Джон Лескроарт
Вина (8)

8

Сутринта в деня на свети Патрик Марк Духър стоеше пред прага на жилището на Уес и клатеше невярващо глава.

— Как можеш да живееш по този начин?

Фаръл огледа стаята, която упорито наричаше салон. Тя изглеждаше все по един и същи начин, откакто преди половин година се пренесе да живее тук — с камарите книги и стари вестници по пода, с телевизора, стоварен върху огъващия се под тежестта му стол и разкапания матрак с незавършената дъбова рамка.

Е, имаше и някои новости, които придирчив човек като Духър можеше и да не одобри. Боксерът му Барт се бе забавлявал известно време с една от използваните хавлиени кърпи и килимът бе осеян с останките й. На свой ред снощи Уес си бе поръчал китайска кухня и още не бе раздигнал картонените чинийки. А на един от рафтовете на етажерката, облицована с наподобяващ тухлена стена фурнир, се валяше опаковка от пица, останала отпреди две-три вечери. За капак хартиената чиния от претоплените спагети, с които бе закусил тази сутрин, красеше пода до матрака, редом с каната за кафе.

И, естествено, самият Барт — потъналият в лиги трийсет и три килограмов пес, който беше оставил навред по руините от обиколката си своята специфична миризма, лежеше изтегнат като султан на половината матрак и джвакаше изкуствен кокал.

— Аз като ти идвам на гости, бъзикам ли се с твойта къща?

— Аз не се бъзикам. Просто съм ужасѐн.

Фаръл пак хвърли един поглед наоколо.

— Аз пък намирам жилището си за много уютно. Тук има човешка атмосфера. Агентите по недвижими имоти плащат луди пари на специални хора да постигнат този ефект.

Духър тъкмо стъпваше по захабената жълта черга, като се опитваше да заобикаля съмнителните петна.

— Ще си сипя кафе — каза той.

 

 

— Е, господин Духър, разкажете ми сега отново как открихте всичко това за развода — нещо, от което се пазите като от огън.

Двамата седяха в кухнята, отпиваха от кафето и зяпаха през прозореца към натовареното сутрешно движение по Джуниперо Сера. Ламинираната повърхност на старата маса с железни крака бе цялата покрита със следи от фасове. Барт също се бе присъединил към тяхната компания, като се бе изтегнал на пода под краката на Уес.

— От Гейб Стокман.

— Който е какъв?

— Официалният адвокат на Архиепископията.

— И просто стана дума за това?

— Горе-долу. Миналата седмица играхме голф и той започна да говори за разтрогването на брака. Църковния.

— Може би мога да получа разтрогване — каза Уес. — В този случай дали не отпада и издръжката? Ами ти какво си се загрижил толкова за разтрогването? Последния път, като си говорехме, двамата с Шийла направо си карахте меден месец.

— Така е.

— Лидия твърди обаче друго.

Духър тъкмо се канеше да отпие от каничката, но като чу това, само я завъртя бавно.

— Лидия ли?

— Още се чуваме от време на време. Обикновено тя драпа да научи нещо повече за тайното място, където съм заровил последните си две жълтици, за да ги свие и тях, но понякога се сбърква и продумва по някоя човешка приказка. Та тя ми каза, че според Шийла се намирате в голяма беда. Ти почти си бил стигнал до самоубийство, което, ако е истина, доста ще ме натъжи.

Фаръл стана сериозен, остави каничката си на масата и я обви с длани. Та това беше най-добрият му приятел и казаното от Лидия го бе разстроило. Затова бе помолил Духър да мине покрай него тази сутрин, за да се смъкнат заедно към центъра, да изкарат един скуош и ако може, да поговорят. Искаше да разбере дали информацията на Лидия е вярна и ако се окажеше, че е така, да види с какво може да помогне.

— Марк, какво е положението?

— Не мога да кажа, че всичко е розово, но съм добре.

— И затова ли се интересуваш толкова от разтрогването на брака?

— Не искам разтрогване. Не искам развод. И не съм тръгнал да се самоубивам. — Той вдигна показалеца си. — Разтрогването просто изскочи в хода на разговора и си рекох, че щом ти и Лидия… Мислех, че ще се зарадваш. Мислех, че може да ти бъде по някакъв начин от полза.

— Как?

— Накратко, не ти върши работа.

— Върхът. Ето, това е истински кеф.

Духър се ухили.

— Както и да е. Мислех си, че тук може да има нещо ценно за теб и щом Стокман спомена, аз направо го попитах. Новините обаче бяха лоши. Няма разтрогване на църковния брак без граждански развод. Което те връща в изходната точка.

— Всичко е наред. Тук с Барт чудно си живеем, гладуваме си заедно. — Но адвокатът във Фаръл заговори, макар казусът да не се отнасяше пряко за него. — Мислех си, че единственият начин, по който можеш да получиш разтрогване е, ако не си консумирал брака си. Но фактът, че имам деца, някак ми подлива вода в случая.

— Другият начин да получиш разтрогване е, ако единият от двамата съпрузи не е в състояние физиологически да изпълнява обязаностите си.

