Джон Лескроарт
Вина (42)

42

В кабинета на Томасино бе избухнала война.

В началото водещите адвокати, съдията и Глицки се бяха събрали да обсъдят стандартни неща. Фаръл в края на краищата беше решил, че няма да призовава свидетели, които да описват характера на Духър — нямал нужда. Защитата била привършила.

И тогава Дженкинс пусна бомбата, като заяви, че държи на своя свидетел, някой, който не фигурира в оригиналния списък, мъж, който е бил на игрището за голф по времето, когато Духър твърди, че е бил там, и не го е видял.

Глицки седеше в един ъгъл, а Фаръл, който отново изглеждаше така, както в началото на процеса — Крал на безсънието — крещеше.

— Тя знае за този свидетел от самото начало, Ваша Светлост! Ако аз знаех за него, никога нямаше да позволя на господин Духър да даде показания. И този свидетел не е в списъка й. Това е невероятно, недопустимо, нечувано нарушение на професионалната етика.

— Я се стегни, Фаръл — сопна му се Дженкинс. — Нищо подобно. Става въпрос за „Калифорния 115“, според което се облекчават задълженията на обвинението по отношение на споделяне със защитата. Законът непрекъснато се променя, Уес, колкото и да те изненадва това. Може би не е лошо да се опиташ да следиш тези неща.

— Следя ги проклетите неща, както и проклетата некадърна обвинителка, която е опропастила отвсякъде първото си дело, защото не знае как…

Томасино не се сдържа — Глицки се учуди, че съдията ги остави да се разправят дори и толкова — и започна да удря силно с длан по бюрото си.

— Добре, добре, достатъчно! Достатъчно, казах!

И двамата адвокати седнаха задъхани пред бюрото на съдията. Томасино, който едва ли караше най-добрия си ден, едва се сдържаше, веждите му се допираха, челюстта му трепереше, толкова силно се опитваше да я стиска.

Накрая си възвърна спокойствието. Постепенно лицето му се отпусна.

— Става въпрос за закона — почти прошепна той, — а не за личности. Въпреки че, госпожо Дженкинс, малко ми е неудобно. Със сигурност сте знаели за този свидетел преди и ако е така, името му е трябвало да фигурира в списъка.

Говореха за Майкъл Рос. В първите дни на разследването Глицки бе отишъл в голф клуба „Сан Франциско“ и бе прегледал разписките за нощта на седми юни. Майкъл Рос беше платил за кофа топки за голф с кредитна карта Visa в осем часа и седемнайсет минути. Глицки бе донесъл разписката на Дженкинс и двамата я бяха обсъдили в малкия й кабинет.

Глицки си спомняше добре този момент. Докато седеше зад бюрото си, Дженкинс започна да гледа отнесено, докато прехвърляше разписката в ръцете си. Той усети, че й хрумва нещо.

— Защо не отидеш да разпиташ този Рос, Ейб? Не е необходимо дори да си носиш касетофона. Сигурно нищо няма да излезе. И не го записвай, докато не сме поговорили какво ти е казал.

Глицки беше ченге от достатъчно дълго време, нямаше нужда от подробни указания. Дженкинс не предлагаше нищо незаконно — просто можеше да се каже, че се опитва да спести на Ейб писането на купчина безсмислени доклади. Това дори процедурно не беше подозрително. В процеса на всяко разследване той разпитваше много хора и често тези разпити бяха съвсем обикновени, ограничени, нямаха нищо общо с дадения случай. Защо да се записват?

Разбира се, в този случай Глицки знаеше какво се опитва да му каже Аманда — искаше да ограничи това, което ще трябва да подаде на Фаръл. Още отначало беше наясно, че откъм доказателства делото им е слабо и ако получеше възможност, щеше да прекара защитата, което и правеше в кабинета на Томасино рано в петък сутринта.

Като се изключи Пери Мейсън, в истинските дела изненади не можеше да има. Процесът, при който обвинението беше длъжно да предаде на защитата всички доказателства във връзка с делото, трябваше да гарантира, че защитата е видяла всички карти, преди играта да започне. Победителят се определяше от разиграването на картите.

