаде, но нямаше да е за дълго, това беше нормална процедура. Тя се обърна към Даян и отново стисна ръката й, умората започваше да я надвива.

Само за малко щеше да затвори очи.

 

 

Всичко беше съвсем просто, стига да го извършиш елегантно и уверено. Имаше толкова право да бъде тук, колкото и Кристина.

— Съжалявам, че закъснях — каза той на сестрата в приемната, след като показа документите си и доказа, че е този, за който се представя. — Ей сега идвам от летището. Бях извън града цяла седмица. Знаех си, че ще се случи, докато ме няма. Как е Кристина?

Сестрата отново провери документите му, след това и приемния лист на Кристина, увери се, че да, той е съпругът, че живееха на един и същи адрес. Тук внимаваха — случвало се беше бебета да изчезват.

Доволна, сестрата отново го погледна и като че ли видя Марк за пръв път — притесненият баща.

— Преди няколко минути преместиха съпругата ви, господин Духър. Стая 412, надолу по коридора. Сега си почива, добре е. И поздравления, имате син.

 

 

Според доктор Ямаги лейтенантът беше на ръба на истерията. На фона на тъмното му лице сините очи трескаво блестяха. Странна комбинация.

Но на Глицки не му беше до генетика. Минал бе през входа за спешни случаи. Вероятно за да паркира възможно най-близо до болницата. Да не губи време.

— Да, аз изродих бебето на Духър — потвърди Ямаги, — може би преди четирийсет и пет минути.

— Майката добре ли е? Кристина?

— Да, поне беше. Защо?

Глицки не му отговори. Имаше свой въпрос.

— Виждали ли сте бащата? Марк Духър? Бил ли е тук?

Ямаги поклати глава.

— Не. При Кристина има една приятелка. Даян. — Това име като че ли не говореше нищо на Глицки.

— Бих искал да ги видя. Да говоря с нея.

— Може да си почива.

Глицки кимна.

— Ще я събудя.

 

 

Докторът и притихналият полицай се качиха в асансьора. Преминаха сестринската стая без да си кажат нито дума и Ямаги заведе Глицки в родилното отделение, през двойните врати, които разделяха новите майки от болните и ранените.

Това беше щастливата част от болницата. Ярки рисунки покриваха стените, а коридорът бе пълен с цветя и балони и някакво оптимистично чувство витаеше във въздуха.

Глицки забеляза всичко, но не му обърна внимание. Ямаги отвори една врата на края на коридора — 412. Лампата беше изключена, но Глицки позна Кристина, която лежеше в леглото със затворени очи.

На светлината на една нощна лампа друга жена четеше списание „Съвременно майчинство“. Тя вдигна поглед, когато мъжете влязоха, усмихна се на Ямаги и въпросително погледна Глицки. Остави списанието в чантата си до стола. Изправи се.

— Здравейте, докторе. Тя спи.

— Няма нищо, Даян. Будна съм. — Кристина вече се изправяше, приготвяше се да прегърне сина си. — Тук ли е бебето? — Тя отвори очи, опита се да се съсредоточи. Погледна Даян и Ямаги, примигна, като че ли имаше проблем с очите. — Лейтенант Глицки?

Той кимна.

— Госпожо Карера?

— Какво правите…? — Тя бързо се изправи, като гримасничеше от болка. — Синът ми! Добре ли е?

— Добре е — успокои я Ямаги. — Ей сега ще ви го донесем.

Кристина се облегна назад, успокоена.

Ямаги се приближи до леглото. С помощта на ключа вдигна възглавницата и настани Кристина по-удобно.

— Починахте ли си?

Тя кимна.

— Малко.

— Готова ли сте за сина си?

— Моля ви.

— Добре, сега ще кажа да ви го донесат. Лейтенант, всичко наред ли е тук според вас?

Глицки вече бе проверил ъглите. Отделна стая, нямаше места за криене. Марк Духър не беше тук.

— Добре — погледна часовника си Ямаги. — Кристина, ако имаш нужда от нещо, само се обади. Ако искаш Даян да остане, ще й докарат легло. Утре сутринта ще дойда. Да ви изпратя ли, лейтенант?

На Глицки това не му хареса. Нямаше представа какво се е случило с Фаръл. Духър знаеше, че Кристина е тук, а него — очевидно — още го нямаше. Нещо не беше както трябва, може би няколко неща.

— Бих искал да остана за малко. Имам няколко въпроса.

Ямаги не беше много съгласен, но Кристина забеляза нерешителността му и се обади:

— Аз нямам нищо против.