Фаръл се облегна назад с разперени ръце.

— Дойдохме си на думата! Ти току-що чудесно описа вече бившата ми жена. Било поради физиологически причини, било поради патологически, именно тя е човекът, който не може да изпълнява обязаностите си.

— Чакай, Уес, ами тези двайсет и седем години брак?

— Двайсет и девет, ако искаш да сме точни, но…

— Достатъчно, с една дума, за да отпадне тази причина.

— Някакви пикливи двайсет и девет години? За хората от моя род това изобщо не е достатъчно. Знаеш ли, че родителите ми живяха заедно цели петдесет и шест години? Ето кое наричам аз истински ангажимент.

— Това е прекрасно — каза Духър, — но двайсет и девет години също вършат работа.

— Мамка му.

 

 

Изиграха три игри на скуош. Духър спечели две, като пусна втората на Уес с единайсет на девет, преди да го разгроми в третата с единайсет на три. Като по-млади двамата бяха напълно равностойни във физическо отношение. В гимназията бяха непобедими в игрите по двойки. Но през последните години и особено през тези шест месеца откакто живееше сам, Уес беше натежал с пет кила, което се бе отразило на бързината му.

После отидоха пеша до Съдебната палата, където Уес имаше среща с помощник областния прокурор Арт Драйсдейл във връзка с един свой клиент Левън Коупс, обвинен в изнасилване и убийство.

В началото Фаръл смяташе, че делото може да стигне до съда и след като обвиняемият бе бял, на средна възраст и притежаваше цяла жилищна сграда, би могъл да плати хонорара на адвоката си. Първоначалната уговорка бе за четирийсет и пет хиляди долара, чекът бе попълнен и Уес се надяваше, че ако си изиграе играта добре, съдебният процес може да му донесе финансово спокойствие поне за две години, дори като се вземат предвид алчните набези на Лидия.

След ареста на клиента си той прочете разследването — обвинителния акт на прокурора — и стигна до извода, че тук трябва да има някаква грешка. Според неговото мнение събраните показания изобщо не бяха достатъчни, за да се стига до процес, камо ли до някаква присъда. Тъй че Уес щеше да говори с Драйсдейл за отпадане на всички обвинения. Това би било твърде необичайно за подобно дело, но в края на краищата, мислеше си той, все пак възможно.

Успехът на начинанието му би бил най-добрата възможна новина за клиента му, въпреки че щеше да отреже пътя на Уес към тлъстия хонорар. Но нямаше избор. Беше адвокат и ако можеше да измъкне клиента си, трябваше да го стори.

Духър изслуша с внимание цялата тирада, после остави Фаръл в Съдебната палата и се запъти пеша към офиса си, който се намираше на десетина пресечки разстояние. Времето продължаваше да се държи като ирландски терорист. Само няколко пресечки на изток над залива се носеше злокобният вой на морето, облаците пълзяха толкова ниско, че скоро щяха да се превърнат в мъгла, а влагата разяждаше костите му.

Духър бе облечен само с лек костюм, без връхно палто, но не усещаше никакъв студ. За пръв път след последната им среща той отново щеше да види Кристина. Само след някакви си петнайсет минути.

 

 

При вида на годежната халка изпадна в дива ярост.

Някакъв шибан боклук за хиляда и петстотин долара, четвърткаратова дрънкулка — идеше му да я изтръгне от пръста й, да я смачка с крак, а на нея да й залепи един шамар, задето бе приела глупавата вещ.

Но нямаше да направи подобно нещо. Щеше да се усмихне и да каже: „Прекрасно, Кристина. Радвам се за вас двамата. Моите поздравления“.

Седяха в едно кафене надолу по Маркет стрийт в близост до „Маккейб и Рот“. Тя му бе оставила съобщение, че иска да го види, но поради нейни съображения не желаела това да става във фирмата. Подозираше, че срещата ще протече трудно. Личеше си, че се срамува от обясненията, главата й бе клюмнала на една страна, избягваше да среща погледа му.

— Просто си помислих, че след нашия разговор… след всичко, което вие… ти направи за мен…

— Нищо специално не съм направил.

— Просто без твоята намеса нямаше да си подам документите, обаче сега с това между мен и Джо… — Тя завъртя халката и хвърли към Духър поглед, изпълнен с надежда. — Както и да е, при положение че вече сме сгодени, мисля, че смисълът на всичко това се губи. Реших, че ще е честно да ти го кажа лично.

Духър си играеше с чашката за кафе.

— Трябва да ти кажа, Кристина, без да изпадам в буквализъм, че правилото, определящо личните взаимоотношения, не е издялано върху камък. То цели по-скоро да зададе общите рамки на поведение. В миналото имахме няколко съпружески двойки при нас.

Беше ги уволнил всичките.

С безгрижна усмивка, въпреки че в стомаха му вреше и кипеше, той дръзна да се пресегне и леко да докосне ръката й.

— Ама какво правя аз? Отново издадох служебна тайна.

Дълбоките й зелени очи пламнаха.

— Аз съм гроб.

— Тъкмо затова си позволих да го споделя с теб.