Дженкинс предоставяше на Фаръл списък с вероятните свидетели, които щеше да извика по време на процеса. Не беше длъжна да призовава всички от списъка или дори който и да е от тях, но не можеше да призове никой, който не се намираше в този списък.

А Майкъл Рос не беше вписан.

 

 

Войната продължаваше с пълна сила. Дженкинс държеше пожълтялото парче хартия с името на Майкъл Рос и номера на кредитната му карта и добави, че го е ксерокопирала от двете страни и го е предала на Уес Фаръл, когато той е поискал документите по списъка на свидетелите.

— Вярно ли е, господин Фаръл? Имате ли копие от този документ?

— И какво от това, Ваша Светлост? Какво означава този документ? Дори я питах, през юни или юли, какво означава това, а тя ми отговори, че означавало каквото означавало. Затова търся в списъка й Майкъл Рос и такъв няма, и тя няма право да го призовава, прав ли съм?

— Призовавам го като опровержение.

Фаръл стовари ръката си върху креслото.

— От самото начало си знаела, че ще го призовеш. Не ми говори разни лайняни глупости.

— Господин Фаръл — напуши се и Томасино, — ако още веднъж чуя грубости от вас в този кабинет или от свидетелите ви, или от обвиняемия ви в съдебната зала, ще ви обвиня в обида към съда. Тук не водим улични борби, не сме рапъри и ако се осмелите да кажете дори „шикалки“ в мое присъствие, по-добре да имате непоклатима причина за това.

Фаръл се облегна на стола си.

— Съжалявам, Ваша Светлост. Не съм го казал като израз на неуважение.

— Както и да сте го казали, то е израз на неуважение и няма да го търпя. — Томасино се обърна към Дженкинс. Като че ли на никой нямаше да му се размине. — Що се отнася до вашия свидетел, госпожо Дженкинс, бихте ли ми обяснили как сте се сетили да включите това парче хартия в списъка на документите, а в същото време сте пропуснали името на човека в списъка на свидетелите?

— Ваша Светлост, той е свидетел като опровержение. Не знаех, че ще трябва да го призова, докато господин Духър не даде показания.

Глицки се забавляваше, като гледаше как Фаръл пелтечи, сяда на ръба на креслото, внимава да не каже някоя мръсна дума.

— Не мисля, че това е истината, Ваша Светлост — каза накрая той. — Кога е разпитала свидетеля?

— Лейтенант Глицки го разпита.

Глицки не пропусна възможността да настъпи Фаръл.

— Горе-долу две седмици след като клиентът ви уби жена си.

Но адвокатът не пое предизвикателството.

— Две седмици? — Той се обърна към съдията. — Ваша Светлост, две седмици. Знаела е, че ще го призове. Къде са бележките на Глицки, протокола от разпита?

Ейб се зарадва, когато този път Дженкинс покри него.

— Не съм го молила да записва разпита. Това беше предварителен разговор.

— Госпожо Дженкинс — започна Томасино, — не ми харесва това, което чувам. Като че ли нарочно сте се опитали да попречите на процеса за събиране на документация.

— Точно така, по дяволи… Така де!

Съдията посочи Глицки.

— А вие, лейтенант, не мога да повярвам това за вас.

Глицки сви рамене.

— Само изпълнявам нареждания, Ваша Светлост.

— Господин съдия. — Дженкинс нямаше да се даде току-така. — Как бих могла да впиша този човек в списъка със свидетелите? Не беше част от основното ми дело. Какво щеше да каже? Че не е видял Марк Духър на игрището за голф? Какво да направя, да представя списък на всички, които не са го виждали там? Горе-долу целият град, нали така? Всъщност обвинението прекрати призоваването на свидетели, преди да извика господин Рос. Ако господин Фаръл не бе отворил цяло гърне с червеи, като пусна клиента си да дава показания, нямаше сега да си говорим тук. Изобщо нямаше да се стигне до това.

— Добре, добре. — Томасино вдигна предупредително ръка. — Ще му позволя да даде показания.

Фаръл подлудя.

