Джон Лескроарт
Вина (38)

38

В понеделник сутринта, в девет и трийсет и пет, Уес Фаръл се изправи пред свидетелското място и каза „Добро утро“ на доктор Харис. Двамата мъже дълго си бяха говорили в неделя следобед и бяха обсъдили какво да кажат тази сутрин. Харис винаги бе харесвал Марк Духър, Шийла също. От полицията малко или много го бяха принудили да злепостави Марк и той умираше от желание да оправи нещата.

— Докторе — започна Фаръл, — в петък дадохте показания, че сте загубили флакон с кръв от кабинета си на трийсет и първи май. Успяхте ли да го намерите?

— Не.

— С други думи, изгубен е завинаги?

— Да.

— Как разбрахте, че сте го изгубили?

— Не го върнаха от лабораторията.

— Така ли? — заинтересува се Фаръл. — Значи тази кръв е трябвало от кабинета ви да отиде в лаборатория?

— Да. Изпращаме кръвните проби в клиниката „Пачеко“, където имат лаборатория.

— Клиниката далеч ли е от кабинета ви?

— Не, може би на малко повече от два километра.

— Добре тогава. Бихте ли ни казали как се следи кръвта в тази лаборатория?

— Имаме реквизиционен списък, който прикрепваме към флаконите с лепенка. В него попълват резултатите.

— Нека се върнем малко назад. Прикрепяте този списък към флаконите с лепенка?

— Да.

— Каква лепенка?

— Обикновен скоч.

— Скоч на стъклени флакони. Хм. Достатъчно добре ли се залепя, докторе? Случва ли се лепенката да падне?

— Ако флаконът се намокри, понякога се случва.

— Добре. Открихте, че този липсващ флакон — кръвта на Лео Бандерас — изобщо не е стигнал до клиниката „Пачеко“, защото не е бил вписан? Така ли стана?

— Не, не съвсем. Те не се вписват така.

— Значи не можете да сте сигурен, че този флакон изобщо не е стигнал до онази лаборатория?

— Не.

— Може да е бил доставен и там да са го загубили, нали?

Дженкинс възрази, че това са предположения и Томасино я подкрепи, но Фаръл беше уверен, че е успял да изясни гледната си точка. Реши да премине нататък. Обърна се към съдебните заседатели и ги дари със спокойна усмивка.

— Доктор Харис, дадохте показания, че сте губили и други флакони с кръв от кабинета ви, нали?

— Да.

— Много ли са били?

Харис се замисли.

— Три или четири, да кажем.

— Три или четири? Случвало ли се е някой да изпусне флакон с кръв?

— Да.

— Може ли да уволните някого за това, че е изпуснал флакон с кръв, че често му се е случвало?

— Възможно е.

— Ваша Светлост, възразявам. Това са предположения.

Томасино отново подкрепи Дженкинс и отново на Фаръл му беше все едно. Той трупаше червени точки.

— Доктор Харис, имахте ли възможност да се запознаете с лабораторния доклад, подписан от господин Дръм?

— Да.

— И кръвта във втория флакон беше ли на вашия пациент Лео Бандерас?

— Не зная. Нямаше как да разбера.

— Но кръвта е била А положителна, нали?

— Да, но нямам с какво да я сравня. Господин Бандерас почина преди няколко месеца и беше кремиран. Няма и следа от неговото ДНК.

— Значи вие твърдите, че няма начин да се каже дали кръвта във втория флакон е принадлежала на господин Бандерас, нали?

— Да.

— Значи няма причина да се вярва, че кръвта във втория флакон, открита на местопрестъплението, изобщо е била в кабинета ви, нали?

— Да.

 

 

В свободното си време през уикенда, когато не говореше с доктор Харис и сред размислите си за Даян Прайс, Фаръл се беше опитал да се съсредоточи върху Ейб Глицки. Искаше му се да бе имал повече късмет при съставянето на план за него, защото в момента лейтенантът се намираше на свидетелското място и Фаръл се приближаваше към него, без да знае какво да каже.