— Оценявам жеста.

Очите им се срещнаха за миг. Сетне Кристина потръпна и усмивката й изгасна.

— Истината е — настоя той, — че стига това да не е проблем за теб и Джо, не мисля, че може да ти попречи да се присъединиш към екипа ни. Ако разбира се, още държиш да се занимаваш с тази работа. — Не само, че не го мислеше. Той беше шефът и със сигурност го знаеше. Лично щеше да се погрижи. Но внимаваше да не го каже много категорично и да я подплаши.

— Не знам — каза тя.

— Какво не знаеш?

— Ами просто… — Кристина не спираше да върти халката. — Не желая да започвам нещо, като нарушавам правилата. Искам да съм като всички останали.

Духър искрено се засмя.

— Повярвай ми, щом работата потръгне, веднага ще се почувстваш една от нас. Разполагаш ли с други предложения в момента?

— Не.

— Искам само да ти кажа, че не затръшвам вратата — според теорията, че е много по-добре да си оставяш отворени вратички, поне до мига, в който те сами се затворят.

— По принцип знам това… — За миг настана тишина, а после в очите й блесна игриво пламъче. — По дяволите, Марк. — Лицето й отново светна. — Стана по-трудно, отколкото очаквах.

Той се облегна на стола си.

— Опитвам се да променя това.

Тя поклати глава.

— Възнамерявах да зарежа всичко, но ето че се появяваш ти, господин Здрав разум…

— Не се опитвам да те спра, щом това искаш. Настоявам само да стъпиш здраво върху фактите.

Тя подскочи на стола си.

— Само не споменавай тази дума!

— Коя дума?

— Фактите. Господи, пощади ме от фактите.

Сетне му каза за Джо и Духър я посъветва приятелски да свиква с тези работи, щом възнамерява да се омъжва за него.

— Между другото, кога ще е светлият ден?

Тя поклати глава. В никакъв случай не изглеждаше изпълнена с очакване.

— Още не сме уточнили. Навярно ще изчакаме около година…

Чак сега Духър си позволи да изпусне докрай дъха си, който бе задържал в гърдите си от мига, в който зърна халката.

Цяла година? Та това беше много време.

За една година целият свят можеше да се промени.

 

 

Съдебната палата представляваше сиво-син куб от бетон и стъкло на ъгъла на Седма и Брайънт. На третия етаж главният помощник областен прокурор Арт Драйсдейл разговаряше с една помощник областна прокурорка на име Аманда Дженкинс и със сержант Ейб Глицки във връзка с делото за убийство „Народът срещу Левън Коупс“.

Татуировката на Коупс, както се оказа, гласеше не „Дора“, а нещо далеч по-прозаично — „Левън“.

За съжаление на правосъдието, Левън бе арестуван след като Глицки вече бе разпитал неколцина от наемателите на сградата, собственост на Левън, където живееше самият той (и където бе живяла и неговата жертва Таня Уилоус). Така Глицки научи, че татуировката на Левън не представляваше тайна — Коупс разправяше за нея наляво и надясно.

Така че Глицки имаше доста добра представа за убиеца на Таня от самото начало на разследването. Да се намерят други улики никак не бе трудно. По леглото на Таня откриха влакна, които съвпадаха с тъкани от дрехите в гардероба на Коупс; част от същото въже, с което бе завързана Таня, откриха в приземното помещение на сградата, а единственият ключ за него държеше Коупс; в леглото й откриха негови косми.

Въоръжен с тези улики, Глицки отиде в прокуратурата. Те щяха да свършат работа пред Драйсдейл и той да назначи обвинител. Но за беда Драйсдейл бе излязъл в отпуска.

В административните дела го заместваше пенсионираният Лес Маккейн, който, опиянен от властта си, възложи случая на Аманда Дженкинс. А тази Аманда Дженкинс бе чута да казва, че сексуалните престъпници са по-лоши от убийците. В Съдебната палата се говореше на ухо, че особено в съдебни дела като това на Коупс, тя изобщо не може да бъде обективна при анализиране на уликите.

След като прегледа делото, между нея и Ейб Глицки се състоя разговор. Той й спомена за татуировката, което потвърди стопроцентово в очите й вината на Коупс. Въоръжена с този факт, Аманда Дженкинс взе разрешение от Лес Маккейн, внесе случая на заседание на разширен състав от съдебни заседатели за предявяване на обвинение и Коупс бе арестуван.

По тази причина още сутринта телефонът в дома на отпускаря Арт Драйсдейл иззвъня. Обаждаше се Уес Фаръл, който се поинтересува дали Драйсдейл случайно не е прекалил с транквилантите по време на почивката си. Защото въз основа на следствените протоколи, с които Фаръл се бе запознал изключително прецизно, нямало достатъчно основания да се повдигне обвинение в убийство срещу Левън Коупс.

Каква е тази каша, възмущаваше се Фаръл.