— Ваша Светлост, моля ви…!

Но накрая Томасино избухна:

— Господин Фаръл, аз ви моля! Отиваме в съдебната зала и господин Рос ще даде показания. Това е решението ми и не искам да чувам нито дума повече.

 

 

Майкъл Рос беше двайсет и една годишен студент от държавния университет в Сан Франциско — чисто подстриган, интелигентен, добре облечен. Според Глицки той беше последната им надежда, ако вече не бе и твърде късно. Но нямаше съмнение, че Дженкинс изигра тази карта прекрасно.

— Господин Рос — започна тя, — бихте ли ни казали какво правихте между седем и десет часа вечерта на седми юни тази година?

Рос имаше свежо и открито лице, седеше изправен на стола си, беше ентусиазиран, но същевременно сериозен.

— С жена ми сложихме дъщеря ни да си легне — той погледна към заседателите, — беше само на годинка и в седем часа я сложихме да спи. След това вечеряхме. Опекохме си хамбургери. Беше много хубава вечер и към осем попитах жена ми дали ще има нещо против, ако отида да ударя няколко топки.

Той като че ли реши, че тази част има нужда от допълнителни обяснения, поколеба се и после продължи:

— Както и да е, отидох в голф клуба „Сан Франциско“, избих една голяма кофа с топки и се прибрах.

— Кога си тръгнахте?

Рос се замисли.

— Бях си вкъщи в девет и половина, значи трябва да съм си тръгнал в девет и десет, и петнайсет, някъде там.

Дженкинс извади разписката, показа, че Рос си е взел кофата с топки в осем и седемнайсет и я вписа като веществено доказателство на обвинението номер четиринайсет.

— Значи, господин Рос, докато бяхте на игрището, отидохте ли на определена позиция, от която да удряте?

— Да.

— Къде беше това?

— След клуба завих наляво и спрях до третата позиция от края.

— Третата позиция от края отляво, след като излезете от клуба?

— Да.

Дженкинс отново извади таблата, които беше използвала при разпита на служителя от клуба и при кръстосания разпит на Марк Духър. Постави ги на статива до мястото на свидетеля.

— Бихте ли показали за съдебните заседатели, господин Рос, къде стояхте точно?

Той го направи.

— И колко далече бяхте от първата позиция, от онази, която господин Духър твърди, че е използвал онази вечер?

Рос хвърли поглед към Духър.

— Не знам точно. Шейсет-осемдесет метра, предполагам.

— Значи, господин Рос, да повторим. Вие сте отишли с кофата към осем и двайсет и пет, удряли сте топките от позиция на три точки от края на лявата страна и сте свършили към девет и петнайсет. Точно ли преразказах думите ви?

— Да.

— Добре. През това време, почти един час, докато стояхте на две позиции разстояние от последната позиция отляво, видяхте ли по някое време обвиняемия Марк Духър на последната позиция?

— Не, никого не видях. На последната позиция нямаше никой.

В съдебната зала се надигна шум. Глицки забеляза, че Духър се навежда и прошепва нещо на Кристина. Фаръл седеше с каменно лице, гледаше право напред, с ръце, кръстосани пред него на бюрото.

Дженкинс продължи:

— Видяхте ли господин Духър някъде по игрището по което и да е време през онази вечер?

Рос отново се обърна към обвиняемия, след това каза, че не го е виждал никога през живота си.

— Господин Рос, имаше ли някой на втора позиция? С други думи, на позицията до вас, между вас и последната?

— Не, аз бях последен.

— Нямаше никой нито на първата, нито на втората позиция през цялото време, докато сте си удряли топките за голф между осем и двайсет и пет и девет и петнайсет вечерта на седми юни тази година?

— Точно така.

 

 

Фаръл се опита да се усмихне, да създаде впечатлението, че това не е проблем. Според Глицки не успя. Изглеждаше няколко дни по-стар от Господ.

— Господин Рос — започна той, — дадохте показания, че през въпросната вечер сте си взели голяма кофа с топки, нали?

— Да.

— И колко топки има в една такава кофа?

Свидетелят като че ли се опита да си я представи.