Показанията на Глицки, дадени в продължение на над два часа и умело ръководени от Аманда Дженкинс, бяха навредили доста. Това се дължеше главно на авторитетното държане на Глицки на свидетелското място — щом той подозираше Марк Духър, значи имаше защо. Беше професионално ченге и нямаше за какво да се натяга. Всъщност ръководеше отдел „Убийства“. Според него обвиняемият бе виновен. Заради него делото на Духър е влязло в прокуратурата и на предварителното изслушване са го обвинили.

— Лейтенант, първо ни запознахте с версията на Марк Духър за събитията на седми юни, а след това и с вашата собствена интерпретация за тях, която ви е довела до заключението, че трябва да го арестувате за убийството на съпругата му. Заради съдебните заседатели бихте ли ни дали пример за конкретна лъжа, която Марк Духър е изрекъл в показанията си пред вас в нощта на убийството?

— Голяма част от тези показания бяха неверни. Затова говорят и всички други свидетели тук.

— Да, но имате ли доказателство, с което да ни докажете, че господин Духър е лъгал? Например разписка, която да показва, че наистина е пазарувал в центъра, а твърди, че е отишъл в ресторант „Деларома“? Нещо такова.

— Имам показания от други свидетели — повтори Глицки.

— И съдебните заседатели ще решат на кого от тях да повярват, лейтенант. Но нека се върнем на въпроса ми за трети път — вие лично имате ли нещо, което да можете да ни покажете или да ни опишете, което доказва каквото и да е за действията на Марк Духър в нощта на убийството?

Глицки запази присъствие на духа и се замоли Дженкинс да се обади и да възрази за нещо. Надяваше се, че показанията на останалите свидетели на обвинението — погледнати заедно — представляват доказателство. Но нямаше нищо конкретно и Фаръл го притискаше.

— Не, разписки нямам.

— Не е ли вярно, лейтенант, че не разполагате с нищо, което да доказва, че господин Духър ви е излъгал дори съвсем малко?

— Така погледнато, не.

— Така погледнато или изобщо? Имате ли нещо конкретно, или не?

Фаръл щеше да изстиска желания отговор от него. Ейб се обърна към Аманда. Не можеше ли да се обади, че това са предположения или подвеждане на свидетеля, или нещо такова? Очевидно не.

— Не.

Но Фаръл нямаше да тържествува за тази малка победа. Той просто кимна доволен и се прицели в следващата си мишена.

— Лейтенант Глицки, като разследващ случая, анализирахте ли докладите на разследвалия местопрестъплението сержант Грендъл и лабораторните доклади на кръвта от господин Дръм?

— Да.

— И не чухте ли как и двамата потвърдиха, че не са открили доказателства, които да свързват Марк Духър с престъплението?

— Не.

Изненадан поглед. В галерията започнаха да шушукат. Някои от заседателите се намръщиха и се приведоха напред. Фаръл се приближи към лейтенанта.

— Не сте чули да го казват?

— Не, господине. Това бяха изводи, които вие направихте.

Фаръл замръзна. Глицки го беше вкарал в капан. Показанията на Грендъл — ножът, отпечатъците от пръсти — не изключваха присъствието на Духър на местопрестъплението. Нито пък замърсената кръв на Дръм.

Но и той можеше да играе на тази игра. Щяха да потанцуват малко.

— Ваша Светлост — каза Фаръл, — бихте ли казали на свидетеля да отговаря единствено на въпросите, които му задавам?

Съдията го направи — порицание заради съдебните заседатели. Виждате ли, казваше им Фаръл, лейтенант Глицки не играе по правилата.

Уес наклони глава.

— Лейтенант, чухте ли доктор Страут да идентифицира кухненския нож, веществено доказателство на обвинението номер три, като оръжието на убийството?

— Да.

— Чухте ли показанията на сержант Грендъл, според които единствените отпечатъци по ножа са принадлежали на господин и госпожа Духър и напълно съвпадат с нормална кухненска употреба?

— Да.

— Чухте ли показанията на сержант Грендъл за хирургическата ръкавица, намерена на местопрестъплението?

— Да.