Същият въпрос постави сега и Арт Драйсдейл на Дженкинс. Късата тъмнозелена пола на прокурорката едва успяваше да прикрие масивните й бедра. Въпреки размерите си, те притежаваха някаква неуловима прелест, която караше мъжете да губят ума и дума, щом тя ги кръстосаше пред тях. В момента пред шефа си бе седнала прилично, с прибрани крака и ръце в скута, докато се опитваше да обясни подробностите около татуировката, свидетелите на обвинението и всичко останало.

— Добре де, и какво от това? — попита Драйсдейл.

Той бе стоварил краката си върху бюрото и напълно спокоен и без никакво усилие, жонглираше по стар навик с три бейзболни топки. Но Глицки го познаваше твърде добре.

— Още не мога да повярвам, че разширеният състав е повдигнал обвинение въз основа на тази глупост, но дваж повече съм разочарован от теб, Аманда — прекъсна той жонглирането, за да размаха пръст, — защото си позволила да те прекарат.

Глицки се наведе напред. Очите му шареха между Дженкинс и Драйсдейл.

— Никого не съм прекарвал, господине.

Драйсдейл хвана топките в едната си ръка и се опря с гърди на бюрото. Знаеше личните проблеми на полицая и му съчувстваше — и въпреки че службата си беше служба, Глицки бе от ченгетата, на които прокуратурата определено можеше да разчита. Затова каза внимателно:

— Просто така ми дойде на езика, Ейб.

— Чакай малко, Арт! Не съм се прекарала — обади се Дженкинс с глас, заплашителен като връхлитаща пясъчна буря. — Ейб още не е споменал за тиксото.

За да върже ръцете на Таня Уилоус за месинговата табла на леглото, нападателят бе използвал сребристо тиксо. От вътрешната, лепяща се страна на лентата Глицки бе открил отпечатъци от пръстите на Левън Коупс.

Драйсдейл се облегна назад.

— Знам за тиксото. Пак питам — какво от това?

— Това доказва, че извършителят е Коупс.

— И къде по-точно виждаш доказателството?

Дженкинс сви устни. Беше бясна от този разпит, но гласът й звучеше равно.

— Коупс е развивал тиксото — показа тя как точно го е направил, — и затова именно неговите отпечатъци се намират от вътрешната страна на лентата. Не само е бил в стаята на жената, но е бил там по времето, когато е било развито тиксото, а това означава — в мига, когато са я завързвали.

Драйсдейл кимна.

— Боях се точно от този отговор.

Глицки отегчено се обади:

— Добър е отговорът, Арт. Защото е верен.

Но Драйсдейл вече не го слушаше.

— Не. Съжалявам, драги, но какво ще кажете например за това — идва нашият хазяин Коупс да закрепи някакви тръби, започва да развива тази мистериозна лента и оставя върху нея отпечатъците си. А когато си тръгва, просто забравя да вземе лентата със себе си. На следващия ден пристига онзи изверг да извърши пъкленото си дело и хоп, попада на подходяща вещ — лентата. Защо всичко да не се е случило например така?

Господи, започна да става досадно, помисли си Глицки. Разбира се, че събитията винаги биха могли да се случат и по друг начин. Просто на Драйсдейл му харесваше да се прави на интересен. Никой от тях не изпитваше и капка съмнение, че именно Коупс е оставил уличаващия отпечатък от вътрешната страна на тиксото, но — и в това беше въпросът — уликата сама по себе си не им вършеше достатъчно работа.

Драйсдейл се облегна назад, потънал в размисъл.

— Татуировката прецака всичко — процеди той.

— Татуировката потвърждава вината му — обади се глухо Глицки.

— Ето тук, колеги, бъркате. В началото не знаехте за нея. — Драйсдейл вдигна ръка. — Аз вярвам с цялото си сърце, че Левън Коупс е нашият човек. Но не виждам как, по дяволите, ще го докажете.

Внезапно Глицки въздъхна тежко и се изправи.

— Мислех си, че тиксото ни е напълно достатъчно. Оставям на вас, титани на мисълта, да обясните как точно се разсъхна всичко. На ваше разположение съм за процеса, стига да се стигне до процес.

И той затвори безшумно вратата след себе си. Колегите му седяха зашеметени в настъпилата тишина. Накрая Драйсдейл изпусна струйка въздух от издутите си бузи.

— Ейб е в черна дупка.

— Тиксото е напълно достатъчно — отвърна Дженкинс.

Драйсдейл пак започна да подхвърля топките.

— Сънуваш — каза той.

 

 

Глицки жадуваше да напусне Палатата и да излезе на улицата. Пътьом провери в отдел „Убийства“ — нямаше съобщения за него — и се спусна по ветровитото черно стълбище зад сградата. Винаги имаше подръка поне половин дузина свидетели по другите случаи, които можеше да разпита. В неговата професия това беше нещо естествено.

И тъй, той караше на запад през мъглата към къщи — сред неясните, размазани очертания на градския пейзаж — осланяйки се единствено на маркировката по Буш стрийт…

Не знаеше кое го притесняваше повече — дали това, че излезе от кожата си в кабинета или това, че Драйсдейл се бе оказал прав. Никой не започва разследване с абсолютната увереност кой е извършил престъплението. Ако това се случеше, както беше сега при Ейб, имаше опасност да се изгуби от поглед цялостната верига на доказателствата, смисъла от събирането им брънка по брънка и евентуалното построяване върху тяхна основа от страна на обвинителя на работеща хипотеза, която да убеди в максимална степен съдебните заседатели.