Усмихна се, изпълнен с желание да помогне.

— Осемдесет или сто.

— Сто топки за голф. И вярно ли е, че сте били на вашата позиция и сте удряли тези топки в продължение на петдесет минути — от осем и двайсет и пет до около девет и петнайсет?

Рос си сметна наум минутите и кимна.

— Да.

— Това прави по една топка на около трийсет секунди?

— Горе-долу.

Фаръл обгърна с поглед заседателите.

— Може би съдебните заседатели не са запознати с това как стоят нещата на едно игрище за голф. Бихте ли описали подробно действията си?

Това се стори леко смешно на Рос, но той продължи с дружелюбен глас:

— Навеждам се, изваждам топката от кофата, след това или я слагам на поставката — можете да използвате една гумена поставка — или я оставям долу. Прицелвам се, заемам позиция, поемам дъх, отпускам се и замахвам.

Фаръл изглеждаше доволен.

— И след това отначало, нали? С всяка топка ли го правите?

— Бих казал, че да.

— А бихте ли казали, че удрянето на топката е доста интензивна дейност? Изисква ли много съсредоточаване?

Рос се засмя.

— Не прилича на нищо друго.

— Значи твърдите, че е интензивна?

— Да.

— Бихте ли казали, че изпадате в нещо като транс?

— Възразявам. Свидетелят не е специалист по трансовете, Ваша Светлост.

Дженкинс получи каквото искаше, но Фаръл с успех рисуваше картината. Ако Рос е удрял топка на всеки трийсет секунди и всеки път е повтарял всичките тези действия и се е съсредоточавал преди всеки удар…

— Не е ли възможно, господин Рос, някой да си удря топките на няколко позиции от вас и вие да не обърнете внимание?

— Не. Не губите представа за нещата около вас.

— Така ли? Значи си спомняте колко души са били на игрището?

Рос вдигна рамене, притеснен.

— Беше спокойна нощ. Вторник. Имаше по-малко хора от обикновено.

— Двайсетина човека?

— Не знам точно. Нещо такова.

— Всички ли бяха мъже?

— Не зная.

— Бихте ли ни казали грубо какви бяха мъжете? Бели, черни, испаноговорещи?

— Не.

— Имаше ли някой от другата ви страна? Зад вас, към офисите?

— През няколко позиции, да.

— Мъж ли беше или жена?

— Мисля, че беше мъж.

— Мислите? Колко беше висок?

Рос клатеше глава.

— Хайде сега, откъде да знам?

Фаръл се приближи до него.

— Няма хайде, господин Рос. Удряте по една топка за голф на всеки трийсет секунди и давате показания под клетва, че без съмнение през цялото това време е нямало никой на последната позиция?

Рос не се пречупи. Това го знаеше.

— Точно така.

Фаръл отпи глътка вода, даде си време да помисли върху следващите въпроси. Докато се върне до свидетелското място, вече ги беше намислил. А и имаше възможност да настъпи Дженкинс.

— Господин Рос, тъй като едва тази сутрин научихме, че ще свидетелствате по този процес, вие не сте говорили с никой от защитата преди, нали?

— Да.

— Говорили ли сте преди това с някой от обвинението или полицията?

— Да.

— Заклехте ли им се за дадените днес показания и те помолиха ли ви да подпишете?

— Не.

Това беше всичко, което Фаръл можеше да направи, за да атакува репутацията на Рос. Трябваше да потърси нещо друго.

— Какво следвате, господин Рос?

Той се зарадва на смяната в темата и лицето му светна.

— Криминално право.

Фаръл се изненада, но не неприятно.

— Наистина. Случайно да искате да направите кариера в правораздаването?

— Да. Искам да постъпя в полицейската академия на Сан Франциско.

Последва пауза, докато Фаръл формулираше следващия си въпрос.

— Следите ли делото по вестниците, господин Рос? По телевизията?

— Разбира се.

— Значи знаете, че със своите показания подпомагате обвинението?

— Да.

Повече от това Фаръл не можеше да направи. По-добре да престане, докато още имаше преднина.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.