— Ами тогава, лейтенант, нека ви попитам следното. Според вашето професионално мнение защо господин Духър е сложил хирургическа ръкавица, ако е знаел — както би трябвало — че отпечатъците от пръсти вече са по целия нож?

— За да насочи към кражба.

— За да насочи към кражба?

Веднага щом Фаръл повтори въпроса на Глицки, разбра, че прави огромна грешка. Глицки се обади, преди да успее да го спре.

— Без ръкавицата няма доказателство за крадец.

Фаръл запази самообладание, изведнъж му се бяха паднали лоши карти. Не можеше да остави нещата така.

— Но все пак, лейтенант, сержант Грендъл не каза ли, че по ръкавицата няма отпечатъци?

— Да.

— Няма нищо, което да свързва господин Духър с ръкавицата?

— Няма — налагаше се да признае Глицки.

Фаръл реши, че е мъдър ход да смени тактиката. Ето сега, знаеше той, нещата бързо ще станат сериозни, затова си пое дъх и застана в центъра на съдебната зала. В очите на съдебните заседатели представляваше изправен пред морална дилема човек.

Най-накрая взе трудното си решение и се обърна към Глицки:

— Лейтенант, слагате ли хирургически ръкавици, когато разследвате кърваво местопрестъпление?

Дженкинс скочи и възрази, но Томасино беше на друго мнение.

Глицки кимна.

— Да.

Според Фаръл, нямаше какво да се добави. Той беше забелязал по-голяма цел.

— В началото на тази година и по-точно към края на месец април прекарвахте ли много време в болницата „Сейнт Мери“?

Дженкинс удари масата с пестник и скочи от стола си.

— Ваша Светлост! Протестирам! Какво общо има този въпрос със смъртта на Шийла Духър?

Но този път Фаръл нямаше да седи и примирено да чака решението на съдията.

— Страхувам се, че има много общо, Ваша Светлост. Това ще стане ясно по време на делото. Или ще задам въпросите си сега, или ще помоля за позволение повторно да призова лейтенант Глицки.

Очите на съдията почти се скриха под гъстите му вежди. Той обяви почивка и повика адвокатите в кабинета си.

 

 

Глицки остана на свидетелското място. Не му се ходеше другаде. Не искаше да говори с никого.

Духър и Кристина бяха допрели глави и разговаряха шепнешком, а телата им говореха толкова ясно за чувствата им, че беше чак неловко. В този момент той се опита да си представи обективно Духър — бял мъж на средна възраст в най-добрите си години. Поддържаше формата си. Изглеждаше добре. Естествено, че можеше да привлече красива млада жена.

Глицки го разучаваше и се опитваше да си го представи в момент на ярост. Или пък всичко е било спокойно и премислено? Как беше възможно нито едното, нито другото да си личат? Но нямаше никакъв видим знак, никакъв начин да се разбере какво беше направил Духър, освен от това, което бе оставил зад себе си.

Само че Глицки знаеше.

Духър го погледна, може би почувства продължителния му поглед. Очите им се срещнаха за частица от секундата, неговите бяха празни, без никаква реакция, като че ли Глицки не съществуваше, след това той отново се обърна към Кристина.

В галерията големите тълпи от първите дни се бяха стопили след решенията на съдията кои теми ще бъдат засегнати, но всички места изглеждаха заети, въпреки че в този момент до перилата се бяха събрали купчина репортери. Беше им замирисало на прясна плячка и Глицки се страхуваше, че става въпрос за него.

 

 

— Добре, лейтенант. Спомняте ли си въпроса, който ви зададох, дали сте имали случай да прекарвате много време в болницата „Сейнт Мери“ напролет тази година, около времето на убийството на Шийла Духър?

Глицки го гледаше предпазливо.

— Да.

— Колко дни.

— Не зная точно. Трийсет или четирийсет.

Фаръл щеше да е проклет, ако попиташе защо и по този начин осигуреше на Глицки съчувствие за това, което бе преживял. Жена му бе умряла от рак. Заседателите можеше и да не го знаят. За Уес моментът беше труден — лично той съчувстваше на Глицки. Но нямаше как. Трябваше да получи тези показания.