Ямаги отстъпи.

— Бъдете кратък.

Когато вратата се затвори зад него, Глицки се доближи до леглото.

— Виждали ли сте съпруга си? Сигурен съм, че ще дойде.

— Защо да идва? Той не знае, че съм тук.

Глицки се замисли. Трябваше да й каже.

— Знае. Майка ви му е казала.

Последва дълга и тежка тишина.

 

 

Духър не отиде направо при Кристина. Искаше да я види, разбира се, да обясни, но първо искаше да намери бебето. Така всичко щеше да е по-ясно.

Той погледна през стъклото и прочете пластмасовото картонче. Бебето Духър лежеше под стоплящата лампа. На гърдичките му беше залепено мъничко червено сърце, което отчиташе температурата му.

Марк отвори вратата на отделението за новородени. Застана тихо — гордият баща, погълнат от вълнение, малко смутен.

До него се приближи хубава млада сестра.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Погълнат от ролята си, Духър я дари с най-прекрасната си усмивка.

— Новото ми момче. Видях го през стъклото. Току-що дойдох. Изпуснах раждането. Бих ли могъл да го подържа за малко? Бебето Духър? — Отново извади документите си и тази сестра също така внимателно ги разгледа, преди да му ги върне.

— Не е позволено. Съжалявам — поклати глава тя.

Той въздъхна, силно натъжен, погледна я в очите. Вкъщи се беше изкъпал и избръснал, облякъл се бе с небрежна елегантност. Изглеждаше добре и го знаеше.

— Е, не бих искал да нарушавам правилата.

Сестрата се огледа. Приближи се към него.

— Ще ви дам маска. Ще направим изключение, но трябва да си измиете ръцете.

 

 

Точно щяха да повиват бебето. Майка му го искаше. Господин Духър ще занесе ли бебето на жена си?

— Страхотно — каза той. — Много бих искал.

Щеше да се държи така, мислеше си, все едно тя изобщо не го беше напускала, все едно това изобщо не се бе случвало. Щеше да й покаже, че разбира какво е станало — чувствата й са надвили над здравия разум и се е поддала на паниката.

Сега щеше да е уязвима и той не искаше да я плаши. Щеше да е любезен, нежен, внимателен. Трябваше да й докаже, че може да му има доверие. Винаги можеше да му има доверие. Каквото и да беше направил, на нея никога не би сторил нищо лошо.

Но и обстоятелствата работеха в негова полза. Щеше да влезе в стаята й с бебето. Беше намерил сина си в болницата, без тя да знае. Не би могла да го спре, каквото и да направи.

Щеше да разбере, нали? Нямаше нужда да й казва каквото и да е.

Щеше да се върне при него. Дори нямаше да се наложи да споменават последните дни. Това беше като тренировка. Трябваше да има периоди на болка, на изпитания, да провериш колко може да се опъне веригата, преди да започне да те души.

Е, Кристина го бе разбрала.

Духър не си спомняше ражданията или първите години на другите си деца. Тогава работеше като роб — в онези дни мъжете ходеха на работа. Не сменяха пелени.

Учуди го колко малък е синът му. Почти безтегловен.

Бяха го увили здраво, ръчичките му бяха свити под синьото одеялце. Сестрата, която бе успял да очарова, го изведе от отделението, напомни му да поддържа вратлето на бебето и да го пази от течения в коридора.

Пред вратата на стая 412 Духър се обърна към нея.

— Имате ли нещо против да вляза сам и да я изненадам?

Кой би могъл да откаже?

 

 

Кристина гледаше зад Глицки. Вратата се отваряше, трябваше да е сестрата, която…

Не. Невъзможно.

Това можеше да се случи само в кошмарите. Но това не беше кошмар.

 

 

Духър влезе в стаята.

— Я виж ти! Малко тържество. И не кой да е, а ефрейтор Глицки.

Никой не каза нищо. Духър се обърна да провери дали е затворил вратата. Очите му обгърнаха стаята и забеляза Даян Прайс.

— Коя е тя? — попита той.

Кристина се обади:

— Тя е стажантка, Марк. Помогна ми при раждането.

— Е, много ви благодаря. — Погледът му се премести върху Кристина. — А ти как си, Кристина?

Тя се насили да говори спокойно.

— Добре съм, Марк. Всичко мина добре. Без големи усложнения.

— Радвам се. — Мълчание. — Въпреки че не го бяхме планирали така, нали?

— Съжалявам — отвърна Кристина. Не изпускаше сина си от очи. — Не знам какво стана вчера, Марк. Предполагам, че изгубих представа за нещата.