По необходимост това бе бавен и отегчителен процес. Постоянно се налагаше да подлагаш на съмнение собствените си мотиви, схващания, работни навици и най-малкото нещо, което вършиш — с една дума, всяка стъпка по пътя. Най-добрият вариант бе, ако всяко ново откритие те водеше към единствения възможен правилен отговор.

Той удари с ръка по кормилото, силно.

 

 

Глицки не би могъл да даде смислен отговор на въпроса защо спря пред Центъра за оказване на помощ след изнасилване. Наистина нямаше конкретна причина. Може би ставаше дума просто за човешки порив — ей така, да си поприказва с някого. На себе си Глицки пробута обяснението, че е длъжен всячески да развива способността си за общуване — нещо, което мъжете в синьо непрекъснато трябваше да усъвършенстват.

— Госпожица Карера каза, че би желала да я държа в течение на случая.

— Точно сега не е тук — отвърна Сам Дънкан. — Но ако не представлява тайна, не бих имала нищо против да чуя какво става. Докъде са стигнали нещата, имам предвид. Защо не седнете?

Той взе сгъваемия стол пред бюрото й, завъртя го с облегалката напред и го яхна.

— Нещо май работите се объркаха.

Раменете й увиснаха.

— Защо ли не ме учудва това. Какъв е проблемът този път?

— И друг път ли ви се е случвало?

Отсреща му отвърнаха с нещо подобно на усмивка.

— Занимавам се с изнасилване и право повече от десет години. Този отговор удовлетворява ли ви? — Тя въздъхна. — Значи още един сбъркан ще си тръгне свободен, така ли?

Глицки изчака малко, преди да отговори.

— Може би няма. Още може да се направи нещо. Обвинителят иска да пусне господин Коупс, разширеният състав на съдебните заседатели го подведе под отговорност. Аз засега ще наблюдавам отстрани. — Той направи пауза. — Мисля, че проблемът е в това, че свърших работата си отзад напред.

Тя наклони глава.

— Това звучи забавно. Не се случва всеки ден да чуеш ченге да си признава, че може да е сбъркало в нещо. Какво имате предвид с това, че сте вървели отзад напред?

И той й обясни всичко — за Кристина и за татуировката, улика, която наистина не беше приемлива. Накрая млъкна.

— А този Коупс? Няма съмнение, че той го е извършил, нали?

— За мен не, но както вероятно знаете, това не означава нищо. Татуировката не може да бъде включена, това са само слухове.

— Прав сте. И разбира се, на всичкото отгоре той разполага с адвокат милионер, който се кани да натрупа още едно милионче, нали?

— Негов адвокат е Уес Фаръл. Достатъчно е добър, но…

Тя го прекъсна.

— Хич не мога да разбера тези адвокати. Съвсем сериозно. Не разбирам как човешко същество може да се заеме със случай като този. Искам да кажа, че този Фаръл не може да не знае, че неговият клиент го е направил, че неговият клиент е изнасилил и убил клетата жена. Нали така? Той знае за татуировката и за всичко…

— Със сигурност.

— И въпреки това продължава…

— … да осигурява най-добрата защита, която законът разрешава. Върху това се гради величието на нашата страна. — Глицки присви рамене. — Навярно има нужда от парите. Навярно просто е въпрос на професия. Делата за убийства носят добри пари.

— Но ако знае? Имам предвид, ако наистина със сигурност знаеш, как изобщо можеш…?

— Поразително е, нали?

— Направо не мога да го проумея, сержант, истина ви казвам.

 

 

Докато си подсвиркваше, Уес Фаръл свали бялата си риза и вратовръзката в малката като килер обща баня, която се намираше на етажа под адвокатския му офис. Фаръл често си даваше сметка, че много лесно изпада във възторг от разни глупости, като например надписа върху тениската му, която беше носил цял ден под ризата. Златните букви върху зеления плат гласяха „Накъркай ме, вкъщи съм си“.

Окей. Значи той се развеждаше, децата му не го виждаха много-много, кариерата му вървеше към провал, но въпреки това животът му не изглеждаше толкова лош. На първо място беше здрав, нали? С няколко килограма повече, но все още можеше да разчита на тялото си. Освен това разполагаше с един куп познати. И поне с един великолепен истински приятел, Марк Духър. Колко хора можеха да се похвалят с подобно нещо?

Плюс манталитета. Целият беше изтъкан от оптимизъм и именно този оптимизъм го бе превел през превратностите до „тук и сега“ — тази негова положителна нагласа, че животът ден за ден сам по себе си е окей, дори забавен.

А сега, да благодари на Бог, имаше и Левън Коупс. Направо обичаше Левън Коупс. Левън беше с коса на клечки, цапнат в устата, с хлътнал гръден кош, измет без никаква воля, безмозъчен социопат, без съмнение, но…

— А сега всички заедно — извика той в огледалото. — ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ Е СИМПАТЯГА!