— Посетител ли бяхте, или пациент?

— Посетител.

— И през тези трийсет или четирийсет дни намирахте ли се близо до манипулационна?

— Да.

— Бяхте ли свидетел на взимане на кръв?

— Да.

Глицки знаеше накъде отива Фаръл и студено погледна Аманда. Ала явно адвокатите се бяха разбрали в кабинета на съдията. Артилерията атакуваше.

— Да.

— Спомняте ли си да сте виждали флакони с кръв да стоят на табла или маса в манипулационната?

— Да.

— Пазеха ли ги по някакъв начин? Заключени ли бяха?

— Не.

— Добре. Благодаря ви, лейтенант. Това е всичко.

 

 

Обядът беше мрачен.

Докато Глицки даваше показания тази сутрин, от Тихия океан се бе появила жестока и студена буря. Кристина стоеше до прозореца и гледаше как дъждът бие по стъклото, а двамата мъже довършваха обяда си от хартиените кутийки с китайска храна.

В събота сутринта отиде в Оджай, върна се снощи. Искаше да погледне нещата отстрани, да се отдалечи от тази лудница. До някаква степен така и стана.

Радиаторите работеха и в малката стая миришеше на мухъл. А откакто бе целунала Марк на вратата, двамата с Уес вече не бяха същите.

Целувката бе променила жестоко Уес. Въпреки уменията си в съдебната зала, с всеки изминал ден той ставаше все по-разсеян и по-разстроен в отношенията си с нея и особено с Марк.

Искаше да освободи Уес от тези колебания. И тя също бе изпитвала съмнения за кръвта в петък. Показанията на Глицки бяха отворили цяла друга вселена от възможни обяснения. Съмнението беше неразделна част — ако обвинението не разполагаше с някои сериозни факти, нямаше изобщо да мине през предварителното изслушване. А и нали точно Уес й внуши, че не толкова фактите са важни, колкото начина, по който ги интерпретираш. Защо сега той не виждаше това?

Знаеше какво притеснява Уес. За него делото не се основаваше на факти, а на доверието му в Марк. А целувката го бе подкопала.

Кристина се обърна към тях, искаше да каже нещо, да се опита да разведри атмосферата, но точно тогава приставът почука на вратата и каза, че заседанието продължава.

 

 

Емил Балиан се бе облякъл добре, в консервативен тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка. Аманда Дженкинс беше платила за прическата му, която премахна Айнщайновите му бели къдрици. По-важното според Глицки беше, че Балиан се бе обръснал или някой го беше направил вместо него. Горе-долу изглеждаше приличен — вдъхваше уважение, беше сериозен и стар.

Ейб видя за пръв път Балиан на следващия ден след убийството. Заедно с Пол Тию отиде на местопрестъплението рано следобед и на алеята завариха възрастен мъж с карирани къси панталони и хавайска риза. „Всичко видях по телевизията — без встъпление беше казал той, когато излязоха от колата. — Вие ли сте ченгетата?“

Балиан се представи, каза, че живее на няколко пресечки оттук, на „Казитас“. Значи това било мястото, така ли? Много жалко за дамата. Познавал я малко. Горе-долу всички познавал, което било нормално, защото той много се разхождал. Запознаваш се с хората, като спираш да си побъбриш с тях, докато те си работят по градинките или си внасят покупките и какво ли не.

Емил работил като пощальон в продължение на четирийсет години и сега вече започнал само да се разхожда, освен това имал лек флебит и трябвало да минава по пет-шест километра на ден, за да му върви кръвообращението.

Балиан не беше срамежлив. Говореше непрекъснато, разказваше на Глицки и Тию всичко за живота в квартала. Живеел в Сейнт Франсис Ууд още откогато работещ човек като него можел да си позволи къща тук. Елинор, жена му, също работела, а това било още по времето, когато жените си стояли вкъщи. Нямали деца, затова имали възможност да си изберат скъп квартал. Тогава парите не били проблем, не като сега с тези фиксирани доходи.