— Сигурно. Случва се. Стресови моменти. — Пак тишина.

— Моля те, дай ми бебето. Трябва да го кърмя.

— Всъщност — усмихна й се Духър, — той не е само твое бебе. Това е нашето бебе, нали?

— Разбира се. Това имах предвид. Нашето бебе. Исках това да кажа. — Тя протегна ръце. — Гладен е, Марк. Благодаря ти, че го донесе, но сега трябва да го взема.

Той поклати глава.

— Не сега. Не още.

 

 

Той дори не я позна.

Даян се оказа неподготвена за безумната ярост, която я заля. Той изглеждаше — колкото и невъзможно да беше това — същият като в колежа.

И сега гледаше право в нея и не виждаше нищо.

Тя не съществуваше.

Всичко нахлу в нея — споменът я разяждаше като киселина. Тогава се бе свила на кълбо, долу всичко я болеше. Твърде наранена беше, за да плаче.

Това не можеше да се случва на нея. Парчетата от блузата й още бяха нагънати около раменете й — спомняше си го ясно. Лежеше свита като зародиш, стискаше в юмрук разкъсаната яка на блузата си, като че ли можеше да я защити. Останалото беше разкъсал.

Той обуваше панталоните си, опасваше ризата си. Чуваше свистенето на дъха му. Така и не каза нищо.

А когато я погледна, беше като сега, тя просто не съществуваше.

Даян откри, че говори със същия равен глас като Кристина.

— Бебето трябва да се нахрани, господине.

Разсейването не му хареса. Духър й се сопна:

— Говоря със съпругата си.

— Бебето трябва да се нахрани — повтори Даян.

Този път Духър я смрази с поглед.

— Коя сте вие? Познавам ли ви?

Глицки се намеси.

— Дай й детето, Духър.

Марк раздразнено го погледна.

— Още не, редник. С Кристина първо трябва да се разберем за някои неща. — Той се обърна към нея. — Искам да се върнеш.

Кристина не откъсваше очи от детето.

— Бях разстроена, Марк. Предполагам, че е от хормоните. Уплаших се. Разбира се, че ще се върна. Ти си бащата. Никога не бих помислила да отгледам момчето без баща.

Това като че ли го ядоса още повече.

— Опитваш се само да вземеш бебето, нали? Сега би казала всичко, нали?

— Не е вярно. Но бебето наистина е гладно, Марк. Още не е яло.

Кристина бе представила Даян на Глицки, така че той знаеше коя е. Ако Духър го разбереше, това още повече щеше да усложни нещата. Пистолетът на Глицки беше във вътрешния джоб на якето му. Само от време на време му се бе налагало да го вади и никога не беше стрелял по човек.

Ако това се окажеше първия му път, искаше да знае какво държи на прицел. Той се премести наляво.

— Стой там! — Духър отстъпи крачка назад. Така обхващаше с поглед по-голяма част от стаята. — Каквото и да се опитваш да правиш, няма да свърши добре.

— Нищо не правя.

— Движиш се. Не искам да се движиш.

— И какво, ако се движа? Заплашваш да нараниш детето си?

Това изобщо не го впечатли.

— Държа детето си, сержант. Това е. Ти какво правиш тук?

— Чух, че и ти си тук. Исках да поговорим за Уес Фаръл.

Устните му се присвиха.

— Нищо не знам за Уес Фаръл.

Бебето проплака тихо.

— Марк, моля те. Дай ми го — отново се обади Кристина.

Глицки погледна към нея, пак към Марк.

— Дай й го, Духър.

Той тръсна бебето, шътна му да млъкне.

— Не го тръскайте — обади се Даян.

— Ти млъквай. Говоря с ефрейтора.

 

 

На Даян й бе ясно. Щеше да убие детето.

— Добре — каза Глицки. — Дай да си говорим.

— Казах ти, че нищо не знам за Фаръл. Трябваше днес да се срещнем. Той не дойде.

Ейб не трепна.

— Открихме го. Не беше мъртъв. Още не.

Кристина гледаше Духър.

— Господи, Марк, не и Уес. Най-добрият ти приятел.

Глицки продължи:

— Мислеше си, че падането ще го довърши, нали?

— Не знам за какво говориш.

Бебето започна да хленчи.

— Моля те, Марк, дай ми го.

Той поклати отрицателно глава, отстъпи още една крачка и погледна сина си.

— Шшшт!

Обърна се към Кристина.