С изключение на това, че наистина не беше никакъв симпатяга.

Но Уес Фаръл щеше да му го прости. Нямаше намерение да забрави ужасното престъпление, което без съмнение онзи беше извършил. Но господин Коупс имаше едно огромно преимущество — беше човек с тлъста банкова сметка.

Арт Драйсдейл не се бе отказал от случая — поне още не. Тази сутрин бе споменал на Фаръл, че прокуратурата се готви енергично за обвинението, както прави с всички обвинения, освен ако Фаръл не би се съгласил на споразумение.

Не, бе отвърнал Фаръл, този път ще се явя на процес, иначе благодаря за вниманието. Защото точно при такъв процес се виждаше победител, Фаръл познаваше съдебните заседатели, Фаръл познаваше Сан Франциско и знаеше, че е необходимо много повече от това, с което разполагаше обвинението по случая Левън Коупс, за да го обвинят в убийство.

Тъй че можеше да отиде на процеса, можеше и да го спечели, а отхвърлянето на обвинението в убийство означаваше, че ще съдере кожата на клиента си най-малко със сто и петдесет хиляди долара, преди всичко да приключи. И клиентът му с радост щеше да плати, защото това беше цената на свободата.

Боже, колко обичаше Левън!

Затова тази вечер Уес щеше да празнува, а защо не и да се окаже с някоя дама в хоризонтално положение, нещо, което не беше правил откак се раздели с жена си. Нямаше да се откаже от такова нещо. Чувстваше се преизпълнен с чар и с жизненост. Не знаеше откъде му бе паднало това щастие, но нямаше намерение да го урочасва с мисли за смъртта. Почва се, момчета! Оседлавайте конете или се махайте от пътя!

Щеше да започне фиестата от площад „Жирардели“, ей така, за сверка на мерника, за да си припомни къде беше живял и защо Сан Франциско е най-великия град в Западното полукълбо. Спускайки се надолу към центъра, щеше да свърне през заведението на Лефти О’Доул, за да опита говеждото печено с царевични питки. После нямаше да е зле да направи една спирка близо до Съдебната палата при Лу Гърка, свърталището на правните криминалисти, където — благодарение на Левън Коупс — той се радваше на всеобщо уважение.

Какъв прекрасен град! Възможностите бяха безброй. Изпълнен с прилив на сила, която се дължеше и на факта, че извън вноската от четирийсет и пет хиляди на Левън, беше спастрил в брой две хиляди долара извън сметката си, преди още Лидия да разбере за тях и да се опита да ги присвои, той щеше да обикаля с такси заведенията — таверната „Аби“, „Литъл Шамрок“…

 

 

Към десет и петнайсет Уес вече бе гаврътнал няколко халби черна бира, преборил се бе с някакво забележително блюдо, съдържащо тонове холестерол и беше приключил три продължителни беседи с някакви много интересни хора. Разговорите наистина бяха много завладяващи, въпреки че сега подробностите му се губеха. А шофьорът на таксито Ахмал се беше превърнал в най-добрия му приятел — и как иначе, след като до момента бе изкарал сто и четирийсет долара. Сега Ахмал бе паркирал таксито зад най-близкия до „Литъл Шамрок“ ъгъл и щеше да го чака там, ако се наложеше, чак до зори.

Да си пробиеш път през тълпата в заведението се оказа истинско изпитание, но Фаръл прояви упоритост. Познаваше добре мястото, защото на път за вкъщи минаваше покрай него. Малко, добре поддържано, без разни папрати, това заведение беше най-стария бар в града — открито още през 1893 година! Отпред винаги имаше народ, но Фаръл знаеше, че отзад се намира и друго, закътано помещение, застлано с килими, върху които бяха разположени канапета и люлеещи се столове — приличаше съвсем на дневна, макар и не точно като неговата.

Тъй че той спокойно се промъкваше към това помещение в дъното. Имаше сервитьорки, нещо необичайно за работен ден, и той се сдоби с една бира „Бас“, още преди да измине двайсет крачки. Джубоксът не оставяше хората да си кажат и дума, особено тази вечер. Направо лудница. Едва сега през шума на тълпата успя да долови мелодията на „В какво вярва глупакът“. Съвсем подходящо, помисли си той.

И изведнъж я видя.

Съзря я през танцуващата тълпа, беше седнала на облегалката на едно канапе, подпряна на ръцете си, цялата изтъкана от главозамайващи извивки, единият й крак бе подгънат под нея. За възрастта й нищо не можеше да каже, освен че бе голямо момиче — а и това нямаше значение.

Тя просто го срази.

Фаръл се обърна, отпи глътка от бирата, провери дали не е много пиян, реши, че всичко е в норма, а после отново впи поглед в нея. Дявол да го вземе, тя все още изглеждаше великолепно — тъмна коса, пълна с червеникави отблясъци, великолепна кожа. Лицето й излъчваше живот, ето в това беше тайната. Щом се засмееше, усмивката й озаряваше всичко наоколо.