По време на този дълъг монолог Глицки непрекъснато се опитваше да се отскубне, да влезе в къщата. Знаеше, че по някое време ще трябва да разпитат съседите за евентуални свидетели. Беше почти убеден, че старецът си говори, просто защото има някой да го слуша.

Но се оказа нещо много по-добро.

 

 

Дженкинс застана на няколко крачки от мястото на свидетеля.

— Господин Балиан — започна тя, — бихте ли ни казали какво правихте вечерта на седми юни тази година?

— Разбира се. Вечерях с жена ми Елинор вкъщи на Казитас авеню и след вечеря, както винаги, излязох да се разходя.

— По кое време стана това?

— Едва се здрачаваше, може би малко преди осем часа, там някъде. Винаги ядем точно в седем, преди в шест вечеряхме, но после минахме на седем. Не знам защо, просто изглеждаше по-културно. Значи към седем.

— За да уточним времето, седнали сте да вечеряте в седем, но сте започнали разходката си почти към осем.

— Така беше.

— Имаше ли някакъв друг начин да проверите времето? Погледнахте ли часовника си, например?

— Не, обикновено не нося часовник. Всъщност никога не нося часовник. След като се пенсионирах, си казах, за какво ми е тази бракма и го прибрах в чекмеджето.

— Добре, имаше ли някакъв друг…?

— За времето. Да. Както казах, беше почти здрач. Когато излязох навън, беше още светло, а когато се прибрах, може би час по-късно, беше тъмно. Докато бях навън, светнаха уличните лампи, значи това би трябвало да ви помогне.

— Така е, благодаря.

Дженкинс се обърна към Глицки и той й кимна окуражително. Аманда подлудяваше от начина, по който свидетелят отговаряше на въпросите й, но не искаше да губи търпение. Тя пое въздух и отново се обърна към Балиан.

— Добре, господин Балиан. По време на тази разходка забелязахте ли нещо необичайно?

— Да. Пред дома на семейство Мъри имаше паркирана друга кола.

— Друга кола. Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не беше на семейство Мъри колата или пък току-що си бяха купили нова, затова се зачудих кой ли им е на гости.

— Бихте ли описали колата, господин Балиан?

— Последен модел светлокафяв лексус с персонализиран номер, на който пишеше ESKW.

Дженкинс предостави снимка на колата на Духър като веществено доказателство. Табелката представляваше хумористично изписване на „Esquire“ — рекламата на Духър, че е адвокат.

— И на коя улица беше паркирана тази кола?

— Накрая на моята улица, „Казитас“.

— Което е колко далече от „Рейвънууд“?

— Две пресечки.

— Видяхте ли тази кола пак?

— Разбира се. На следващия ден, затова си го спомням толкова ясно. — Балиан се развихряше, гореше от ентусиазъм. Глицки знаеше, че тук може да почне да преувеличава и се надяваше Дженкинс да го възпира.

— И къде видяхте тази кола?

— Беше паркирана на алеята пред Рейвънууд Драйв, номер 4215. Затова още стоях пред нея, когато от полицията дойдоха на следващия ден. Мислех да мина и да видя къщата, в която е станало убийството — даваха я по телевизията — и пред нея стоеше тази същата кола, а аз седях там и се чудех каква е връзката.

 

 

Когато дойде неговият ред, Фаръл се стегна. Докато Дженкинс му предаваше свидетеля, той се наведе към Кристина и Марк и прошепна:

— Почти не е честно.

Той бавно се изправи, изпълни малко представление, като се престори, че чете от някаква папка пред него и си подготвя въпросите. Най-накрая вдигна глава и се усмихна на свидетеля.

— Господин Балиан. През нощта, за която говорим, седми юни, преди да започнете разходката си, сте вечеряли със съпругата си в дома ви. Спомняте ли си какво вечеряхте?

Кристина забеляза как Глицки и Дженкинс се споглеждат. Трябва да са знаели, че подобно нещо предстои, но от това не им ставаше по-леко.

Емил Балиан кръстоса ръце и се намръщи.

— Не знам.