— Уес не ми беше приятел. Той те настрои против мен, той те накара да ме оставиш…

— Затова го уби — намеси се Глицки.

Бебето пронизително заплака.

— Шшшт! — По-грубо. — Шшшт!

— Не го тръскай, моля те. Недей, Марк.

Но той се беше обърнал към Глицки, държеше бебето до рамото си, двете му ръце бяха обгърнали дребното телце, друсаше го.

— Мислех, че каза, че не е умрял.

— Когато го намерихме. Казах, че не беше умрял, когато го намерихме. — Глицки изигра коза си. — Проследихме те до езерото.

— Откъде? Кой? Какви ги говориш?

— Хайде, Духър. Всичко свърши. Знаем къде да търсим. Всичко ще намерим, нали?

— И какво? Ще откриете торба мокри дрехи, чудо голямо. Не можете да ги свържете с мен.

— Не е необходимо. Мога да свържа Фаръл с теб.

Духър заклати глава.

— Нищо не можеш да докажеш. Точно като при Транг, като при Шийла. Доказателствата продължават да се ебават с теб, нали, редник? Значи Уес Фаръл паднал от високо. Умрял. И какво?

Белегът на Глицки побеля.

— Това, че не е умрял.

Духър пое въздух. Кимна, горчиво развеселен.

— Като че ли Уес Фаръл има някакво значение. — Той притисна детето по-силно с едната си ръка, насочи другата към Глицки. — Мислиш си, че Шийла, Транг, Уес Фаръл, мислиш си, че ми е кофти заради тях?

Бебето отново заплака, той грубо го притисна до себе си, личицето му се скри в тялото му.

— Марк, моля те! Боли го!

 

 

Даян се задвижи в бавен каданс. Изправи се.

Вдигна чантата си от пода.

— Сядай! — излая Духър.

— Няма.

Тя пристъпи към него.

 

 

Кристина се замоли:

— Даян, моля те, недей. Марк, позволи му да диша. Позволи на сина ти да диша.

Духър насочи пръст към нея.

— Трябваше да те имам, не разбираш ли? След процеса казах на Уес, че съжалявам за това, което съм му причинил. Казах, че ще му се реванширам.

Кристина протегна ръце. Бебето, бебето. Нека говори каквото иска, само да пусне бебето.

— Добре, Марк. Можем да поговорим.

Той се обърна и към Глицки.

— Този негър нищо не може да докаже. Никога няма да ме осъдят. Можем да започнем отначало, Кристина. Мога да ти се реванширам. Наистина.

— Духър! — обади се Глицки. — Остави детето.

 

 

Даян се премести напред.

Той я стрелна с поглед.

— Казах ти да не мърдаш.

— Дай ми бебето — нареди тя.

— Назад! — Духър удари с длан стената зад него. — Какво си мислиш, че правиш?

Бебето пое дъх и нададе пронизителен вик.

Духър го вдигна пред себе си в двете си ръце. Започна да го друса.

— Млъквай, по дяволите! Млъквай!

 

 

Даян Прайс пусна чантата си на пода и скочи напред.

Глицки реагира, мушна ръка в якето си.

Нямаше време.

В ръката й пистолетът се превърна в метален блясък, прицели се в главата на Духър. Остър изстрел.

 

 

Даян пусна пистолета. Той изтрака на пода.

Докато Духър падаше, тя посегна към детето.

Стаята като че ли се изпълни с движения в забавен каданс.

Глицки усети миризмата на кордит. Ръката му още беше на собственото му оръжие, но нямаше нужда. Всичко бе свършило.

Бебето отново започна да плаче.

Даян го даваше на Кристина, когато вратата внезапно се отвори и вътре нахлуха една сестра и двама санитари. Спряха на прага.

Даян остави бебето в ръцете на Кристина.

— Той щеше да го убие — каза тя. — Трябваше да го спра.

Това щеше да е версията й, знаеше Глицки. И не беше никак лоша.

Очите й го гледаха умолително. Разбираше ли какво му обясняваха?

„Той каза, че съжалява и мислеше, че това е достатъчно. Не съм съгласна.“

Глицки й кимна. Щеше да я арестува, но в момента тя не представляваше заплаха.

Той протегна ръка, за да спре другите служители, които се трупаха пред вратата. Пресече стаята и коленичи до мъртвото и скупчено тяло. Почти като насън вдигна малкия пистолет.

Потърси пулса на Духър. Артерията на гърлото му потрепна веднъж под пръстите му. След това нищо. Ейб се наведе по-близо.

— Аз съм лейтенант — прошепна той.