Той направи още една крачка. Тя си приказваше с мъж и жена, настанили се до нея на кушетката. Внезапно жената скочи — и тя изглеждаше фантастично — и се насочи към близката тоалетна. Уес пристъпи още по-близо.

Тя се плъзна от облегалката на канапето и зае опразненото от жената място до един добре изглеждащ мъж. Прегърна го. Ами, може би не… после погледна право към Уес.

— Харесва ми ризата ти. — И добави: — Това е по-големия ми брат, Лари. Като малък беше много забавен. — Потупа облегалката на канапето, Уес се придвижи дотам и седна на предишното й място.

— Уес — протегна ръка той и тя я стисна. После се обърна към мъжа: — Как я караш, Лари?

— Лари е къркан. Сега Сали ще го заведе вкъщи. Сали е жена му. Току-що отиде до тоалетната. А аз съм Сам. Аз оставам.

 

 

Получи се така, че и тя не остана дълго в заведението. По всичко личеше, че само бе чакала някой като Уес, който да я изведе навън и да я спаси от безцелното нощно къркане. След като изпиха по една бира, изскочиха прегърнати на улицата, а там, на Девета улица зад ъгъла ги чакаше Ахмал. Това силно впечатли Сам.

Когато Ахмал ги закара до нейното жилище, той му плати сметката и петдесет долара отгоре и се забави малко, за да инструктира своя нов приятел да почака още час и при положение че Уес не се появи, да си тръгва и хиляди благодарности за чудесните спомени.

Когато вратата се затвори след тях, те се озоваха в едно наистина уютно място — просторна стая с нисък таван, старомодни тухлени стени, вградени етажерки, подредени с много вкус, и печка за дърва.

— Имаш куче — отбеляза Уес.

От коша до печката се надигна и се протегна един кокер шпаньол.

— Нали не си алергичен? — попита тя.

— Ако е за въпрос, аз самият имам куче.

— Да ти кажа, подозирах такова нещо…

— Казва се Барт. Огромен боксер.

Тя се наведе, за да погали любимеца си.

— А това е Куейл — каза Сам, — с „у“, точно като Дан. Навярно си чувал за ума на кокер шпаньолите, тъй че си рекох, защо пък не? Нещо за пиене?

— Май не. Ще дойдеш ли насам? — Той протегна ръце, тя погали още веднъж Куейл, поколеба се за миг, усмихна се и пристъпи към него.

 

 

Сам влезе гола през вратата на спалнята, носеше две чаши с ирландско уиски.

— Смешното в тази история е — заговори тя, — че обикновено не правя така.

До леглото имаше един от онези пълни със синя течност лампиони, модерни през шейсетте или седемдесетте. Прозорците бяха хоризонтални и се намираха високо горе в тухлената стена, на нивото на земята отвън.

Уес лежеше под плътния юрган с ръце под главата. Протегна се за една от чашите.

— Аз също.

Тя му подаде чашата и седна на леглото откъм неговата страна. Той си помисли, че голотата й изглежда напълно естествена, толкова, колкото изобщо това беше възможно, а и колкото, довърши мисълта си той, би трябвало да бъде. Тялото й беше сочно и златисто. Гърдите й бяха прекрасни, а зърната им — нежни и розови. Фаръл отпусна ръката си на бедрото й.

— Можеш да ми кажеш истината — каза тя. — Няма да нараниш чувствата ми. Ще мога да я понеса.

— Това е истината. Бях женен почти трийсет години. Без никакви приключения.

— Искаш да кажеш, че ти е за пръв път, откак си женен?

— Така е. Да не би да ти изглеждам като най-големия сваляч на света?

— Не, просто съм изненадана.

— Защо? Това беше съвсем естествено за мен. Какво говоря, направо си беше страхотно.

Тя отново му се усмихна.

— Това също е изненада. За мен, искам да кажа. Но спорът така или иначе стана твърде разгорещен, за да го разрешим от първия път.

— Може би.

Тя постави чашата си на страничната масичка, плъзна се до него и се притисна до гърдите му. След минута започна да се смее.

— Кое е смешното?

— Ами, имената…

Той се замисли.

— Не се казваш Сам, така ли?

Тя избухна в смях.

— Не, името ми е Сам. Говоря за фамилиите. Ти наистина си поне Уес, нали?

— Напълно съм разкрит. — Той я погали успокоително по гърба. — Уес Фаръл, адвокат, на вашите услуги.

— Ох, само не казвай, че си адвокат, нали не си? — изохка тя.

— По-истински от сърдечен пристъп. Ние сме навсякъде.

— Уес Фаръл… — тихо произнесе Сам. — Чувствам се като… — Изведнъж тя се стегна и внезапно се изправи.

— Какво? — попита той.

— Уес Фаръл!

— Au personne, което, доколкото знам, означава нещо на френски — май самият той.

Но чувството за хумор я беше напуснало.

— Вие сте Уес Фаръл? О, боже, не мога да повярвам…

— Какво не можеш да повярваш? Какво ти стана?

— Какво ми стана? А на вас какво ви става?