Фаръл отново се консултира с папката пред него и сам сбърчи вежди.

— Не знаете ли? Но във втория ви разговор с полицията не сте ли казали на лейтенант Глицки, че сте яли говеждо със зеле онази вечер?

— Мисля, че така казах, но…

— Разпечатката от този разговор е пред мен, господин Балиан. Искате ли да я видите?

— Не. Знам, че това казах.

— Но при един следващ разпит пак ли бяхте толкова сигурен, че това сте вечеряли?

Балиан кимна.

— Не съвсем. Но това беше вече седмица и нещо, след като за пръв път говорих с полицията и Елинор ми напомни, че във вторник онази вечер сме имали свинско с ябълков сос. Предишната вечер беше говеждо. Но това няма нищо общо с колата — завърши осъдително той.

— Сега спомняте ли си какво е било — свинско или говеждо?

— Не, не съм сигурен.

Фаръл остави бележника си и отиде в средата на залата.

— Господин Балиан, пийнахте ли си с което и да е от тези ястия? Да кажем, че е било говеждото.

— Обикновено с говеждо пия бира.

— Една бира? Няколко бири?

— Понякога са няколко.

— А със свинското? Със свинско пиете ли?

— Понякога. Бяло вино.

— Чаша, две?

— Да.

— Но онази вечер не си спомняте какво сте яли или дали сте пили нещо?

— Не съвсем.

— Ала признавате, че вероятно сте консумирали няколко питиета — такъв е навикът ви — независимо дали сте яли говеждо или свинско?

— Това беше първото, което казах, нали? Че не знам.

— Така е. Първото, което казахте, беше, че не си спомняте какво сте яли. Но сега да продължим с онова, което твърдите, че си спомняте — колата с табелка ESKW. Видели сте я паркирана на вашата улица във вторник вечерта, на седми юни.

Чувствайки се по-сигурен в тази област, Балиан се намести на стола си, разхлаби яката и възела на вратовръзката си.

— Видях я. Беше паркирана пред дома на семейство Мъри.

— А вие къде бяхте? Покрай нея ли минахте?

Мълчание. Накрая:

— Бях от другата страна на улицата.

— От другата страна? Пресякохте ли да разгледате колата по-добре?

— Не, много добре си я виждах и така. Не съм я разучавал подробно. Просто я забелязах, както се забелязват нещата. Не беше кола от нашата улица.

— Добре. „Казитас“ е широка улица, нали?

Раздразнителността се завръщаше.

— Нормална улица си е.

Фаръл отиде до масата и се върна с документ в ръка. Въпросите бяха хапливи, но гласът му беше неутрален, дори приятелски.

— В ръката си държа нотариално заверено удостоверение относно Казитас авеню — той го беше вписал като веществено доказателство на защитата под буква Е — и тук пише, че улицата е широка точно осемнайсет метра. Как ви звучи, господин Балиан?

— Щом казвате.

— Но това означава, че сте били на повече от осемнайсет метра разстояние, когато сте видели табелката на колата, така ли е?

— Не знам. Защо?

— Защото не сте могли да прочетете табелката направо от другата страна на улицата, нали? — Балиан не отговори направо и Фаръл помисли, че не е разбрал въпроса. Затова му помогна. — От другата страна на улицата сте могли да видите само едната страна на колата, нали? Трябвало е да застанете диагонално, за да видите табелката.

— А, разбирам какво казвате. Предполагам. Да.

— Може би още три, шест, девет метра.

— Може би. Не знам. Видях колата… — запъна се Балиан.

— На какво разстояние бяхте от колата, господин Балиан? Повече от осемнайсет метра, нали така?

— Предполагам.

— Повече от двайсет и четири метра?

— Може би.

— Повече от трийсет метра?

— Може би не чак толкова.

— Значи около трийсет метра. — Фаръл му се усмихна, като мъж на мъж. Тук нямаше нищо лично. — Сега, като видяхте колата на около трийсет метра разстояние…

— Възразявам! — Дженкинс трябваше да опита, но знаеше, че няма големи шансове. Свидетелят й започваше да се огъва.

