Джон Лескроарт
Вина (24)

24

На следващия ден Глицки отиде в „Морски свят“ с Нат и трите момчета.

Все още не бе намерил детегледачка и реши, че всички имат нужда да прекарат малко време заедно, да сменят обстановката, един хубав ден на открито, далеч от града, щеше да им дойде добре. Затова ги взе от къщата на приятелите им, където спяха напоследък, и подкара колата през залива, на север към Валехо.

В увеселителния парк слънцето грееше силно. Вятърът не спираше да духа, но не хапеше толкова стръвно, колкото в квартала им.

Сега стоеше високо на трибуната и наблюдаваше шоуто на делфините. Айзък и Джейкъб бяха слезли с дядо си на пейките до водата, никой от тях, включително и Нат, нямаше нищо против да се намокри. Но десетгодишният О Джей предпочете да остане сух и не пожела да се отдели от татко си.

Всъщност след като по-големите момчета слязоха долу, О Джей попита Ейб дали може да седне в скута му. И сега се намираше там.

Огромните бозайници заплуваха в басейна, но момчето изобщо не ги погледна.

— Татко, мога ли да те питам нещо?

Откакто Фло се бе разболяла, О Джей винаги започваше с този въпрос. Глицки предполагаше, че причината е в неговата чувствителност — той съзнаваше напрежението, под което се намираха всички, и се стараеше да не го увеличава, като задава въпроси, изискващи отговор. Не искаше да притеснява никого.

Понякога Ейб си мислеше, че малкият му син изобщо нямаше желание да съществува и това го влудяваше. Но той запази гласа си спокоен и отговори, както всеки път.

— Винаги можеш да ме питаш за всичко, О Джей. Не е необходимо да искаш позволение.

И както всеки път, О Джей отговори:

— Но мога ли да те питам нещо?

Търпение, каза си Глицки. Търпение.

— Да, можеш.

— Добре. Ами ако изведнъж вземеш, че се запознаеш с Мерлин?

— Мерлин?

— Да, Мерлин, мигьосникът на крал Артур…

— Магьосникът. Да. Добре. Ясно. Мерлин.

— Да. И ако Мерлин оживее и реши, че отсега нататък всички еднорози ще живеят на земята?

През последните няколко месеци О Джей премисляше различни варианти на темата за възкръсването. Ами ако Робин Худ вземе че оживее и се маскира като нинджа? Ами ако Джордж Уошингтън всъщност не е умрял, ами само е чакал да види дали ще доживее до 300 години и тогава отново да стане президент? Ами ако на Бамби майка й…?

— Възкръсването е невъзможно — каза Ейб нежно, но твърдо. — Смъртта означава, че си си отишъл завинаги. Това е смъртта.

— Татко, това го знам, но Мерлин е бил мигьосник и ако е искал, е можел да се върне и след това да реши еднорозите да живеят на земята.

Искаше да му каже, че и еднорози няма. Момчето беше на десет години, наближаваше пубертета и трябваше да спре да се крие в тези фантазии.

Но не му достигна сила. Той въздъхна дълбоко.

— А сега къде живеят?

О Джей не можеше да повярва, че баща му не знае.

— Ами в облаците, в Земята на еднорозите.

— Хубаво.

— И тогава могат да слязат тук и да живеят на земята и ще можем да ги яздим и дори да си вземем един вкъщи. Ами ако това се случи?

Глицки прегърна силно момчето си и каза това, което винаги казваше в края на подобни разговори.

— Ами ако това се случи, О Джей, ще бъде направо страхотно.

Айзък още беше много мокър. С няколко години надвишаваше пределната възраст от дванайсет години, над която деца на игрището не се допускаха, но не изглеждаше на толкова. И въпреки че Ейб беше полицай и се бе клел да спазва законите, нямаше да го обади.

Той и Нат си бяха оставили обяда — пържени картофки и царевични хлебчета — на една от масите зад тях, а ненаситните чайки бяха отнесли всичко.

Сега двамата мъже стояха до оградата, която отделяше възрастните. Трите момчета се люлееха заедно на една катерушка, направена от такелажни въжета.

Делфините бяха изхвърлили в долната галерия вода, достатъчна да напълни няколко басейна. Нат си беше сресал косата наново, но дрехите му лепнеха по него. Тъпчеше на едно място, кецовете му жвакаха.

— Хубаво място, Ейбрахам, но някой трябваше да ме предупреди, че ще подгизна. Не просто да се намокря.

— Не знаех.

— Но ти не слезе, нали?

— О Джей не искаше да се приближава до водата. Затова не слязох.

— Иска ми се да повярвам. Не ми се ще да мисля, че си прекарал стареца.

— Никога не бих го направил. Не си ме възпитал така.

Поглед настрани.

— Добър отговор. — Нат отлепи ризата от тялото си и задърпа панталоните си. — А и видях, че О Джей е в скута ти.

Глицки кимна.

— Трудно му е. Опитва се да си обясни нещата.

— А ти се връщаш на работа.

— Трябва да работя, татко. С това се занимавам. — Но разбра, че баща му има нужда от повече обяснение. — Виж, семейство Харди са страхотни и Франи се грижи за тях по-добре, отколкото аз бих го правил сега. А така или иначе през по-голямата част от деня момчетата са на училище. Не съм ги изоставил. Виждаме се. Някои нощи спя там. В събота и неделя излизаме. Като сега, татко, точно като сега. Имам много неща да оправям.

— Това го разбирам.

— Е?

— Нищо.

— Какво има?

Нат сви рамене.

— Мисля си просто, това е всичко.

Знаеше какво се опитва да му каже баща му, но не можеше да направи нищо. Трябваше да си вземе голяма отпуска, трябваше всяка вечер да спи при хлапетата, но когато му се обадиха за Шийла Духър, приоритетите му се преподредиха.

Или може би това просто бе възможност да мисли за нещо друго, освен за празнотата. В известна степен баща му бе намекнал, че бяга, че отрича онова, с което трябва да се пребори, че обръща гръб на отговорността си за децата. И може би до известна степен беше така. Имаше нещо да прави, нещо да свърши и то го поглъщаше. Самият факт, че го правеше — независимо от крайния резултат — можеше да го спаси, да му помогне да се справи с този тежък период.

Не беше сигурен, но трябваше да опита.

Ето защо в неделя вечер момчетата се върнаха в къщата на приятелите му, а той седна зад бюрото си на четвъртия етаж и зачете доклада от аутопсията на Шийла Духър, който най-накрая бе пристигнал. Цяла седмица беше на крак — разпита съседите, служителите в игрището за голф, колегите на Духър и всички други, за които успя да се сети. Прегледа първоначалните доклади от лабораторията, проучи видеокасетата на Джими Аш, претърси къщата на Духър (с друга заповед за обиск, докато Духър бе на работа) за тъкани, косми и течности.

Но без аутопсията ръцете му бяха вързани и той го знаеше, а работата в моргата нещо се беше закучила. Обикновено аутопсиите се печатаха за шест седмици, но той бе помолил да избързат с тази.

Сега докладът беше пред него. Той го прегледа веднъж, като се опита да хване смисъла и се зачуди дали не са му дали друг доклад. За друг труп.

Защото според този причината за смъртта беше отравяне.

Какво ставаше, по дяволите?