— Какво да ми става? Хайде, Сам, недей…

— Не ми викайте недей. — Тя скочи и откачи една наметка от закачалката на стената зад нея. Едва след като я уви около тялото си и се загърна добре, жената се обърна с лице към него.

— Вие сте онзи Уес Фаръл, който защитава отрепката Левън Коупс, нали?

— Откъде знаеш…?

— Не се притеснявайте, знам го. — Тя се беше разпалила и удряше с юмруци по бедрата си, по леглото, където свареше. — Знам го, ох, колко добре го знам. Господи, какъв късмет. Трябваше да се досетя…

— Сам…

— Не ме наричайте повече Сам! — Сега тя кръжеше из стаята. — Съжалявам, но нещата се промениха. Искам да си тръгнете. Ще бъдете ли така добър просто да напуснете?

— Да си тръгна ей така? — Но Уес вече бе седнал в леглото и се навеждаше за панталоните си.

— Да. Просто да си тръгнете. Моля ви.

— Добре, добре. Но не знам защо…

— Защото не мога да повярвам, че може да вършите това с Левън Коупс, ето защо — опитвате се да му помогнете да излезе на свобода. Не мога да повярвам, че този човек сте вие. По дяволите!

— Та това е професията ми — каза той. — Нали съм адвокат. Нашата работа е такава.

Този отговор изведнъж я отрезви и енергията я напусна. Тя въздъхна отчаяно и се завъртя за последен път около себе си.

— Тръгвай си, чу ли?

Той вече държеше обувките си в ръце, а ризата му висеше незагащена.

— Не се притеснявай, тръгвам си.

Цялата случка бе продължила повече от час и Ахмал, разбира се, си беше отишъл.

 

 

Цяла вечер Марк и Шийла Духър не си бяха разменили повече от стотина думи. Тя бе приготвила традиционната новоанглийска варена вечеря, която той по принцип обичаше, но Марк само бе почоплил из яденето. По време на вечерята се бе държал възпитано и разсеяно, а след това я бе помолил да го извини, защото изпитвал нужда да удари няколко топки вън на тревата — беше си създал навик да играе голф, вероятно като извинение за дългите му престои извън къщата и като възможност да излиза колкото се може по-често. Дори я бе попитал дали не желае да се присъедини към него, но всъщност не го искаше — тя винаги долавяше това — тъй че Шийла отвърна не.

Сега наближаваше полунощ, но той още бе буден и четеше нещо в библиотеката на долния етаж, една кръгла стая в кулата, точно под нейния кабинет. Когато се прибра от голфа, дойде да й каже лека нощ, целуна я тъй, сякаш му бе сестра и й обясни, че има да свърши някаква работа. Нали не би имала нищо против да отиде в библиотеката, за да се порови из книгите.

Тя не можеше повече да понася това.

Шийла застана на вратата на будоара си. Той бе запалил огън в камината и съчките тихо припукваха. Не четеше. Седеше на тапицирания със зелена кожа стол и гледаше в пламъците.

— Марк?

— Да. — Той я погледна. — Добре ли си? Какво има?

— Още си буден.

— Мозъкът ми нещо не може да спре тази вечер. Та си помислих, че така ще мога да го прилъжа.

Тя пристъпи нерешително в стаята.

— За какво си мислиш?

— За разни работи.

Още една крачка, после още две и тя седна отстрани на отоманката в краката му.

— Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен. Каквото и да е.

Той помълча известно време.

— Тази сутрин играх скуош с Уес. Преди това минах да го взема от онази дупка, която той величае като свой дом. И знаеш ли какво ми каза? Че си споделила с Лидия, че мислиш, че искам да се самоубивам. И че нашият брак претърпял пълно корабокрушение. — Той я погледна в очите. — Нали можеш да си представиш колко се изненадах, когато Уес ми изтърси всичко това.

 

 

Той седеше и я слушаше, наведен напред и хванал ръцете й. Не можеше да не забележи колко са остарели. Ръцете наистина остаряват по-бързо от всичко друго — не можеш да ги прикриеш с грим. Ръцете я издаваха най-много.

Би желал тя да не плаче, но сълзите й не спираха да текат. Нямаше ридания и хълцане, само тихи сълзи…

— Знам — каза той. — Грешката е и моя. Мисля, че позволих на твоята депресия да зарази и мен. Не трябваше да го допускам. Трябваше да поприказваме.

— Ти правеше опити, но аз те отблъсквах.

— И въпреки това…

— Не си виновен ти, Марк, аз съм…

— Чакай малко. Стига сме търсили вина. Това няма значение. Говорим за сега. Нека да се опитаме да променим нещо от днес. — Той се приведе още малко и я целуна. — Май пак ще се върнем към някои лоши навици. Една чашка преди лягане?

Тя се поколеба, но сетне взе решение.

— Да, бих изпила една. Два пръста само. Едно питие няма да ми навреди.

— Права си.

Тя го прегърна.

— Обичам те, Марк. Нека да оправим нещата, а?

Той отново я целуна.

— Всичко ще се оправи. Обещавам.