Фаръл зададе въпроса по друг начин.

— Когато видяхте колата от другата страна на улицата, това в началото на разходката ли беше, или по-скоро към края?

— Към края. Връщах се на моята улица.

— И уличните лампи светеха, нали?

След още едно колебание Балиан отговори:

— Току-що ги бяха светнали.

— Току-що ги били светнали. Значи още е било светличко навън?

— Да, виждах ясно.

— Сигурен съм в това, но и малко съм объркан. Не казахте ли преди малко, че сте се разхождали един час и като сте се върнали, вече е било тъмно? Не казахте ли така на госпожа Дженкинс?

— Да, така казах.

— А тази улица, на която живеете — „Казитас“ — голямо ли е разстоянието от къщата на семейство Мъри, където сте видели колата, до вашия дом?

— Не, седем или осем къщи.

— Продължихте ли си разходката, след като видяхте колата пред дома на семейство Мъри? Не спряхте ли за нещо, да си поговорите с някого?

— Не.

— И казвате, че е било тъмно, когато сте се прибрали?

— Да.

— Ами аз направо съм объркан. Бихте ли обяснили на мен и на всички останали — как може да е било светло или както вие казвате току-що стъмнило се, когато сте били на разстояние седем-осем къщи от дома ви?

— Казах, че светеха лампите.

— Казахте го наистина, господин Балиан. Но и казахте, че току-що са ги светнали или с други думи, навън е било все още светло. Но вън не е било светло, нали? Било е тъмно.

— Казах, че лампите светят, нали? — повтори той, гласът му беше заядлив, треперещ. — Не съм излъгал. Видях онази кола! Видях табелката. Беше същата кола, която видях на другия ден.

Война, помисли си Фаръл. Само така може да се нарече това. Той продължи да настъпва.

— И казахте, че е била кафява, нали? Знаете със сигурност, че колата, която сте видели предишната вечер, е била кафява, защото е била със същите табелки.

— Да.

— Когато онази вечер видяхте колата за пръв път, можахте ли да познаете какъв цвят е?

— Що за въпрос е това? Разбира се, че беше кафява. Същата кола беше.

— Не е ли възможно да е била тъмносиня, черна или друг тъмен цвят?

— Не, кафява беше!

Фаръл спря да почине за момент. Върна се до масата, прегледа някои бележки, обърна се.

— Носите ли очила, господин Балиан?

Свидетелят беше забил лакти в облегалките на стола, главата му бе хлътнала между раменете, целият беше потънал в костюма си.

— Нося очила за четене.

— А иначе виждате нормално?

— Да.

— Абсолютно нормално зрение?

Още една мъчителна пауза.

— Почти. Не ми трябват очила да карам. Добре си виждам, млади човече.

— За човек на вашата възраст сигурно. На колко години сте между другото?

Балиан се гордееше с отговора.

— На седемдесет и девет и виждам толкова добре, колкото и вие.

Фаръл замълча и пое дъх. Не искаше Балиан да започне да крещи, но трябваше да продължи. Още няколко удара и щеше да го довърши.

— И на следващия ден на местопрестъплението видяхте подобна кола на онази, която сте видели предишната вечер в тъмното след няколко питиета и изведнъж лейтенант Глицки се е появил, и пак изведнъж ви се е сторило, че това е точно същата кола, не е ли така?

— Беше същата кола!

Фаръл леко поклати глава, все едно казваше на съдебните заседатели, че това е невъзможно. И ето защо.

— Кога за пръв път говорихте с полицаите, господин Балиан?

— Нали ви казах, на следващия ден.

— И лейтенант Глицки ви попита дали не сте виждали нещо необичайно в квартала, нали?

— Да.

— И вие му казахте за колата, а лейтенант Глицки посочи кафявия лексус, паркиран в алеята на господин Духър и ви попита дали това е колата, нали?

— Да.

— И приличаше на онази кола, нали?

Балиан се наклони напред, изтощен от въпросите.

— Доста съм сигурен, че беше същата кола.

Фаръл кимна.

— Доста сигурен. Благодаря ви.